Е този глас, който никога не може да бъде заглушен!

4
Добави коментар

Представете си в някой град от южна България да съществува терористична организация. Представете си Варна да иска да се отдели от България. Представете си в България да има почти 1 милион безработни, от които 60% да са на възраст между 25-34 години. Какво би било настроението на гражданите? Какви биха били перспективите на страната?

Е, всичко това се случва…в Испания. Доскоро съществуваше терористична организация в Страната на Баските. Каталуня преди няколко дена обяви, че започва процес по отделяне от Испания и до 2017 ще обяви независимост. Безработицата е 22%, т.е. около 4 млн и половина, от които 60% са младежи. Не знам, ако подобен сценарий се развива в България каква би била реакцията на хората, но в Испания никой не съм чул да каже „Е*ал съм й майката на тая държава!„.

Още в началото на кризата през 2008, казах, че Испания ще се изправи на крака. Не, защото има по-свестни политици, а защото има по-силни граждани. И го направи. В момента расте с над 3%…първенец в Европа.

Най-голямата разлика между България и всички западни страни са хората и техният манталитет.

Докато в България думата „Държава“ се свързва с изпълнителната и законодателната власт, в западните страни тази дума е синоним на думата „Нация“, т.е. народ. На запад хората са наясно, че, ако искат нещо да се промени, ако искат нещо да се постигне, това зависи първо от тях и после от който и да е. Никой не чака Държавата да свърши нещо. Кога ще стигнем Америка ли? Когато работим на две места и имаме собствен бизнес. Когато грешим, губим и въпреки всичко продължаваме.

Какво би била една държава без народа си? Една пуста територия. Всяка територия има нужда от управление и нация, за да се нарече „държава“, но дори управлението произлиза от народа. Записано е в първите членове на всяка европейска Конституция – „цялата държавна власт произтича от народа“. Чл 2. от Конституцията на България.

Следователно, преди да се запитаме защо стандартът на живот в България е различен от този в други западни страни, първо трябва да се запитаме по какво се различаваме от западните народи.

Какво кара испанците да бъдат оптимистично настроени и да се борят, въпреки че имат много повече мотиви да се оплакват от българите?

Това е най-важният въпрос, на който трябва да намерим отговор. Начинът на мислене определя действията ни, а те раждат резултати. Ако искаме да постигаме успехи трябва да започнем да гледаме на проблемите като на възможности. Няма проблем, който да не може да бъде решен. Нужна е визия, адекватен анализ на ситуацията, ресурси (капитал, хора, информация, и т.н.), и желание за действие. Ако погледнем на нещата по този начин, ще видим, че България е страна на възможностите. Има толкова много проблеми за решаване, за които не е нужно да чакаме Правителството да даде инициатива.

От по-горе изброените неща, може би най-важното е „Визията“. Визията е, която кара човек да вижда нещата по различен начин, да гледа в перспектива и да търси инновативни решения. Без визия човек тъпче на едно и също място. Точно това е, което се случва в България. Точно заради това в последните дни се въртят няколко текста, които станаха толкова популярни, защото един човек „Е*ава майката на държавата“. Точно заради това, един текст с нормален тон, в който се обсъждат различни мерки, идеи, проекти, не би станал популярен. Просто защото много хора не биха го разбрали. Те нямат визия.

Колко от вас познават различните образователни системи? А данъчните? А пенсионните? Колко от вас имат собствени идеи за развитието на тези системи в България (визия)? За съжаление, България едва поема по първата стъпка. В страната дебатът все още се върти около оплакването, псуването, мърморенето, отколкото около идеи и предложения с обосновани аргументи. Това трябва да се промени.

Известно е, че един от големите проблеми на България е демографската криза, но има нещо много по-важно от това колко на брой граждани живеят в една страна. И това е с какво са заети те. Моментът, в който се намира дадена страна е съвкупност от бездействието и действието (позитивно и негативно) на отделните граждани (и основната власт, но в началото изяснихме, че тя произлиза от суверена – народът). Ако приложим това за нашата страна, въпросът дали сме по-добре отпреди 1989, примерно, е погрешен. Трябва да се запитаме, можеше ли България да бъде по-добре, отколкото е в момента или не? Ако се обърнем назад и видим всички грешки, на обществото и на властта, лесно ще стигнем до извода, че тези грешки са били резултат на нашите действия или бездействия. Следователно, състоянието на България в момента не се определя от колко хора живеят в нея, а какви са решенията, които взимат…и това ще продължи да бъде така, дори населението да намалява.

