Диана Гинова

Някъде бях чела, че една от най–големите трудности пред всеки психотерапевт е да направи така, че клиентът му едновременно с освобождаването от интроектите, които са му прилежно вменени от обществото, в което живеем, все пак да успее да остане социално същество. Защото ние можем много да обичаме да ходим голи в къщи, но ако отидем така на работа е твърде вероятно да ни сложат диагноза.

Според мен и пред родителите стои такова предизвикателство : Как да отгледам децата си свободни, но едновременно с това и все пак социални, вписващи се адекватно в обществото ни? Това се оказва проблем за съвременните родители. На всички ни е ясно че старите методи за отглеждане на деца не работят (не, че не ни се иска от време на време да приложим някои от тях…), в следствие на което в наши дни има толкова много нови методи за отглеждане на деца, че объркването е неминуемо. Особено за родителите, които много четат и се интересуват от това как да се справят по–добре с родителството.

Един от големите проблеми, с които се сблъсках в моята практика е свързан с една проста думичка и тя е „Не!“. Не знам къде и кой е написал, че не трябва да я използваме с децата, а вместо това трябва да им обясняваме в най–малки подробности защо това което искаме то да направи е правилно. Или пък още по–лошият вариант – да започнем да ги подкупваме – имам предвид изречението: „Изяж си салатата и ще ти дам да…“. Това е много опасен капан, защото детето много лесно научава как работи този механизъм и повярвайте ми, то започва да го използва срещу вас.

Двама родители искаха да работя с дъщеря им, която е на три години. Когато отидох при тях и започнахме да говорим, малката изгаси лампата и в стаята настана пълен мрак. Никой от двамата не каза твърдо и ясно на детето си да светне лампата. Те се молеха, обясняваха, подкупваха, обещаваха, но никой от тях не пое контрола. Те бяха станали по–малки от дъщеря си, бяха ѝ дали пълната власт. И така с времето тя беше станала неконтролируема, а те не разбираха защо, въпреки че полагаха много усилия за да бъдат по–добри родители нещата не се получаваха. А все пак детето е още едва на три години. Не искам и да си помисля какво ще стане, когато дойде време да тръгне на училище или да започне работа. Не само на родителите и учителите ще им е трудно, но и на нея със сигурност.

Много е важно обаче и вие да се научите да чувате „Не – то“ на детето ви. Да му покажете, че уважавате неговото мнение и го цените. И тогава ще достигнете до онази пълноценна комуникация с него. Вашите разговори са важни, така че се научете са чувате.

Мили съвременни родители. Не се страхувайте да казвате „Не“. Това е една от най–важните думички на които можете да научите вашето дете. И е добре това да стане като им давате личен пример. Ако децата не се научат как да използват тази думичка докато са на две години е твърде вероятно да не се научат да я използват никога. Или да я научат, но по трудния начин. Именно тази думичка ще е изключително важна за тях, когато трябва да се отстоят пред някого, който злоупотребява с тях, или когато трябва да се защитят от опасност, или просто да откажат, когато някой иска да направят нещо, което те не искат.

Някои от вас, които четете тази статия ще разберете защо е толкова важно да научите децата си да казват „Не“ и да уважават „Не–тата“ на другите. Може би е имало случаи в живота ви, в които сте искали да кажете “не“ и не сте могли. Да научите вашите деца да се отстояват е един от най–прекрасните подаръци, които можете да им направите някога. Разбира се преди това ще трябва да си го подарите на себе си, но това е тема на друга статия.

Накрая искам да ви кажа да не забравяте да се грижите за себе си. Вашите деца искат вие да сте щастливи. Не го забравяйте. Само тогава ще успеете да се насладите на родителството и да изпитате истинска радост от него.

Диана Гинова

Статията е публикувана в списание „Първите седем“ брой Май 2014

Често хората ме питат за групова психотерапия. Има много специалисти, които предлагат тази услуга. Това, което е важно обаче да знаете, записвайки се на група, е най-вече върху какво искате да работите. Едва тогава можете да се насочите към специалист в тази област.

Живеем в свят, в който общуването ни е доста постно. Виждаме се на по кафе, оплакваме се от мъжа си/жена си и от работата си, колко са неблагодарни децата ни и все неща от този тип. Не се докосваме. Не споделяме емоции. Не си казваме, когато се ядосаме един на друг. Даваме си съвети без въобще да се изслушваме. Или клюкарстваме, говорим за хората зад гърба им като задължително след това се оправдаваме с реплика като „Не че искам да съдя някого…“, а в същност точно това правим – съдим! Няма директна комуникация и се сърдим когато ни кажат някоя истина, която не ни е изгодна.

Самата аз, когато известно време не ходя на групова психотерапия, започвам да имам нужда от нея, защото в една такава група се създава една атмосфера на доверие и споделяне каквато рядко се среща в днешно време. Тя се изгражда постепенно, но когато се случи усещането е просто неописуемо. Да има време и място от месеца когато можеш за малко да съблечеш маските и просто да си себе си и да разтовариш. Да получиш адекватна обратна връзка за това как те виждат хората без да има осъждане. Имаш възможност да се огледаш в другите хора. Много ми е ценно това общуване. Позволява ми да раста. Изобщо благоприятно е за растеж. Но не се заблуждавайте че е лесно.

Аз лично съм от хората, които не обичат да правят компромиси с правилата, с които работя, защото съм отдадена на това което правя. При мен групите са затворени и обикновено са част от терапевтичния процес, което означава, че след определено време индивидуална психотерапия, клиента тръгва и на група с цел да се види как той функционира в социалната среда. В такива групи е препоръчително когато един човек се запише да продължи да идва, за да се създаде усещането за конфиденциалност. Ако има хора, които ту се появяват, ту изчезват се създава усещането за участници, които са само зрители, а никой не се е записал, за да бъде наблюдаван. Всеки човек дава максимума от себе си и заслужава да бъде уважен за усилието си.

