ЗА ЛОЯЛНОСТТА
Автор: Виктор Кордон
“Не е ли по-добре за наший народ, не е ли по-разумно за нашата политика, не е ли по-достойно за Княза, правителството и народа, да си гледаме работата без да се унижаваме пред когото и да е, без да признаваме, че един български въпрос съществува, без да чакаме помощ за нашите народни стремления от там, гдето помощта си много скъпо продават?”
Стефан Стамболов
Лоялността е ключов фактор за всяка човешка група, защото показва обвързаността на и между отделните индивиди, от които е съставена, посредством общите им нрави, обичаи, идеи, цели, интереси, минало, победи, загуби, тежнения, болки и радости. Това се отнася както за отношенията между двама души (другари или приятели), така и за отношенията в семейството, работния колектив или в обществото като цяло. Тоест лоялността играе ролята на свързващ елемент между отделните звена на която и да е човешка общност, независимо от техния брой.
Но колкото и да е полезна, лоялността, като всяко друго нещо, може да бъде и вредна, когато е предозирана, когато излиза извън границите на нормалното. В такъв случай лоялността от лекарство се превръща в отрова! Прекрасен пример за такава извънмерна лоялност са религиозните, партийните и идеологическите фанатици, които са готови да жертват собствения си живот и живота на близките си, както и да измъчват и убиват други хора в името на някаква утопия или авторитет, бил той бог, вярата, Партията, Лидера и т.н. Фанатизмът е болест, която обикновено засяга невежите, необразованите и психически лабилните (но не непременно психически болни). Тези типове хора стават лесна плячка на различните видове пропаганда – политическа, идеологическа и религиозна. Поради особеностите на техния характер или поради липса на знания, те без особено усилие могат да бъдат индоктринирани и използвани за нечии чужди користни цели, оставайки при това с убеждението, че са направили свободен избор и че служат на справедлива кауза. Пропагандата успява да внуши на тия индивиди определени свои идеи и представи, които не са рационални, а са насочени към техните чувства, именно защото ония са податливи на външни влияния поради незнание, пристрастия или емоционална нестабилност. Апелирайки към техните чувства, тя ги обвързва, обсебва ги емоционално, а хората, които са емоционално обременени, не са способни на рационална преценка.
Характерни черти на фанатика са сляпото доверие и безрезервното преклонение пред обекта на неговата любов. Това прави такъв човек опасен, защото той не се ръководи от прагматични и разумни основания, а от ирационални, от подсъзнателни мотиви. Представите и мирогледът на фанатика се основават не на факти, стабилни познания и рационална логика, а на желания, очаквания, пропагандни внушения и предварителни нагласи. Тоест такъв човек е силно пристрастен и емоционално обременен, което го прави неспособен за адекватна оценка и реакция на случващото се около него и в света като цяло. И макар че на пръв поглед е лоялен, на практика той представлява опасност за обществото, защото лоялността му е само спрямо дадена частна кауза или авторитет, интересите на които много често са в грубо противоречие с обществените. Макар и да си въобразява, че работи за общото благо, той може да изпълнява несъзнателно изключително вредна роля за интересите на целия колектив. Ето защо лоялността понякога, когато е сляпа, ирационална, основана на незнание и пропагандни стереотипи, не само че не е полезна, но е и напълно зловредна и може да нанесе големи поражения на обществото, което я отглежда. Следователно лоялността е необходим, важен и полезен елемент от обществените взаимоотношения, когато е съзнателна и насочена към благото на даден народ, например. Но когато служи сляпо и безрезервно, макар и безкористно, единствено на тесни интереси, сблъскващи се с общите, тя се превръща във фанатизъм и представлява опасно и вредно явление.
И така стигаме до заключението, че безусловната и безгранична лоялност, подобно на всичко прекомерно, има вредни последици, защото лоялността, като всяко друго нещо, си има граници, извън които се превръща в сляп фанатизъм, способен да извърши големи поразии, мислейки си, че върши добро. Много добро потвърждение на това твърдение е русофилството в България – с мисълта и убедеността, че служат на страната си, русофилите всъщност обслужват интересите на Москва, чиито агенти умело използват невежеството и пристрастията им. Така на практика русофилите се превръщат несъзнателно в троянски коне на Кремъл, в нещо като руска пета колона, и реално работят против родината си. Това показва колко опасна може да бъде лоялността, когато зад нея стоят невежеството и пристрастността!
Ала нека не се залъгваме, че този вид фанатизъм, при който по-малки или по-големи маси от обществото питаят безрезервна обич и преданост към чужди страни и народи, е присъщ само на русофилите. Българинът е склонен към чуждопоклонство и тази му податливост се отнася не само за Русия – нека си припомним, че той е бил (и все още в някои случаи е) гъркофил, англофил, германофил, франкофил, сърбоман, американофил и какъв ли още не. Освен отявлената русофилия, в нашата страна днес се наблюдава и една силна мания за възвеличаване и идеализиране на страните от т.н. Запад, което можем да наречеч западофилия или вестернофилия. Нека не бъркаме обаче естествения афинитет на нормално мислещите хора към западния обществен модел – т.е. към неговия плурализъм, конституционализъм, либерализъм, равенство пред закона, правов ред, свобода на словото, икономическо и технологично развитие и висок жизнен стандарт – със сляпата привързаност и наивното превъзнасяне на Запада. Това, че разумните личности виждат цялостното превъзходство на западните общества в политически, икономически и технологичен план и се възхищават на успехите им в социалната сфера, не означава, че ги смятат за съвършени и безгрешни. Интелигентният човек е такъв, защото се информира от различни източници и е критичен към всичко. Той знае, че идеални общества и системи няма, че всички те си имат недостатъци и слабости, които се нуждаят от поправяне. А идеализацията и превъзнасянето на каквото и да било е характерен белег на невежите, ниско образованите и предубедените.
