РЪЦЕ
Къде бях тази нощ?
И в чий ръце?
Помня устните само до моето сърце.
Помня дланите – дебнещир нежни и зли.
Помня: „Още, всичко да те боли“!
Помня как по гърба ми се стичаше дъжд –
не беше друго. Не плачеше мъж.
Помня дълго прощаване
Помня краткия път
И заспах като котка….
самотна до смърт.
ПОНЯКОГА
Понякога… мислено ще си тръгвам…
ще си вярвам че искам така…
ще се смея, без теб ще осъмвам…
сякаш АЗ пожелавам това…
Понякога… ще се връщам разкаяна…
Ще навеждам пред тебе глава…
Сякаш аз съм отново виновната…
сякаш грешна пред теб съм дошла…
Но понякога… ще се връщам в реалното –
ще те търся незрима в нощта,
ще се спъвам и ще падам понякога…
и ще плача… но пак ще вървя…
КЪДЕ СИ ТИ
Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които,
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори, че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: „Остани“.
ОБИЧАМ ТЕ
Не отминавай никое „Обичам те“,
прошепнато от глас, с очи, с мълчание,
то идва от пустинни разстояния
и от ранена светлина изтича.
Не отминавай никое „Обичам те“,
защото, ако то не те намери,
Вселената от скръб ще потрепери,
звездите ще помръкнат от обида.
Отново се поспри, поспри, не отминавай,
да те погледат остави очите,
да те запомнят щедро, до насита
и после в сънища да те извайват.
ВИК
Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме – далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.
Блага Димитрова
ДАЛЕЧЕ
…Защото
всяко вчера е далеч,
а днес е твърде късно за молитви;
приличам ти на прокълната грешница-
очите ми са пълни с див пелин..
Ръцете ми са пълни с разстояния
от вчерашни и утрешни раздели.
Понякога сънувам чуждо щастие
и свое – с аромат на люта мента,
/дамгосала по вените да пари../
Не знаеш, че сега съм още ничия.
Косите ми са пълни с обещания
и в шепите си нямам друго минало,..
защото всяко вчера е далеч,
а днес е твърде рано за въпроси.
Обличам най-красивата си дреха.
Липите се протягат да ме стоплят..
РЪЦЕТЕ ТИ
Ръцете ти единствено виновни
за пламъка изгарящ помежду ни,
за чувствата във нас,
за нашата повест,
която с теб написахме без думи.
Ръце, аз само вас в света ще търся,
защото трябва нещо да ни свързва.
За миг ако отдръпнем нашите пръсти,
без огъня те могат да замръзнат. “
Когато остарееш страшно много
и никоя след тебе не въздиша,
и твоят глас след неочакваното сбогом,
приеме най-последното затишие-
тогава ще отворя твойта стая
и Боже, дай ми младост
дай ми сили
най-искания мъж да прилаская,
по-бързо остарявай Мили!
SOS
Ела , най после , дяволите да те вземат
Ела и ме вземи , Безразличие – бъди спасението мое
Ослепи очите ми, оглуши ушите ми ,
И нека сръчните хирурзи на нощта пришият
малко сън върху трънливите клепачи
Боли ги сетивата ми , боли ги,
Без аз да искам, всичко да усещат,
В мълчанието листи да изписват
Във погледите – бъдеще гадаят
И изгрева не е начало на деня
А разтопена мед по мръсният прозорец
Все клади палят тези сетива,
Със обич храня тези лешояди
И всичко искат – тука и сега
И всичко дават – в мен какво остана….
Желание за нежност и покой,
А утре , знам, отново се повтаря…
Заклинание
Не отминавай никое „обичам те“
прошепнато от глас, с очи, с мълчание.
То идва от пустинни разстояния
и от ранена светлина изтича.
Не отминавай никое „обичам те“,
защото ако то не те намери,
вселената от скръб ще потрепери
звездите ще помръкнат от обида.
Изостряй слух – да го дочуваш,
със всички свои сетива улавяй
блуждаещия знак за всеотдайност…
А ако ехо в теб не се събуди? Отново се поспри, не отминавай,
да те погледнат остави очите,
да те запомнят щедро, до насита
и после в сънища да те извайват.
Болката е неизбежна, но страданието е по избор
Дара не е права – ние не сме ангели с едно крило. Ние сме без крила. За да полети ангелският ни дух, трябва да умрем.
