Така да се каже, истинската форма на Земята 🙂
20 септември 2017 г. 16:41 ч.
Светослав Александров. Една от знаковите книги, излезли през 2017-та година, е „Смъртта на експертизата“ от проф. Томас Никълс. Книгата е важна, защото е едно от най-подробните изследвания по темата защо хората се доверяват на псевдонауката, защо са податливи на глупави идеи като плоска земя, антиваксърство, лъжетеорията, че човек не е бил на Луната и т.н.
Книгата засяга много важна тема – защо между съвременното общество и специалистите и експертите зее такава голяма бездна. Стигнали сме до етапа не просто да се съмняваме в експертите, но направо да ги презираме. Ние смятаме, че експертите грешат само защото са експерти. Спорим с докторите какви лекарства да ни изпишат. Караме се на учителите, когато децата изкарат лоша оценка на контролното и настояваме, че отговорите им са верни, дори когато не са. Склонни сме да мислим, че сме също толкова умни, колкото останалите и дори по-умни от тях.
Проф. Никълс конкретизира, че под „смъртта на експертизата“ няма предвид, че експертите намаляват или че уменията им изчезват. Напротив – винаги ще има лекари, дипломати, юристи, инженери, както и много други специалисти в различни области. Светът не би могъл да оцелее без тези хора. Ако се разболеем, отиваме на лекар, ако бъдем арестувани, викаме адвокат. Когато пътуваме, ние приемаме, че пилотите знаят как да управляват самолета. Но Томас Никълс пояснява, че това са примери, когато разчитаме на експертите или техниците, а не реални примери за диалог между експертите и широката общественост. Готови сме да приемем експертното становище само докато то ни върши работа. Искаме докторът да ни превърже наранения крак, но не и да ни изнася лекция с какво да се храним. Искаме да се справим с данъчните проблеми, но нека никой да не ни съветва, че трябва да напишем завещание (половината от женените американци с деца дори не са си направили труда да напишат такова).
Книгата започва с цитат от големия писател-фантаст Айзък Азимов: „В САЩ има култ към невежеството. Винаги е имало такъв култ. Вълната от анти-интелектуалщина винаги си е проправяла своя път към политическия и културен живот, подхранена от погрешното схващане, че демокрацията означава, че моето невежество е също толкова добро, колкото твоето познание“. Дадени са и конкретни примери как недоверието към експертните становища води до катастрофални резултати. В началото на 90-те години се появява малка група хора, отричащи СПИН. Сред тях е и един професор на име Питър Дюзберг. С течение на времето вярванията на Дюзберг и СПИН-дениалистите са оборени, а учените установяват причината за заболяването – човешкия имунодефицитен вирус ХИВ. За съжаление тогавашният президент на Южна Африка, Табо Мбеки, прегръща идеята, че СПИН не е причинен от вирус, а от други фактори, и отхвърля предложенията за лекарства и други медицински мерки за справянето с болестта. Резултатът е налице – днес хиляди южноафрикански деца са заразени от ХИВ.
Друг пример е даден през 2014 година, когато Уошингтън поуст публикува анкета сред американците дали САЩ трябва да участва с военна интервенция срещу руската инвазия в източна Украйна. Но как да вземат адекватно становище по темата, когато само един от шестима американци могат да покажат къде се намира Украйна на световната карта? Нещо повече – проучванията показаха, че ентусиазмът за военна намеса в Украйна директно кореспондира с липса на познания за страната.
Според Томас Никълс това, което наблюдаваме днес, не е резултат просто от невежество, а от необосновано арогантно поведение на една самовлюбена култура, която не може да търпи дори най-малкият намек за неравенство от какъвто и да е вид. Включително и за неравенство по отношение на познанията между лаика и експерта. Да, трябва да има диалог между гражданите и експертите. Но колкото и да е парадоксално, хората не искат такъв диалог. Те масово вярват, че разполагат с достатъчно информация, за да вземат сами своите решения. От друга страна много експерти също изоставят дълга да общуват с хората и предпочитат да се затворят сред собствената си малка общност. Тези, които все пак го правят – т.нар. „публични интелектуалци“ се чувстват разочаровани и поляризирани като останалите представители на обществото.
Днес всеки опит да бъде представено в обществеността някое експертно становище води до жалби сред определени кръгове, чиито представители веднага се жалват, че подобни експертни становища са просто „позоваване на авторитет“, т.е. вид логическа грешка, че е признак на отвратителен „елитизъм“ и опит някои хора да използват препоръките си и титлите си, за да задушат диалога, който е необходим в една „истинска“ демократична държава. Така ние стигаме до убеждението, че равните права в дадена демократична система трябва да гарантират и равенство на мненията. Това вече е опасно.
