Жаклин Кенеди-Онасис е обект на новата книга от френската писателка, която излиза у нас под заглавие „Красив имидж“
Френската писателка Катрин Панкол е най-известна с трилогията, която започва с „Жълтите очи на крокодилите“, а поредицата Muchachas затвърждава репутацията й. Днес творбите й са преведени на 25 езика в над 3 млн. тираж.
Родена през 1954 г., тя е завършила френска филология, преподавала е френски и латински, работила е като журналистка и е живяла е в Ню Йорк, където следва курсове по художествено писане в Колумбийския университет. Издала е общо 15 романа.
„Красив имидж“, която е най-новата й книга на български, има амбицията да ни разкаже истинската история на Жаклин Кенеди Онасис – една от най-прочутите светски личности, първа дама на САЩ в периода 1961-63 г. и модна икона на XX век.
Видео: Натали Портман като Джаки Кенеди
Това обаче не е историческо изследване, нито изчерпателна биография, а портрет или по-скоро романизирано есе, „което младото момиче на име Жаклин Бувие ме вдъхнови да напиша“, обяснява авторката.
Предлагаме ви откъс от „Красив имидж“, в превод на Албена Шарбанова, предоставен от издателство „Колибри“:
На 25 ноември 1963 г. пред множеството държавни ръководители, короновани глави, влиятелни личности от всички националности и пред милионите телевизионни зрители Жаклин Бувие Кенеди се превърна в мит.
През този ден вдовицата на президента нямаше никакво намерение да прости. От мига, в който окървавената глава на съпруга ѝ клюмна върху розовия ѝ тайор „Шанел“, тя мислеше само за едно: как да покаже на целия свят „какво направиха те“.
Фотогалерия: Джаки Кенеди в архивни снимки
Които и да са убийците, Жаклин Бувие Кенеди не желаеше ужасното престъпление да се изтрие от паметта на човечеството. След като съдбата безмилостно бе прекъснала живота на Джон Фицджералд Кенеди на ъгъла на улиците „Елм“ и „Хюстън“ в Далас, Жаклин бе решила да влезе в Историята и да превърне съпруга си в отказаната му приживе легенда.
През този ден тя успя да накара Америка, досущ сащисана покаяница, да се измъчва от угризения и да се смрази от ужас. Желанието на Жаклин бе цяла Америка съкрушено да пристъпва, като покорна съпруга, зад ковчега на президента. Тя искаше целият свят да я подкрепи, да застане на нейната страна.
Не, това не бе ден за прошка.
Нито за единение.
Нито за помирение.
Напротив, това бе ден за отправяне на предизвикателство.
Ден за обезсмъртяване името на президента, за да не избледнеят с годините ролята и имиджът му, ден за възхвала на неговата съпруга и достолепна вдовица и на неговите деца.
Изисканият и жесток мизансцен, създаден от Жаклин Кенеди, накара всички присъстващи да се почувстват виновни. Същинска героиня от пиеса от Расин, тя се примиряваше със съдбата си, но хвърляше вината върху онези, които в страданието си възприемаше като врагове.
Тя, която ненавиждаше да излага на показ чувствата си, през този ден проявяваше и подчертаваше безкрайната си нежност към своите деца, сякаш за да заяви: „Вижте, какво направихте! Вижте в какво превърнахте едно щастливо, изпълнено с надежди семейство, което въплъщаваше мечтите на човечеството!“.
През този ден сама, без чужда помощ, тя изгради своя пиедестал. През този ден по думите на смутените свидетели тя сияеше.
А през това време всички, от американския дебелак в Айдахо, облегнат на тезгяха в кафенето на главната улица, до високомерния, отегчен махараджа в приказния си дворец в Кашмир, се почувстваха виновни и длъжници на трогателната достойна жена, на нейния съпруг и герой, паднал под куршумите на страховити конспиратори, и на техните две деца, отдаващи почит на убития си баща.
Нима мнозина от вас, които четете тези редове, не се просълзихте, виждайки на телевизионните екрани как Джаки пристъпваше бавно и грациозно след ковчега? Нима не се трогнахте от постъпката на Каролайн, която коленичи и целуна американското знаме, покриващо ковчега на баща ѝ, докато Джон-младши отдаваше чест в синьото си вълнено палтенце? Нима дълго време след това образите на нейната мъка не се завръщаха и не се примесваха с вашите радости и мъки?
