Иван Георгиев – Рембранда. Автопортрет от 70-те години.
В Софийската градска галерия е втората голяма изложба на Иван Георгиев-Рембранда (1938-1994). Приживе той не показа нищо от творбите си. Бил дал клетва, за нея чух постмортем. На упреците ми, че не излага картините си, отговаряше с кротка и неотстъпчива риторичност: „Пред кого?” След неговата кончина трети Иван ме кандърдиса да напиша нещо за Рембранда във вестника му: „Няма кой!” После Максимилян Киров подреди повече от картините му и колегите Рембрандови се хванаха за главите: “Ама къде ги е крил?”
Невероятният керамик Иван Желязков ми беше признал: „И аз купувам книги за изкуство, ама ги давам на Иван (Рембранда) да ги чете и да ми ги разказва. По-интересно е.” А Кирил Кръстев ме дърпаше безцеремонно за лакътя, колчем ме видеше с художник: „Те не бива да се слушат, техните приказки само ще ти навредят. Аз затова не ходя по ателиетата им.” С Иван Рембранда се говореше. Той бъбреше за изкуство без начало и безкрай, за друго – не. Слушах го приведен – по „Раковски” никога не е било тихо, а в „Колумбия” зиме беше по-шумно и от „Раковски”. За Рембранда не ми се пише в различно от първо лице, да ме прощава любезният читател за досадната фамилиарност.
Новата изложба е на известния вече и признат за голям художник. Тук е целият Рембранд – с достолепния му професионализъм и липса на тарикатлък. От фигуративните картини, в които е синтезирал от една от пластичните доминанти на онова време свой рафиниран почерк, през импресивното трептене в по-следващите пейзажи, преминало и в пулсиращата мазка на абстрактните конструкции от вертикали и хоризонтали. Последните извеждат към неговата формула на абсолютна живопис. Тя е в картини, които липсват в изложбата. Показани са няколко, които загатват за нея. В онези абсолютни картини нервната мазка е вече укротена с филигранно запълнени пулсации на разложена светлина, почти изместила „карето”. Там Рембранда постига негова си надпространственост – уникална поне за историята на нашата живопис – със своята сякаш логическа промисленост и несамоцелност. В нея психичното време доминира страстно над физичното. Представете си я до картина от гения на „карираната” абстракция Пит Мондриан и ще го усетите. На втория етаж в галерията е простряно драматичното и обширно преддверие към нея. Но и то, само за себе си внушава гранично творческо съсредоточаване. Може би неангажираността с изяви му е помагала – как да се прецени?
Потрет от Иван Георгиев – Рембранда.
На откриването на изложбата картините не се виждаха от публика, вестниците се скъсаха да съобщават за нея, изписаха се щуротии. И цитираха Светлин Русев. Какво да се прави, „Светлин” е бил винаги по-важен от всичко. А прославата му – винаги отговорно задължение. И се сетих. Откриване на някаква изложба, „Шипка” 6, официалности, някой се приближава и тупа възторжено Рембранда по рамото: „О-о, Ванка!…” И облак прах, ама облак! И Иван: „Не така, бе! Излагаш ме пред Светлин Русев!”… Та ако видите Светлин Русев да се закашля или киха, бъдете сигурни – то му е от дългия, тежък, тъмен и прашен балтон на Иван Рембранда.
Сега четвърти Иван прислонява този текст в електронния си вестник…
Показването на картини освобождава художника от особена енергия, събрана при рисуването. Къде Иван трупаше своята? Тя ли го уби?
Същият Желязков разказа в първите вечери на неговото окончателно отсъствие в кафенето на „Раковски”: „Слизам снощи от трамвая в Орландовци и някакъв ми иска огънче. Нали не пуша – нямам, викам. И като кривнах и бръкнах в джоба – кибрита, дето го намерих тука на масата. И хукнах обратно. Тук човек, там човек… Има едно 20 минути кръстосвах, няма го. Ако му бях дал кибрита, щеше той да ме помни с добро, а виж сега аз как него помня.”
Каква ли щеше да е паметта за Рембранда, ако той бе като всичките?