Проф. Никълс допуска, че може би смъртта на експертността е част от прогреса на обществото. В не много далечното минало дебатите за науката, философията и публичните политики са били провеждани от ограничен кръг образовани мъже. Това са времена, в които мнозина не са успявали да завършат гимназия, съвсем малка част от завършилите са отивали в колеж и още по-малко са специализирали някоя отговорна професия. Днес не е така, днес тайните на живота не са затворени сред каменни стени. Навремето не е имало такова напрежение между експертите и лаиците, но просто защото лаиците не са имали достъп до информация и средство, с което да ги оспорват. Днес имаме универсално образование за всички, по-голямо овластяване за жените и представителите на малцинствата, растеж на средната класа, социално придвижване. Това довело малцината експерти и мнозината лаици за пръв път да влязат в директен досег едни с други.
Но парадоксално, това не е довело до уважение към знанието, а до убеденост, че всички хора са умни. Това е обратното на образованието, чиято цел би следвало да бъде постоянно усъвършенстване – няма значение колко си умен, колко си успял в кариерата, ти си призван да се учиш в продължение на целия си живот. Днес живеем в общество, в което да придобиеш дори и малко познание е крайната цел, а не началото на образованието, а това според проф. Никълс е наистина плашещо.
Днес ние възприемаме университетското образование като обикновена стока. Всеки може да постъпи във висше училище и стига да си плаща семестриалната такса, ще получи образователна степен със съмнителна стойност. Когато студентите се превърнат в клиенти, а не в образоващи се хора, това води до голямо самочувствие, но малко познание. И което е най-лошо – те не придобиват критично мислене, което би ги стимулирало да се учат все повече и повече.
Проф. Никълс е убеден, че Интернет е довел до задълбочаване на проблема. Интернет е великолепно хранилище на познание, но позволява да се разпространяват и глупости. А хората не разполагат с критичните умения, за да отсяват лъжата от истината. Интернет ни превръща в глупаци, но за съжаление не е само това – ставаме и по-арогантни и зли – хората, когато не си виждат лицата и спорят посредством клавиатурата, се „хапят“ едни други и вместо да дискутират и слушат другите, избират да се обиждат.
А какво да кажем за журналистите, които би следвало да бъдат арбитър между невежеството и познанията? За съжаление днес хората търсят основно забавленията и това се отразява на качеството. Очакванията са да бъдат публикувани кратки, пленяващи истории с картинки, които галят окото – такива са тенденциите в Интернет. Традиционните медии не могат да се състезават с онлайн трендовете, без да се адаптират към тях. Но така журналистите са лишени от възможността да станат експерти, да се потопят наистина в тяхната област, да знаят кои въпроси да зададат. Днес журналистите просто възпроизвеждат съдържание – ценим „кликовете“ в мрежата, количеството е за сметка на качеството.
Струва ли си обаче да защитаваме експертното, академичното познание? Проф. Том Никълс казва, че това е трудна задача – как да защитим експертизата, при положение че в миналото експертите са допускали някои грешки? Какво да кажем за талиомида или за катастрофата на совалката „Чалънджър“? Ами за лекарските грешки? Помните ли зловещите предупреждения да не ядем яйца? Днес вече е установено, че яйцата не са вредни за здравето. Да, за съжаление, експертите грешат – било то защото и те са хора и понякога мошеничат, било то защото и те са арогантни и самоуверени. Но според проф. Никълс е важно да разбираме защо се стига до подобни грешки.
Вероятно и вие се питате – защо да се доверяваме на експертите? Кои са те, че да ни казват, че Земята е кълбовидна? Защо да се доверим, че човек е бил на Луната? Трябва ли да вярваме на климатолозите за климатичните промени? А на лекарите, че ваксините наистина предпазват от заболявания?
Проф. Том Никълс ни напомня две неща, които би следвало да знаем относно експертите, дори и тези, които не са много добри в своята област.
Първо, дори и да попаднете на некадърен зъболекар, който няма да ви извади зъба както трябва, той или тя е много по-добър (по-добра) в своята работа от вас. Да – като лаик можете да извадите късмет и сам да си издърпате болния зъб, но не сте достатъчно образован или опитен, за да го направите без съществен риск за вас или вашите близки. И така, вие със сигурност не бихте се доверили на собствените си способности за вашите зъби. Ами повечето хора дори не биха си отрязали собствената коса и не биха си направили прическа, а предпочитат да се доверят на експерта, в случая фризьора.
Второ, експертите правят грешки, но има ясно разграничение между експерт в дадена област и всички останали лаици. Експертът най-малкото знае как да предотврати често срещаните гафове в своята област. Както е казвал физикът Нилс Бор, „експерт е някой, който е направил всички възможни грешки, които могат да се направят в рамките на много тясна област“.
