В България на пръв поглед изглежда, че най-тежките санкции, които може да съществуват са предвидени в Наказателния кодекс. Чисто теоретично е точно така! На практика обаче се оказва, че приложението на Закона за закрила на детето е по-страшен от Наказателния кодекс.
За да бъде осъден престъпник е нужно да се докаже вината за неговото деяние, като законът му дава право да обжалва решението на първоинстанционния съд на още две инстанции.
За да бъде отнето едно дете от родителите му, е нужна волята на орган на изпълнителната власт. Волята на този орган следва да бъде потвърдена от районния съд. Обжалването на Административния акт (Заповед) на компетентния орган е пред по-висшестоящ такъв или пред административен съд. Висшестоящият орган принципно потвърждава с решение издадената заповед и затова е по-надеждно да се обжалва Административния акт пред съд, а съдът се очаква да отсъди справедливо. През това време обаче се чака насрочването и на гражданско дело, на което в някои от случаите родителите не биват конституирани като страна.
В крайна сметка Закона за закрила на детето е да защити интересите на детето и да подпомага неговите родители да го отглеждат. Практически се получава, че не се спазват нормите в частта им за подпомагане на детето и семейството му, както и нормите, в които е предвидено да се потърси съдействието от роднини и близки, а се пристъпва към извеждане на детето от биологичното му семейство.
Изведеното дете се настанява в Приемна грижа, като в много от случаите му се обяснява, че родителите му не го желаят и именно това е причината да попадне в тази среда.
Приемната грижа се осъществява с подпомагане от страна на държавата и Европа, което ще рече, че за настаненото дете са отпускат средства, в това число и на приемните родители.
„Имплицитната“ финансова облага се представя пред обществото, като акт на благо-творческа дейност, като знак на висока хуманност.
Много голяма част от семействата са жертва на неправомерно отнемане на децата им, а именно че не са покрити критериите, по които държавата трябва да помогне финансово, материално, психически и по куп други начини на детето. Съдът от своя страна, в някои случаи, не информира родителите (законните представители) на децата, че предстои производство за „временно настаняване“ на децата в приемна грижа. Факта, че на децата им се обяснява, че са изоставени от родителите си, сочи към упражняването на психически натиск, който може да се класифицира като психичен тормоз. С това не изчерпваме травмите нанесени върху децата. В много случаи има и физическо малтретиране. Видовете малтретиране остават в неизвестност за обществото, за да може да се толерира хуманната дейност Приемна грижа. Тук е момента да посоча, че дори и приемните родители не са наясно с процедурите по извеждане на децата, което им дава възможността да си мислят, че са „спасители“.
Ще спомена за Центровете за обществена подкрепа (ЦОП), които са част от имплицитната система, в която се наливат средства, а децата са обект на тяхната „помощ“.
Следствието от тези действия води до осиновяване на деца против тяхната воля и тази на родителите им, както и до нанасянето на споменатите вече травми.
Реално има и изоставени деца, които не получават шанса да бъдат осиновени и с навършването им на пълнолетие остават буквално на улицата без жилище, без подслон и без да са получили полагащата им се по закон помощ от страна на държавата.
Разликата между Закона за закрила на детето и Наказателния кодекс са, че престъпната дейност трябва да бъде доказана, а предпоставките за отнемане на едно дете не се доказват. Всъщност влезлите в сила присъди може да са тежки и в двата случаи, но в единия става въпрос за дете, за детска крехка психика и неукрепнал организъм, за едно невинно същество, от което може да зависи бъдещето на нацията ни.
Like this:
Like Зареждане…
