ПРИКАЗКА
ДАМЯН ДАМЯНОВ
Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!…
Самичък съм, а тъй ми се говори…
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Аз дойдох тук на бурята с плача…
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена:
„… Един разбойник цял живот се скитали н
ивга не се връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито,
той носил зла и кървава кама.
Превардвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той – за първи път обичан, –
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стопило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо –
ни с обир скъп, ни с рязана глава…“
Но ти заспа!… А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче – где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?
_(„Ако нямаше огън“, 1958)