Каква е връзката с демографската криза и състоянието на България? Връзката е, че след тези популярни и вулгарни текстове, в които лиспва всякаква логика и идея за промяна, се замислих, че населението трябва да продължи да намалява. Онези, които смятат, че България не е за тях, че няма бъдеще, нищо не зависи от тях и всички са маскари – те трябва да си купят един еднопосочен билет, който не е повече от 100€ в повечето случаи, и да имат куража да се пробват в някоя от успешните за тях страни.

България няма нужда от мърморковци, ругатни и т.н. България не е единствената страна с уникална история и красива природа. Това, което може да направи страната ни уникална са хората. Ето защо в България трябва да останат, и да се върнат, хората с желание за промяна, онези, които не просто милеят за страната, а са сигурни, че с много труд всичко е постижимо. Онези, които са прекарали 10-15 години в чужбина и са разбрали, че и страната, в която са живели е имала трудни моменти, но са преодолени, когато обществото е било сплотено. Не може да съществува сплотено общество от мърморковци.

Вие, които псувате страната, т.е. нейния народ, вие които смятате, че България не струва, че е една пропаднала страна, вие които нямате визия и не виждате перспективата, които ви е страх от провала и неуспехите…

Вие сте свободни да напуснете България. Във вас няма нищо от Ботев, Левски, Каравелов. Вие пречите на онези, които се борят да се постигне нещо по-добро, а те са много. За съжаление, не са повече от вас. Не ви гоня, но няма и да се мъча да ви спирам и да ви казвам колко много България се нуждае от вас. Окуражавам ви да вземете решение. Границите са отворени, билетите са евтини. Съберете кураж поне за това и не „Е*авайте майката“ на онази държава, която мнозина се опитват да оправят. Тръгнете си тихомълком, успейте в чужбина, сменете си гражданството, ако искате и бъдете горди с това. Дали ще сте нужни за България или не, зависи изцяло от вас.

Автор: Мартин Павлов
Статията е споделена от Lentata.com

Like this:

Like Зареждане…

Related

5
Добави коментар

Преди известно време се случи така, че се наложи да напусна България.

Не по собствено желание, а поради липсата на надежда. Липсата на много хубави неща, както и изобилието от лоши, бяха основната причина за този избор. Както много други хора, бях принуден да събера живота си в един куфар и една чанта ръчен багаж. И да кажа чао на хората с които бях отраснал.

През годините много пъти бях от обратната страна. Изпращах приятелите си и въпреки, че си казвахме “чао”, а не “сбогом”, знаех, че това са последните моменти, в които ще видя някои от тях. Така от весела компания ученици и квартални деца, станахме парчета, разхвърляни из света. Футболните мачове, сутрешните кафета някъде из квартала и безкрайните летни вечерни разходки останаха в миналото. Защото вече или стоиш в България и чакаш чудо, или си далеч и се бориш с адаптацията към новото място.

И така, в един летен ден, погледнах всичко за един последен път и се отправих към летището. Минах през check-in-а на Терминал 2, дадоха ми бордната карта и тогава ми се сви стомаха, защото това беше краят на един живот и началото на друг. Изпълнен с много неизвестни. И след като имаше 20 мин до полета, реших да изляза навън и да изпуша една цигара. Седнах на една пейка и се замислих …

Защо напускам родното си място? Или по-скоро защо бях изгонен от него?