В тази връзка се сещам за коментарите по повод един мой материал относно случая „Скрипал”, в който застъпих тезата, че не бива да обвиняваме Русия или пък когото и да било, без да разполагаме с доказателства. Разни хора, в това число и мои приятели (?), се надпреварваха да ме поучават, че трябвало да бъдем лоялни към западните ни партньори, а някои завоалирано или пък открито ме обявиха за русофил, че даже и за руски агент (впрочем това е един от поводите за написването на настоящия материал). Няма да се спирам на нелепостта на тези абсурдни обвинения, защото, мисля, съм доказал с цялостната си дейност антирусофилските си позиции и привързаността си към европейската цивилизация. Но реакцията на тази немалка част от читателите ми беше типичен пример за сектантска заслепеност по отношение на Запада, неразличаваща се особено от русофилското безумие. Пак повтарям, че да превъзнасяш неистово Запада и да му се кланяш като на икона не означава, че си демократ, нито пък че си интелигентен, а само че си лековерен и невеж фанатик. Признаването на безспорните успехи на западната цивилизация, когато идва след един трезв сравнителен анализ, няма нищо общо с рабското преклонение пред Запада и неговото идеализиране. Първото показва способност за аналитично и критично мислене, а второто – невежество и слаб интелект. Простете, но неограничената лоялност на западофилите твърде много прилича на безрезервната лоялност на русофилите и съветофилите по времето на комунистическата диктатура, които ни бяха превърнали в губерния на съветска Русия.
Та именно тия фанатизирани западофили бих искал да запитам днес към кой точно Запад трябва да бъдем лоялни? Към Великобритания ли, която не е лоялна към страните от Европейския съюз и затова го напуска, преследвайки собствените си интереси (което е право на британците, разбира се), или към другите, които остават в ЕС? Към Германия ли, която одобри реализирането на „Северен поток 2”, или към Полша (друг наш европейски партньор) и Съединените щати (наш партньор в НАТО), които се опитват да саботират този проект? Към Австрия, Унгария, Словакия, Полша и някои други ли, които се обявяват против заселването на пришълци от други континенти и култури, против ислямизацията на континента (както те наричат този процес) и против разселването на мигрантите по квоти, прието от ЕС, или към страните, подкрепящи тези явления? Към Австрия ли, чийто вицеканцлер обяви, че санкциите срещу Русия трябва да отпаднат, и към другите страни, съгласни с него, или към поддръжниците на санкциите? Към САЩ ли, които налагат мита на стоките от Европейския съюз и на практика започват търговска война, или към европейските държави, страдащи от тези американски мерки, и готови да предприемат ответни стъпки срещу Вашингтон? Към партньора ни от НАТО Съединените щати ли, който заради безрезервната си подкрепа за Израел излезе от споразумението с Иран (в което са страна), или към другите ни партньори от същия пакт, които смятат, че това не е правилно и се опитват да спасят споразумението? Към американците и британците ли, които излъгаха целия свят, че Садам Хюсеин имал връзки с Ал Кайда, че стоял зад атентатите от 11 септември 2001 година и че имал оръжия за масово поразяване? Към САЩ ли, с техните военни престъпления, масови убийства и използване на напалм и химически агенти-дефолианти във виетнамската война? Към Великобритания и САЩ ли, които за да спасят кожата си и да защитят интересите си, през Втората световна война сключиха пакт с дявола в лицето на СССР, в който по същото време имаше хиляди концентрационни лагери, милиони хора бяха принудително изселвани, много други бяха тероризирани, измъчвани и разстрелвани, правата и свободите на гражданите бяха отнети безвъзвратно и се извършваха безчет зверства и чудовищни престъпления? Към Франция и Великобритания ли, които малко преди Втората световна война принудиха с ултиматум съюзницата си Чехословакия да предаде безусловно Судетската област на Третия райх, с когото посочените две страни сключиха позорния Мюнхенски сговор, на който дори не бяха поканили чехословашки представители? Към същите Франция и Великобритания ли, които чрез Мюнхенския сговор уж гарантираха новите граници на Чехословакия, но след като Хитлер окупира тази страна, те не направиха нищо, за да я защитят, както се бяха ангажирали да постъпят? И пак към Франция и Великобритания ли, които не си мръднаха пръста да спасят Полша, след като бе нападната от Германия (с което започна и Втората световна война), въпреки че сами и доброволно й бяха обещали чрез специален договор да й окажат всестранна подкрепа, включително и военна, в случай на агресия срещу нея?
Та, към кой именно Запад, драги западофили, трябва да бъдем безрезервно лоялни? Към онзи, който погазва международното право, когато то противоречи на интересите му ли? Към онзи, чиято лоялност се простира само до там, откъдето започват собствените му изгоди ли? И към онзи, който изоставя съюзниците си в най-тежките моменти ли?
Но това, моля, не е подкана за „разлюбване” и намразване на Запада и за хвърляне в обятията на руската мечка (в каквото, предчувствам, няма да закъснеят да ме обвинят ревностните западофили с повърхностни познания и умствени способности), а апел за трезвомислие, прагматизъм и рационален подход към всички събития, процеси и фактори в световната политика, за резервираност към всички играчи на международната сцена, защото всеки от тях действа преди всичко с оглед на собствените си интереси, а международните норми и лоялността стоят на заден план. Това е призив да подхождаме към вътрешните и външните предизвикателства само и единствено с оглед на националните си интереси, а не да се ръководим от някаква илюзорна лоялност, защото в света на голямата политика над всичко друго стои интересът на обществото!
“И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!”
Стефан Стамболов
