На днешната дата през 1371 г край село Черномен ,се провежда едно от най-важните бойни сражения между османските войски на султан Мурад I и обединената сръбско-българска армия.
Сражението при Черномен е повратен момент за присъствието на турците на Балканите – от този момент насетне те вече не са съюзници на християнските владетели, а завоеватели на земите им. Сражението при Черномен е големия военен дебют на османската армия на Балканите. До този момент турските войски са удържали победи на европейския континент и са внушавали респект у християнските владетели. Въпреки това обаче до тогава на тях се гледа като на поредния натрапник, с който ще се разправят, както някога са правили това с могъщите араби, авари, узи, печенеги, нормани, татари…
Християнските войски били разположени на лагер при Черномен край река Марица. Тъй като християните били уверени в своята численост, те не взели достатъчно предохранителни мерки. Вечерта на 25 срещу 26 септември 1371 г. Хаджъ Илбеги забелязал, че армията е голяма, но „безбройната неверническа тълпа смятала победата си за сигурна и по тази причина денонощно тънела в блудства и разврат, в нощно пиянство и дневен махмурлук. Призори на 26.09 1371 г. отряда на Хаджъ Илбеги под прикритието на тъмнината се доближил до лагера на християнската войска. „От всички посоки забили тъпаните, писнали зурните и се извисили гръмки възхвали към Аллах.”. Християнската войска била напълно разбита. „Те не само не изпъдиха турците, но и сами силно пострадаха, защото бяха избити и костите си там оставиха непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха откарани в плен; трети, малцина, бяха сполучили да се спасят и да се върнат”.В сражението загинали и двамата предвадители на похода – братята Вълкашин и Углеша. Очакваната сигурна победа за християнското оръжие се оказала катастрофално поражение. Смущението и шока от това злощасно събитие на Балканите били големи: „никога ухо не е слушало и око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички западни градове и области.
Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настава никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие попущение биваха изпояждани от вълци. Уви! Какво прескръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой мужду людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обълнали на слаби женски сърца. В това време се довърши, мисля и седмият владетелски род на сръбското племе. И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите…”