Може би, всеки един от напусналите я има своя лична история, своя конкретна причина. Ще говоря за мен лично, вярвайки, че много хора ще се припознаят в тези думи. Завърших университет и дойде денят X. Денят, който във всяка една нормална държава е стартът на един самостоятелен живот, ново начало, може би прилична работа. Но, не и в България. През годините вече бях установил, че няма абсолютно никакво значение какво си завършил, къде и с каква оценка. Няма значение, дори на 22 да имаш 10 годишен стаж. Няма значение колко умен, способен, мотивиран и отдаден си. Няма значение. Защото работата, която те чака е за максимум 600 евро. И това е при положение, че имаш чудовищен късмет. Всичко друго е за по 400 евро. Как се живее с 400 евро? Мишкарски. Как се прави семейство с 400 евро? Никак. Как можеш да си щастлив с 400 евро? Много трудно. Опитвали ли сте се да обясните на човек от белия свят как преживява някой с 400 евро?

Ядеш ли месо? Къпеш ли се с топла вода? Позволяваш ли си да излезеш на ресторант? Купуваш ли си дрехи? А като се разболееш какво правиш? Това са част от въпросите, които са ми задавали досега. И после им казвам какви са цените в България.

Как да му обясня на човека, че кенче Coca Cola е 1.20лв, при положение, че тук е 45 цента? Как да му обясня, че сосът за спагети е 5.00лв, а тук е 1.50евро. И така за абсолютно всяка всекидневна стока. С напомнянето, че тук минималната заплата е 1200 евро. В България колко беше … 175 евро? Да, досещате се.

В очите на тези хора ние сме някаква чудовищна изненада, оцеляла напук на всички очаквания. И тогава те разбират защо си напуснал тази имитация на държава. Защото България е може би единствената държава в света, в която всеки трети бездомен човек е висшист. За сметка на това, министри, депутати, че дори и Министър Председателят ни са необразовани.

Питате се тогава, как се става успял човек в България? Не е с труд или усилия. Нужни са 3 неща – роднински връзки, лизане на гъзове и престъпления. Ако имате късмет и имате и 3-те, значи честито – вие сте депутат! И така, ако си изтеглил късата клечка баща ти да не е крупен бизнесмен, ако не си навит да си гъзолиец и ако не ти се продава трева или амфетамини, то тогава остава Терминал 2.

Нека да ви кажа защо тази територия няма да се оправи абсолютно никога. Всеки който има грам акъл отдавна я е напуснал или ще я напусне. Никои от тези деца, които са заминали в чужбина, за да учат, няма да се върнат за да слугуват за 500 евро. Защото държавата в момента се управлява от 100 човека и техните жени, деца, братовчеди, комшии, любовници и лакеи. И всеки един от тях е абсолютно некомпетентен, неосведомен и лишен от чувство за отговорност.

Нека ви дам един прост пример. Делян Пеевски на 21 години беше шеф на пристанището във “Варна”. Половината ни министри са с фалшиви дипломи, другите май въобще и нямат. Хората, на които са поверени милиони левове, не са нищо повече от “син на този”, “приятел на онзи” и “с тоя ритам Събота футбол”. Следователно, системата си е ок – да го духат бедните.

Някои могат да си кажат, че ще просперират със собствен бизнес … Успех приятели! Чак когато се сблъскате с Агенцията по Вписванията, ХЕИ, НАП и останалите подобни институции, ще разберете, че няма как да стане. Защото законите на тези институции важат само за смотаняци като вас. За онзи отсреща, който си плаща като поп (на правилните хора), за него няма закони. И докато вие подскачате от единия крак на другият, чудейки се какъв проблем ще намерят на фирмичката ви, конкурентът ви си прави, каквото си поиска и вие нищо не можете да направите по въпроса. Защото няма дори на кой да се оплачете. И накрая идва престъпността. Да, донякъде логична опция. Но, важи максимата, че за кокошка няма прошка, а за милиони няма закони. Престъпността и властта вървят ръка за ръка и никой няма да ви допусне да си веете знамето дълго време.

И така, докато цигарата ми беше наполовина изгоряла, твърдо се убедих, че взимам правилното решение. Няма смисъл да играеш игра, която няма как да спечелиш. На който му харесва – да остава. Да слуша Азис, Гери-Никол и Криско.