Има много видове групова психотерапия и за да може този вид метод да ви е максимално полезен е добре преди да тръгнете на група да се запознаете с основните и идеи за работа. Най-малкото за да не останете разочаровани накрая. Вижте какъв точно е проблема върху когото искате да работите и направете проучване кое е мястото, на което могат да ви помогнат. И се пускайте. Не чакайте проблемите да се задълбочат, а си обърнете внимание и си подарете решение! Знае ли човек, може благодарение на една такава група да срещнете аспекти от себе си, за които дори не сте подозирали. Може дори да си ги харесате и да ви стане по-пълно с тях.

Диана Гинова

Творчеството е особен процес. Процес на даване. За мен творчеството е енергия, която идва при нас в особени моменти. Много е важно обаче да знаем как да я материализираме. Например всеки творец трябва да има някъде близо до себе си платна, моливи, бои или просто лист и химикал. Всичко, което ще му помогне да материализира тази енергия.

Как идва вдъхновението? Оставете емоцията да ви залее. Каквато и да е – любов, гняв, тъга, радост, страх. Дайте ѝ време, приемете я, заобичайте я – тя си е ваша. Оставете я да расте – не я спирайте. Просто ѝ дайте пространство. Така творейки ще опознавате всички аспекти от вас. Защото няма творчество без себепознаване. А и така творбата ви ще носи вашия почерк – онзи единствения, специфичния – частичка от вашата душа.

И усещането след това – все едно си олекнал с двайсет килограма. Като бременността… Бременен с идеи. И след време, когато те набъбнат – просто ги оставете да се родят. Важно е да дадете на идеите си материален облик, иначе ще си ходите вечно бременни, тежки, запушени.

Не бързайте ако нямате идеи. Само не се затваряйте. Просто правете нещо. Действайте. Експериментирайте в кухнята или вземете почистете най–накрая в къщи. Освободете си място, не бива да ви е тясно. И идеите ще ви намерят. Вземете си малко дрехи, запалете колата и тръгнете на някъде. Оставете живота да се случва.

Важно е обаче и да си дадем време. Истинското творчество не идва просто така, то се преживява. Като психотерапията – не можем да я намерим в книгите.

Диана Гинова

Кога започнахме да избягваме физическия контакт с хората, с които се срещаме? От какво се страхуваме всъщност? Спомнете си днес с колко човека се срещнахте… А колко от тях докоснахте?

Искахте ли да го направите? Ако да – каква е причината да не си го позволите?

Моралът?

Обществото?

Живеем във време, в което да се докосваме е забранено. Аз съм телесен терапевт и докосването е важен елемент от моята работа. Но когато хората чуят, че част от техниките, с които работя включват докосване, веднага започват въпросите. Питат ме – как така с докосване?

Така сме възпитани – казвали са ни, че да се „пипаме“ е грешно! Аз ви питам – какво е първото нещо, за което се сещате когато чуете за думата докосване?

Чувала съм всякакви отговори, но рядко те са свързани с удоволствие. А да се докосваме би трябвало да е хубаво. Една от петте ни потребности именно е свързана с докосване – сензорната потребност! Повтарям – сензорна, не сексуална потребност. Само че в нашето сексофобно общество ние свързваме докосването основно със секс.

Иронията е, че ние се докосваме малко дори и по време на секс. Може би защото докосването е свързано с доверието. Да ти позволя да ме докоснеш означава да те допусна до себе си, да ти се дам, да си позволя да приема това, което искаш да ми дадеш. И да се отпусна, поне за малко да се насладя.

Имам две котки и ги наблюдавам когато искат да ги милвам (а те редовно си искат да ги милвам!), те идват мъркайки и се обръщат по гръб и вдигат лапите във въздуха. И чакат. И аз им давам. И дори се наслаждавам на даването. Никога не ме поглеждат недоверчиво със страх (може би защото не са травмирани или възпитани!), а просто се наслаждават на докосването.

Ние не си позволяваме да си искаме ласки и заради това ходим гладни! Гладни за любов, все сме недообичани. И сами можем да си дадем нежност.

Замислете се как се къпете например?

Къпането е свързано с докосване. Следващия път когато се къпете не бързайте, позволете си да се насладите на къпането! И вижте как ще се чувствате след това.

Когато участвам в групова терапия опитите с докосване са ми най-любими. Но докато не си позволих да участвам в такъв, не осъзнавах колко гладна съм всъщност за нежност. Гладна за отпускане, истинско отпускане, просто почивка. Без предразсъдъци. И колко е хубаво да го споделиш с някой.

Тук идва моментът за личната отговорност и етиката на всеки, защото така както едно докосване може да е поднесено с много внимание и уважение, така и само един поглед може да те накара да се почувстваш ограбен, когато е пълен с вулгарни мисли и подбуди.

Но всеки сам носи отговорност за себе си.

Дали ще разчупим табутата е наш избор. Всеки сам разширява границите си и решава кога и колко иска да се разгърне в действията си. Въпросът е да надникнем в това, което ни пречи да следваме инстинктите си и да показваме (не да казваме!) чувствата си!

Позволете си да покажете, че обичате! Вижте как изглежда една проява на обич във фантазиите ви и си позволете да я изразите. Само телесно, без думи! Може да останете изненадани от резултата!

Диана Гинова

Психолог-психотерапевт

http://psychology.diana.bg