И все пак…
Погребението беше маска, гигантска официална дреха, прикриваща голямата неразбория в живота на Джон, на Джаки, на семейство Кенеди. То бе величествена театрална постановка, създадена, за да се потули всичко останало.
Президентското семейство: Джаки с децата, братът Робърт и сестрите Патриша и Джийн си тръгват от Капитола след траурната церемония в Конгреса, 25 ноември 1963 г. Снимка: Аби Роу / Белия дом
Години по-късно научихме, че аутопсията на президента доказала не само поражения от болестта на Адисон, но и от венерически заболявания, резултат от разюздания му сексуален живот.
Научихме още, че по време на погребението на сина си Роуз Кенеди мислела единствено за две неща: за облеклото си и за черните чорапи. Тя толкова се бояла да не би дъщерите и снахите ѝ да забравят тази важна подробност, че пристигнала във Вашингтон с цял куфар черни чорапи за всеки случай…
Научихме също, че в навечерието на погребението, докато Джаки, усамотена в стаята си, съставяла безкрайния списък на всичко, което трябва да свърши, членовете на клана Кенеди вдигали олелия в Белия дом, пиели и си разказвали вицове.
Научихме, че въпросните Кенеди се опитали да превърнат Джаки в безгласна буква, но тя не се оставила да я пречупят. Щом животът на Джон ѝ се бе изплъзнал, то смъртта му ѝ принадлежеше. Сега тя решаваше всичко, приемаше държавните глави, разговаряше за ядрената стратегия с Микоян, за бъдещето на света с Дьо Гол и изпрати новия президент Линдън Джонсън и неговите тексаски приятели на края на официалния кортеж, за да не смутят елегантната процесия.
Тя мислеше за всяка подробност: от дължината на черния воал, който щеше да носи на погребението и който персоналът търсеше из целия град, до картините в жълтия овален салон, в който възнамеряваше да приеме генерал Дьо Гол. По стените на салона висяха картини на Сезан. Джаки пожела да ги заменят с творби на американските художници Бенет и Картрайт.
Освен всичко това, научихме, че през цялото време Аристотел Онасис тайно пребивавал в Белия дом и подкрепял Джаки. Научихме още много неща, но никога от устата на самата Жаклин. През целия си живот Жаклин Бувие Кенеди желаеше да познават единствено нейния имидж. Облеклото ѝ, великолепието, царствеността.
Тя вложи цялата си енергия да поддържа своя съвършен, красив образ, внимаваше да не се появи пукнатина в него, изрязваше снимките и статиите за себе си и ги подреждаше в огромни албуми. Нищо не можеше да бъде публикувано без нейното одобрение.
Тя бе проумяла, че векът е жаден за изображения, и упорито отказваше да попадне в клопката му и да се превърне в предмет. Отказваше да я консумират. Контролираше всичко. Гризеше ноктите си, но не желаеше това да се вижда. По всеки повод слагаше дълги, средни или къси ръкавици, които да подхождат на тоалета ѝ.
Косата ѝ се накъдряше при най-слабия дъжд. Лансира модата на малките шапчици, чиято роля бе да я поддържат изправена. Имаше широки, кокалести, тежки стъпала. Носеше ниски обувки, за да не си личи, че са 42-ри номер.
Пушеше по три кутии цигари на ден. Щом забележеше фотограф, тутакси подаваше угарката на близкостоящия. Да не говорим за неприятните черти в характера ѝ, за душевните ѝ рани, някои повърхностни, други дълбоки, изгарящи, които тя непрекъснато прикриваше зад широката си усмивка, големите си широко отворени очи и гласа на умоляващо момиченце.
Но тя беше толкова хубава, а дрехите ѝ, поддържащи илюзията, толкова красиви, че целият свят, който я наблюдаваше още от детството ѝ, бе запленен единствено от прекрасния ѝ имидж…
Дисциплината властваше в живота на Жаклин Кенеди, за да прикрие бушуващия смут в душата ѝ. Липсваше ѝ вътрешната уравновесеност, която ни помага да вървим изправени в живота. Да напредваме до последен дъх и да останем верни на великата представа за себе си, дори никога да не я осъществим поради липсата на увереност, смелост, настойчивост, но най-вече поради липсата на любов.
Вътрешната уравновесеност на Джаки ѝ бе отнета още в детството…
Натали Портман като Джаки Кенеди в „Джаки“ (2016) на Пабло Лараин, който проследява няколкото дни след убийството на президента Дж.Ф.К.
Източник: ИК „Колибри“