Да работи всеки ден като куче, за да се подиграват с труда му. Да слуша новините, където няма нищо друго освен смърт, катастрофи, наводнения и Бойко. Да пие всеки ден като смок, защото депресията до това води. Да се вози при башкиши с присъди за убийство или в рейсове от 1980-та година. Да чака 2 седмици за направление във болницата. Да яде кренвирши от конски копита, рога и пластелин. Да псува ГЕРБ, ДПС и БСП и следващият път чинно да отиде да гласува за тях. Да си плаща за синя, зелена, лайняно-кафява зона. Да си купува винетка, за да кара офроуд. Да плаща ток, докато мангала си закача една жица и го краде безплатно. Да бие жена си. Да си плаща данъците, за да купува на Бате Бойко и компания трюфели и шампанско. Да си плаща осигуровките, за да издържа талибаните от Близкия Изток, настанени в “Овча Купел”. Да търка талончета за Държавната Лотария. Да пуска тото. Така само да ви кажа, преди известно време се паднаха едни и същи числа в 2 поредни тиража на тотото. Та и това е шантажирано. Така че …

НЕ, няма да спечелите от тотото! Хванах си самолета, прелетях над „Подуене“ и една последна мисъл мина през главата ми …. Ебал съм й майката на тая държава!

АВТОР: EL CABRON
Статията е споделена от сайта на Lentata.co

ИЗТОЧНИК: elcabronblog.wordpress.com

Like this:

Like Зареждане…

Related

1
Добави коментар

Никой не избира какъв да се роди. Никой не избира своята националност. Никой не се ражда расист! Ако съдим хората по цвета на тяхната кожа, а не по същностните им характеристики, никога няма да се докоснем до тях самите. Ще достигнем само видимото, ще ги съдим по това как изглеждат, а не какво сърце носят. Какво послание носят. Колко любов носят…

Любовта няма цвят.

Приятелството няма цвят.

Всички ние се раждаме равни на тази земя, живеем под едно слънце, от един и същ биологичен вид сме. Нека не позволяваме на наложените предразсъдъци да попречат на реалната ни оценка за хората. Същността на човека не се крие във външния му вид. А не се ли крие красотата на света именно в разнообразието, което той ни предлага? Ако виждахме само проекция на нас самите навсякъде, ако всички до един изглеждахме еднакво, мислихме еднакво, действахме еднакво… Какво щеше да ни дава радост? Какво щеше да ни приканва да търсим? Да търсим какво? Себе си, все едно се гледаме в огледалото отново и отново и единственото, което откривамеда е… СЕБЕ СИ?

Затова сме различни. За да се опознаваме и откриваме нещо ново у всеки човек. За да научим нещо от другия. За да погледнем през неговите очи. Ако отхвърляме тези, които са различни от нас, трябва да отхвърлим всеки един човек, до който се докоснем. Защото ние всички сме различни отвътре и отвън.  Ако приемаме останалите, въпреки различията в характерите, като именно те ни сближават, какъв е проблемът да не отблъскваме хората, които не изглеждат като нас външно? Да ги приемем и опознаем?

С какво са по-висши хората, презиращи другите раси? Освен с висшата си форма на ограничено мислене, затворено в рамките на едни предразсъдъци, създадени и наложени от обществото, може би плод и на „хуманно“ възпитание. А обществото сме самите ние. И не можем да променим целия свят, но можем да погледнем себе си и да се опитаме  да изкажем своята идея, своя мироглед. И може би да накараме някого да се замисли…

И, ако някога си презирал човек от раса, различна от твоята си помисли: на неговото място можеше да си ти.

Ти мислиш че е готино да си свиреп!  Но и аз съм човек като теб! Не бъди безразличен,бъди различен!

Like this:

Like Зареждане…

Related

1
Добави коментар

 

Далечен привет- Българийо мила! Отдавна исках да ти пиша, но все не стигаше ми сила и чувствата не смеех да издишам… Времето си мина откакто заминах повярвай– всеки ден си го броя… Дните ми удобни са в чужбина, а нощите ми пълни са с тъга. Сърцето ми жадува те Родино очите търсят твойте планини, липсва ми „небето от коприна“ и мириса на борови гори.

