Христо Куртев, лидерът на Федерация „Царство България“ и президент на Царския автомобилен клуб, е роден на 4 октомври 1942 г. От 1965 до 1989 г. е бил емигрант във Франция. Там се запознава с легендата Емил Димитров и му помага да завладее световния пазар. За своя прелюбопитен живот в емигрантство, за отношението си към Симеон Сакскобурготски и за една от най-интересните истории заедно с императора на българската естрада Куртев сподели специално пред в. “ШОУ”
– Г-н Куртев, как избягахте от България навремето?
– С един мой приятел, който се казва Георги Топалов, той ми е съсед. Аз съм роден тук на съседната улица “Иван Вазов”, която започва от Народния театър и свършва на Спортната палата. По – рано там беше Зоологическата градина, а сега е паркът на паметника на Съветската армия. Та с Георги Топалов тръгнахме и пътищата ни се разделиха в Хърватия. Аз пристигнах в Мюнхен, той успя да избяга в Австрия и оттогава се виждаме и тук, и навсякъде по света, защото приятелството ни е много ценно.
Тогава Георги учеше в МЕИ и аз бях студент във ВИТИЗ ,специалност “Театрознание” при проф. Любомир Тенев. Като пристигнах в Париж, се записах “Филмова режисура” по простата причина, че театърът изисква владеене на езика, каквото аз нямах. И след като завърших “Филмова режисура” направих един стаж във френската телевизия. Тя тогава беше само една. И останах да работя там. След това преминах в частния сектор, където се печели по – добре. После имах пътническа агенция, музикално издателство и много други неща.
– Значи сте успели в бизнеса, в културата…
– Да, да. Ето, например за музикалното издателство ще ви кажа. Направихме го специално за Емил Димитров. На връщане от едно турне в Куба ми се обади Васил Андреев, неговият импресарио. Той се представи и каза, че ми е взел телефона от българската телевизия. Попитах ги какво искат и те казаха, че искат да се появят и по френската телевизия.
Понеже аз познавах и обичах песните на Емил Димитров, им съдействах веднага. Те имаха голям успех. Трябва да ви кажа, че Емил имаше голям успех и като композитор. Той се държеше много естествено. Французите имаха превратна представа за звездите от източния блок. Това важеше и за Емил. Спомням си, като го питаха каква кола иска да кара, той казваше американска, а не съветска. Имаше много интересни непосредствени отговори. Питаха го какво обича да прави, а той им отговаряше, че обича да минава с прахосмукачката къщата си в Княжево. Когато го питаха какви мебели предпочита, той казваше – старинни. Той имаше мебели от епохата на Луи 14 и те се учудиха много и го питаха откъде ги е намерил, а той казваше:
“От Ленинград ги купих”.
И тогава на един голям коктейл, който дадохме за анонсирането на първата му плоча през 69- та г., аз реших да поискаме от френската телевизия да го наградим с почетна диплома, както се прави навсякъде. Но когато говорих с директора на телевизията, той ми каза: ”Ами ние такива почетни дипломи нямаме.”
Аз го попитах, ако аз я напечатам, ще я разпише ли и той ми каза, че ще я подпише, разбира се. И взех бланки на телевизията, направихме едни хубави дипломи, подпечатаха се и се подписаха от съответните дирекции и така най-тържествено му връчихме диплома на Емил. Той бе приет в Съюза на френските композитори, за да може да си получава възнагражденията от авторски права.
И когато един ден ме попита дали има пари в банката. Аз му отговирих, че има. Той каза: ”А мога ли да си купя една американска кола”. До банката на „Авеню Клебер“, където му беше сметката, видяхме една американска кола. Отидохме до нея да я разгледаме. Натискаха се копчета, гюрукът се сваляше, прозорците също , а в онова време нямаше такива екстри по колите. Васко и Емил се смаяха и, разбира се, веднага пожелаха колата. Оказа се, че тази кола стои от шест месеца там и не могат да я изтъргуват. Но му я продадоха на него с голяма отстъпка. Той беше много щастлив. Върна се в България с нея.
– Кой караше колата?
