Александра Василева
Alexandra Vassileva
28.02.2014 | teatri.bg
Дата на раждане: 13.10.1978 Място на раждане: София, България
Александра Георгиева Василева е родена на 13 октомври 1978 г. в София. Завършва актьорско майсторство при проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ „Кр. Сарафов” (2001). Дебютира в ролята на Саломе („Саломе” – О. Уайлд) в ДТ – Стара Загора (2001). Работи в ДТ – Благоевград (2002 – 2003), актриса на свободна практика (от 2004).Роли: Камий („С любовта шега не бива” – А. дьо Мюсе), Вера („Вернисаж” – В. Хавел), Фем („Бифем” – Л. Петрушевска), Милена („Мама, татко, кучето и аз” – Б. Сръблянович), Дафинка („Свекърва” – А. Страшимиров), Невеста („Кървава сватба” – Ф. Г. Лорка) и др.Носител на национални награди.Творческата справка е взета от „Енциклопедия на българския театър”, Книгоиздателска къща Труд 2008 г.
„Всяка роля ми помага да открия нови неща за себе си, разбира се, ме развива и обогатява. Опитвам се да извличам опит от всяка сценична изява. Това, което лично ми се случва е, че ставам по-освободена и смела в актьорското си поведение и най-вече добих усещането, че всичко може да се направи, че човешките възможности нямат граници.
Като всеки млад човек и аз имах много мечти преди и по време на студентските си години. Много пъти съм си се представяла в разни роли или персонажи. Разбира се, конкретната работа се оказа много по-трудна. Лично за мен това е път, по който се бориш със себе си, опитваш се да се надскочиш и най-вече да преодолееш прегради, които са в теб самия, а това е изключително труден и важен процес. Ако трябва да съм по-конкретна и да отговоря в какъв тип театър искам да участвам, мога да кажа, че обичам да усещам нещата в тяхната крайност и че това съответно трябва да е театър, в който са заложени крайните състояния и жестове. Това е моята интуитивна представа, която, доколко успешно, доколко не, се опитвам да реализирам.
Със сигурност бих искала да опитвам и други форми, например нещо, което много ме провокира е точно обратното актьорско поведение. Представям си камерна форма, в която действието протича дълбоко психологически, без т. нар. „игра”, почти без експресия. Това ми е много интересно и бих искала да правя нещо подобно. Доста пиеси могат да бъдат поставени по този начин, в зависимост най-вече от решението на режисьора. Напълно съм склонна да експериментирам, да не използвам нещата наготово. Не разчитам на това, че има подходящи или неподходящи роли. Мисля, че по този начин можеш да откриеш другия в себе си, което ми е страшно интересно и предпочитам да извърша това действие сама. Въпреки че сега си спомням един от моите учители по актьорско майсторство, Тодор Колев, който ни караше да стоим един час пред огледалото вкъщи и да разберем сами какъв тип сме. Преди НАТФИЗ посещавах театралната студия на Бончо Урумов, а после бях приета в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. Но всъщност всяко едно представление, в което работя, ме учи и изгражда. Работя с доста млади режисьори и това също е процес, в който се научавам на нови неща, или по-точно е да се каже… се учим взаимно от съвместната си работа. А от самото гледане на театър си давам сметка какво искам, какво ми харесва. В тази връзка харесвам Бойка Велкова, Снежина Петрова, Мария Каварджикова, Рени Врангова – това са все актриси, от които се уча и ще продължавам да го правя.”Част от интервюто на Деница Езекиева, публикувано в сп. „ Homo Ludens”, бр. 11/2005, с. 45-48
„Не, бях изключително мотивирана. Усетих, че театърът ме влече неистово и имам сили за него. В НАТФИЗ ме приеха от първия път с много висок успех и това ми се струваше истинско чудо. Но дори изпитите бяха за мен страхотно удоволствие, не стрес или страх дали ще вляза или не. Спомням си ги като някакъв полет – беше забавно и провокативно. Обичам тези крайни ситуации, когато се мобилизира целият физически и психически потенциал на човека. Както и екстремната ситуация, наречена спектакъл – там също трябва да си „на сто“, за да се получи, макар всеки път притеснението да е огромно.
В академията с Владо Карамазов играехме в „Идиот“. Той беше Рогожин, а аз – Настася Филиповна. Имаше един момент, в който трябваше да го залея с чаша вино в лицето. И аз, явно от напрежение, съм напънала чашата и му я счупих в главата. Шурна кръв. Помислих си, че съм го убила и отива да умре, защото той избяга от сцената. И моите ръце бяха мокри – явно не от червено вино. А представлението трябваше да продължи и аз, докато се чудех как да изляза да го спасявам, поех и неговите реплики. Публиката също се върза – не знаеше ефект ли е или наистина, получи се Достоевски отвсякъде. Накрая може би 10 пъти ни извикаха на бис. Слава Богу, после се оказа, че съм му направила съвсем лека цепнатинка, но той се притеснил и отишъл да го залепят.”
Част от интервюто на Ирина Гигова, публикувано novinar.net 2005.
Коментари (0) | Коментирай
Принтирай | Изпрати на приятел
Александра Василева