С надежда заминах – Ще свикна с мечтания задграница живот… И малко по- малко сякаш привикнах, но останах си „без корени дърво“. Песните слушам, връщам картини в спомените само с теб живея ,
без да виждам другарите си мили с които виртуално през сълзи се смея! Заминах оставих и майка и татко да стареят в голямата къща сами. Понякога се чуваме за малко да се оплачем кой и колко го боли! Преди не разбирах що е носталгия някак си звучеше ми фалшиво, но сега я усещам и така ми е жално, че и бедна да си пак изглеждаш ми красиво.

С цялата си болка ти пиша Родино, искам да ти кажа как те обичам за мене прекрасна си цветна градина
и в сънищата нощем твоя въздух дишам!

Автор :Гена Андрова
Статията е споделена от страницата на bgnow.eu
Източник: Съюз на българите в чужбина

Like this:

Like Зареждане…

Related

1
Добави коментар

Винаги съм искал да кажа, че в живота си не съжалявам за нищо. Много хора са го казвали, но аз явно никога няма да мога да бъда един от тях. Едно от нещата, за които съжалявам е доста голямо. Направо огромно. Това, че преди години, когато заминах в чужбина, не останах там завинаги. Едно място, където се чувствах истински човек: оценен, платен, възнаграден… просто човек.

Тогава не разсъждавах по начина, по който го правя сега. И сигурно бях по-щастлив. В годините, в които бях на т.нар. гурбет, милеех за родната страна. Присънваха ми се реки и тополи. Опитвах се да усетя от някъде аромата на скара и шопска салата. Да чуя българска реч. Исках да се прибера при семейството си, което всеки ден ми казваше, че нищо в България не се е променило, но аз не вярвах и им обяснявах колко трудно е тук, в другата земя. Колко смешен бях. Колко жалък и повърхностен.

Там въобще не е трудно. Напротив. Прекалено лесно е.

Първото, което очаквах, когато попаднах в тази земя, беше да открия студенина. Неприязън. Дори злоба. Нямаше. Имам чувството, че другите нации са лишени от тези чувства. Там е важно само едно – всеки да си гледа в неговата посока. Нещо, което българинът така и не научи. Никога не ме замесиха в конфликт и никога не чух нищо лошо за себе си. А в България… тук всеки говори за този, когото най-малко познава.

Хората в другите страни са лишени от подобни емоции. За тях най-важното е да работиш добре, да си сигурен като човек, да може да се разчита на теб. Няма и студенина. Усмихнати, приветливи хора. Не прекалено близки, естествено. Но аз и не исках да се сприятелявам с никого. У дома си бях изпатил от „приятели” и познати. Точно това ми липсваше: хора, които ще ти помогнат, ти ще им помогнеш, но никога няма да те занимават с неща, които ама грам не ти влизат в работата.

Второто нещо, което очаквах, беше да гледат на мен като на втора ръка човек. Отново се изненадах. Оцениха ме по това, колко работя, а не какво казвам за себе си или откъде идвам. Не ги интересуваше, дали съм българин/ украинец/ руснак или чех. Нямаше шуробаджанащина и колеги, които са родà на шефа по майчина линия. Или негови любовници, дъщери или сестри, които да бъдат толерирани.

Ако се разболеех или не се чувствах добре, ме пращаха на доктор. Разходите бяха за сметка на работодателя. Не трябваше да се моля, като в България. Да чакам три часа на опашка, сред други болни, кашлящи и кихащи хора. След това да влизам в кабинет, в който ако не оставиш потребителска такса преди прегледа, няма смисъл да влизаш. Нямаше и типичното по български „кажете” – имаше „добър ден” – поздрав, който българинът така и не се научи да използва. Нямаше и преглед, който продължава по-малко и от едно средностатистическо миене на зъби. За пореден път имаше уважение, съпричастност. Все неща, което ние не притежаваме и никога няма и да усвоим. Колкото и да се опитваме и да се надяваме. Просто така сме устроени.

Не се страхувах и да излизам навън. В България се ужасявах от софийските улици. А пък от тези в провинцията направо настръхвах. Мръсни, кални и гнусни. Зад всеки ъгъл дебне: джебчийка, скинар,  болно от бяс куче… или човек. Не знаеш кой ще те наръга, кой ще те ограби. И по-лошото. Дори да го направят, няма кой да те защити.

