14 юни 2013 година. Ден като ден. Отидох на работа. Тогава беше жега. Обух си новите сандали, хванах си такси и тръгнах. В офиса всичко си беше по старому. Пих обичайното кафе с колегите преди да започнем с работата. И тъкмо сядах на компютъра, когато прочетох: “За 15 минути парламентът избра Делян Пеевски за шеф на ДАНС”. Гледах заглавието, виждах го, четях го и не можех да повярвам. Имах чувството, че е заглавие от Не!Новините. Сигурна бях даже. После видях, че е истина. Докато се опомня, ми звънна мама: “Прочете ли?”, попита ме тя. “Да”, казах аз. Нямам какво повече да добява. Тя, която винаги ме е убеждавала, че България е чудесна и си струва, този път мълчеше. И чувах как сълзите й капеха.
После видях, че имам множество покани за #Дансwithme. Тази вечер. После се чух с мъжа ми. С половин дума се разбрахме, че този протест е единственото смислено нещо, което можем да направим. Въпреки, а не заради. В този момент не знаех какво да изпитвам към България. Патриотизъм ли, омраза ли, що ли? Онази, моята България, в която останах въпреки всичко. И дори не пробвах да видя как е навън. Тя не ми отвръщаше “friendly”. По никакъв начин не ми показваше, че ние, гражданите, сме й важни. Че има нужда от мен, семейството ми, приятелите ми. Никога не съм била по-бясна на държавата. И никога не съм чувствала по-немоя родината си. Цял ден четох новини, гневях се, надъхвах се, че тази вечер, Дай Боже, ще се съберат много хора на протеста. После сълзите ми сами потекоха, когато видях препълнен т.нар. “триъгълник на властта”. И обхват нямах, и глас нямах, но ми беше кеф. Кеф, че България се пука по шевовете от граждани, на които им пука. На които не им е безразлично. Толкова много енергия и светлина излъчваха тези хора, че съжалявам всички онези, които после нарекоха протестиращите платени. Жалки бяха. Щото, когато ти не правиш нищо без пари в този живот, не можеш или не искаш да повярваш, че има хора, които са омерзени безплатно.
Пиша всичко това 3 години по-късно. Дори не знам какво точно се случва с Пеевски днес. Напуска България? И поема целия контрол върху Техномаркет? Или и двете заедно? Знам само, че няма да спра да се вълнувам, да изисквам и да настоявам, да искам да знам. Знам само, че никога не пазарувах от ЛаФка, спрях да пуша конкретна марка цигари, защото се произвеждат от Булгартабак, не чета вестниците Му, а онзи ден, в магазина, от който си купувам вино, казах на промотърката, която ми предлагаше розе на един италианец, близък до Пеевски: “Съжалявам, но няма да си купя вино, произведено от фирма, близка до Пеевски”. А тя ми отвърна: “Вие сте третият човек, който реагира по този начин днес. Разберете ме, аз само си вадя хляба”. Е, не си купих вино. Няма и да си купя. И Техномаркет никога няма да получи оборот от мен. И всяка фирма, за която чуя, че е близка до Него. Когато лаФката, която се помещаваше в блока, в който живея, фалира, скачах на един крак от кеф и снимах празното помещение и измачканите вестници, които той издава. Това е моят начин да бойкотирам хора като него. И да кажа Не на олигархията и монополите. Щото, докато живея тук, ще се боря и ще негодувам. Колкото мога. И както мога. И ще пиша статии всяка година на тази дата. Докато мога. Защото трябва да помним!