Бихме могли да кажем, че книгата на проф. Том Никълс поставя правилната диагноза на съвременното общество: съществува криза на авторитетите. Макар че тя е пречупена през призмата на събитията, които се случват в САЩ, бихме могли да кажем, че посочените в книгата истини са общовалидни и за Европа и дори за съвремието като цяло. Тъй като хорските мнения, независимо дали са лаишки или експертни, се считат за равнопоставени и с еднаква стойност, „аз мисля“ се превръща в еквивалент на „това е реалността“. И оттук дойде абсурда, на който бяхме свидетели скоро след последните американски избори – наложи се понятието „алтернативен факт“. Но това е симптом на заболяването – ако мненията са еквивалентни на факти, няма как да ги класифицираме по друг начин, освен като „истински“ и „алтернативни“.
Как обаче да разпознаем истинския факт? За съжаление, понеже мнозина нямат развито критично мислене, те разчитат на Google и в книгата на Никълс има цяла глава по темата: „Разбира се, че е безопасно, намерих го в Гугъл“. Всъщност много от описаните в интернет псевдонаучни практики рядко имат смисъл, а някои от тях, особено тези, касаещи здравни съвети, могат да се окажат доста опасни. Проблемът е, че всички хора са подвластни на т.нар. „склонност на потвърждаване“ (на англ. confirmation bias) – това е склонност на хората да вярват на тази информация, която резонира на техните верски, философски, житейски или политически възгледи. Така например човек, който е склонен да вярва, че Земята е плоска, предпочита да подбира тези източници на информация, които резонират на това схващане – примерно, конспиративните клипчета в Youtube и отхвърля сериозните материали по темата. Поради същата причина проф. Никълс пише, че макар и по-голямата част от информацията в Интернет да е погрешна, има една история от един милиард, която се оказва правилна – и тя ще получи гласност. Такъв е случаят с британски тийнейджър, който през 2015 година умира трагично. Тийнейджърът е посъветван от лекари да „спре да търси в Гугъл какво означават симптомите му“ и да не си мисли, че има рядък тумор – диагноза, която докторите не подкрепят. В този случай обаче докторите грешат, а диагнозата, получена чрез търсене в Гугъл, се оказва вярна. Подобни истории хранят склонността на потвърждаването у хората, които са убедени, че докторите са безчувствени и няма да ти помогнат, а с Гугъл човек може да се самодиагностицира и лекува. Проблемът е, че такива случаи са наистина много редки. Докато има едни други случаи, които са многократно по-чести – човек, който се е самолекувал чрез Гугъл, или е попаднал на шарлатанин и си е причинил големи вреди на себе си. Проблемът е, че трагичните случаи с Гугъл-самолечение ще добият много малка публичност в сравнение с единичната история за тийнейджъра, загинал от лекарска небрежност. Така читателят не може да прецени рационално рисковете от едната и другата практика.
Спроде проф. Никълс търсенето на информация в Интернет може да направи човека по-тъп, особено ако никога преди не е търсил информация по даден предмет. Самият акт на търсене в Гугъл ни кара да си мислим, че сме научили нещо, докато в реалността сме попаднали на данни, които не разбираме. Още повече, че след известно време прекарано в търсачките хората не могат да различават нещата, които са преминали пред очите им от нещата, които реално знаят. Екип от психолози от Йейл решил да проучи как хората използват Интернет и установили, че те добиват много по-голямо самочувствие относно всичките си познания, дори по въпросите, които нямат нищо общо с тези, първоначално търсени в Гугъл. Това е като електронна версия на ефекта на Дънинг-Крюгер, при която най-малко компетентните хора, които ровят в Гугъл, са най-малко склонни да осъзнаят, че де факто нищо не научават. Например: ако даден човек търси в Гугъл информация за „фосилни горива“, ще попадне и на резултати свързани с динозавърските фосили. Човекът ще прегледа информацията, ще продължи да търси в интернет и ще забрави, че това е информация, попаднала от случаен сайт, а не информация, която е знаел от преди. Вместо това ще има самочувствие, че знае неща както за фосилните горива, така и за динозавърските фосили, и това е познание, което притежава по принцип просто защото е умен. „За съжаление хората, които мислят, че са умни понеже ровичкат в Интернет са като хора, които мислят, че са добри плувци, само защото са се разхождали в буря“, констатира проф. Никълс.
Дразнещото е, че заради тези хора, които по погрешка смятат, че са добили някакво познание, работата на експерта става почти невъзможна. Не съществува начин, по който можем да разубедим хора, вярващи че притежават десетилетно познание по даден въпрос, докато в реалността са прекарали сутринта си в търсачката. Лаикът действително разстройва и разочарова експерта, като му казва нещо от сорта на: „Ама аз съм проучил въпроса“.
„Смъртта на експертизата“ е отрезвяващо, макар и леко депресиращо четиво. Книгата е дошла съвсем навреме в един свят, в който псевдонауката все повече пуска своите корени.
http://www.space-bg.org/
http://www.cosmos.1.bg/