Дискотеките им нямаха нищо общо с българските. Нямаше мъже със златни ланци. Хостеси по бельо, което служи за пола. Нямаше минимална консумация. Чалга, от която ти се пригажда или пък хаус, който никой не слуша. Музиката не е основен фрагмент от обстановката. Атмосферата е важна. Защото идеята е да се отпуснеш, не да се напиеш и оглушееш. Там влизаш, пиеш и си заминаваш. Като пич…

Сигурно сега пиша като типичен българин. Хваля чуждото и принизявам родното. Но то си е за принизяване. Направо за заклеймяване. Сигурно ще ме разберат само тези, които в момента не живеят в България. Тези, които имат парите и сигурността, която те ти дават. А не изпитват ужаса на мизерията и страха от поредната нещастна година. Много от тях са далече от семействата си. Трудно им е. Тежко им е. Но, когато дойде определена дата от месеца и посетят някоя банка, и изпратят сумата, която семействата им така отчаяно чакат – сигурно се чувстват по-добре. Да, парите не са всичко. Знам го. Но, когато ги нямаш – тогава са всичко. Защото в България, ако нямаш пари/ осигуровки/ дом – ще умреш като куче. На никого, освен на близките ти, няма да му пука за теб.

Когато видиш един друг живот, се питаш: защо заслужих подобна съдба?

И аз се питам същото. Защо трябва да живеем по този начин?! Защо спим, когато можем да работим? После си отговарям: защото няма работа. Иска ми се да работя, както работех там: да давам всичко от себе си, да нямам време дори да седна. Искам да го правя и тук. Но, когато дойде краят на месеца, и в банковата ми сметка получа заплатата, която в момента взимам в България, не откривам смисъл да давам всичко от себе си. Отивам, върша това, което се изисква от мен, и си тръгвам. Никога нищо повече, никога нещо за утре. Не откривам смисъл, защото няма такъв.

Вие сигурно ще ми кажете, че и в България се изкарват пари. Сигурно ще добавите, че трябва да уча, за да успея. Да се реализирам. Но аз уча. И работя. Защото родителите ми получават толкова, колкото да не умрат от глад. Отново българска му работа: детето работи, за да не е в тежест на родителите. Ако се върна на възхваляваната от мен чужбина, ще ви кажа, че там отново не е така. Родителите получават заплати, които им стигат да плащат таксите за университети на децата си, да ги издържат и да им помагат. Моите не могат…. и не ги виня. Не са виновни те.

Затова емигрирайте, докато сте млади. Докато имате силите, които ще са ви нужни, ако отидете някъде, в една друга земя, в която ще бъдете ако не по-щастливи, то поне по-спокойни. Защото спокойствието е най-важното нещо, което един човек може да постигне: спокойствието, че си осигурен/ защитен/ нужен и важен – като личност.

Какво получавате в България: заплата, колкото да не умрете, две кебапчета, колкото да гласувате. Една ракия вечер, колкото да заспите. Едни почивни дни, колкото да си починете. Един живот, колкото да го изживеете.

Ако това не ви стига – заминавайте. На никого няма да му пука, че си тръгвате. Нито един от познатите до болка лица от предизборните клипове, не се интересува, че точно вие утре си хващате сакчето и си тръгвате. Унизени и нещастни, защото напускате страната, в която сте се родили. Но на тази страна не й пука за вас. Важен е само гласът, който евентуално ще дадете, и бъдещето на някой, което този глас ще осигури. Не си го причинявайте. Никой няма да ви е благодарен, че сте се борили.

Дано скоро и аз избягам, но този път няма да се върна. Ще си посадя топола. Ще си направя чужда шопска салата. Ще благодаря всеки ден на създателите на скайп, че благодарение на тях, мога да видя баба и дядо. Но няма да се върна повече. Не съм толкова голям мазохист. Никога повече!

Автор Костадин Костов
Източник: Лентата
„Гласът на младите хора“

Like this:

Like Зареждане…

Related