– И двамата я караха, но мисля, че Васко повече. Спомням си, че един ден го чакаме в Париж да дойде от София и той
пристига с една огромна “Победа” вътре пълна с луканки, сирене, кашкавал и една бъчва вино от Кричим,
защото жената на Емил беше от Кричим. Същия ден обаче Емил получава вест, че му се е родил син, сегашният Емил Димитров-младши. Тогава бяхме събрани вкъщи, звъни се и ето го, Васко пристига с луканките и кричимското винце. Направихме един много голям купон.
– Много често ли се виждахте?
– Не съм броил срещите, но в тези години – 1969 – 71-72, се виждахме често по професионалните задачи- издаване на песни, плочи и т.н. Емил имаше голям успех, защото изнесе и голям концерт с фолклорните певици сестри Кушлеви. Бяха взели Митко Щерев с оркестъра и Богдана Карадочева беше с тях. Разбира се, Емил беше звездата на спектакъла.
– Вие имахте ли представа, че Емил Димитров е с хомосексуални наклонности?
– Разбира се. Към това нещо съм се отнасял винаги с разбиране. Личният живот на всеки си е негова работа.
– Говори се, че популярната песен “Джулия” е посветена от Емил Димитров на българката Юлия Христова. Вие знаете ли историята на тази песен?
– Аз познавах много добре Юлия. Тя е наша сънародничка, добра моя приятелка, която именно на този прием, за който ви говорих, беше дошла със своя съпруг Жан Бул. Той се занимаваше с разпространението на френската преса, което е една огромна организация, притежавана от “Hachette”. Той имаше компания за издаване на плочи, издателство и най – важното беше един от организаторите на “Midem”. Той е негов създател.
От цял свят хората, които правят плочи, се събират в Кан всяка година, за да си продават един на друг авторските права- точно тогава и ние бяхме изкарали на пазара плочата на Емил Димитров. Искахме да отидем в “Midem”, за да отстъпим правата на Емил за други страни в света. Ние обаче нямахме средства и съпругът на Юлия – Жан Бул, ни покани на гости. Той ни осигури средства и условия за работа. Тогава аз и моят съдружник Стефан Шабанов отидохме и продадохме на всички страни по света песните на Емил Димитров. Оттам именно дойдоха много пари. И за благодарност към Жан Бул, тъй като Емил беше забелязал колко обичаше той своята съпруга, посвети тази песен на нея и я нарече “Джулия”.
Другата песен, която е химн в творчеството на Емил е “Моя страна, моя България”. Когато Емил и Васил я донесоха в Париж, беше записана музиката, а оставаше да се направи текста на френски. Аз им бях предложил как да преведем първоначалния текст и ми се струваше много хубав. Обаче постъпихме като професионалисти и я дадохме на един паролие /тестописец/, който написа текста и песента се казваше “Моника”. И тя фактически във Франция излезе като Моника”, а в Америка като “Калифорния” и т. н. Всъщност това беше една търговска операция, но след като се върнали тук Емил и Васко, са си мали проблеми с Държавна сигурност.
Викат Васил там и му казват: ”Вие продадохте България. Сигурно Христо Куртев ви е накарал да измените на родината си”. Но Васко казал, че те просто искали да се преведе текста дословно.
От това, което са ми разказвали, знам, че Васко е бил набеден за много неща и даже са го задържали.
Тогава Емил поискал среща с Тодор Живков.
Той обаче, преди да го приеме, попитал сина си кой е този Емил Димитров. Владко му рекъл “Как какъв? Това е нашият идол – на младите. Всички го обожават.” После Тодор Живков попитал Емил: ”Какво става , бе? Какво да направим?”, а Емил му казал: “Ами прибраха моя най-добър приятел и мениджър, който нищо лошо не е направил.” Тогава Живков се разпоредил Андреев да бъде незабавно пуснат от затвора.
– Искаше ли Емил Димитров да остане да живее в Париж?
– Емил Димитров не пожела да остане в чужбина. Както на него, така и на Богдана Карадочева казахме, че ако искат да правят кариера във Франция, трябва да останат и да живеят там. Но това беше техен избор. Емил все възкликваше: “Имам такава хубава къща в Княжево, толкова долре си живея там. Пътувам в СССР и ме уважават навсякъде. Много ми е приятно да идвам във Франция, но не искам да оставам тук”.
Едно интервю на Александрина РОКАНОВА
