Един човек работел от сутрин до мрак, за да изхрани голямото си семейство – жена си и трите дечица, помагал на родителите си, гледал дома и стопанството.
Минавали години и той осъзнавал колко много време и сили отиват, за да може всяка сутрин да става с петлите. Омръзнала му вече постната бобена чорбица и тежкият труд на полето. Ядосал се един ден и си казал, да става каквото ще! Събрал в един вързоп най-необходимото, взел пари и тръгнал към града да си опита щастието.
Градът обаче се оказал далеч не такъв, какъвто беглецът си го представял. Той бил огромен, чужд и шумен и плашел човека. Младите жени въобще не го гледали с възхищение, а парчето жилаво месо в гостилницата му напомняло колко била вкусна бобената чорба на жена му с ароматни подправки в нея. Никой не искал да го вземе на работа – възрастен бил вече и не го харесвали за работник, никой не искал да го прегърне и да го утеши. В края на изтощителния и пълен с впечатления ден той легнал под едно дърво и заспал.
И в този момент, когато насън виждал тишината и слушат тишината, някой лекичко го докоснал по рамото. Това бил побелял старец с тояга, на която се подпирал. – Кой си ти, сине? Защо спиш на улицата? – попитал старецът. – И човекът му разказал за своята умора, за бягството от родното село и за разочарованията си.
Старецът го изслушал, кимайки с глава, а след това се замислил. – Уморил си се, сине мой. Но от какво? Може би си бил принуден да се грижиш за дом, който не ти принадлежи и няма да остане в наследство на твоите деца? – Не, – казал човекът, – в този дом живея от раждането си и той е пълен с моите детски спомени.
– Тогава, може би, твоите родители са приковани на легло, и ти си принуден да им помагаш, без да можеш да се отдалечиш и на крачка от това тъжно място? – Не, – отговорил човекът, – родителите ми не са млади, но са здрави и все още могат сами да се обслужват.
– Хм… а тогава, може би не обичаш жена си? – Не, – отговорил човекът, – ние преживяхме с нея много години заедно, но аз все още виждам колко са красиви очите й и колко са примамливи устните й.
– Тогава да не би да не си искал децата, които тя ти е родила? – Ама моля ви се! – възкликнал човекът. – Аз обичам децата си повече от живота си!
– Тогава аз наистина не те разбирам. Ти си най-щастливият от всички хора, които съм срещал в този град – богати, но бездетни; безделници, но болни. Ти имаш свой дом, имаш живи и здрави родители. Имаш любима жена и деца. Ти самият си пълен със сили и все още си способен да чувстваш, да страдаш и да се радваш. Защо си дошъл тук?
Човекът се замислил и усмивка озарила лицето му. – Колко съм глупав! Едва не разруших със собствените си ръце щастието, което ми е дала съдбата! Благодаря ти, мъдри човече! – и хукнал към къщи. Когато разплаканата му жена го попитала: „Къде изчезна? Какво се случи?“ – той й отговорил: – Дълго време душата ми е била сляпа, но аз самият не знаех за това. Сега зная, че щастието не се крие в ярките дрехи и не спи на пухени дюшеци. То живее там, където царят любов, разбирателство и здраве – в моя дом!
