Здравейте читатели, в тази статия искам да представя колкото мога по-кратко и по-ясно моята лична история свързана с една модерна (коварна) болест, засягаща главно младото поколение, а именно мултиплена (множествена) склероза.
Всичко започна през 2004 година, когато бях още тийнейджър. След преумора от едно тежко лято прекарано от мен като общ работник с цел да изкарам пари за нормалните си нужди в ежедневието, съчетано със семейни неволи (майка ми си счупи тежко единия крак и се наложи спешна операция, а баща ми получи масивен инфаркт в същото време). Така изведнъж изпаднах в шок от неизвестното, което ме споходи. За да е пълна картинката по това време и в училище беше много напрегнато с непрекъснатите контролни и класни работи.
Точно за поредната контролна се събуждам и установявам, че с дясното ми око нещо се случва. Аз съм загубил способността да виждам. Виждам леки образи само с периферното си зрение. Въпреки това тръгвам за училище, а положението си го отдавам на недоспиване и напрегнато всекидневие. Успявам да стигна на време до училище и да присъствам във всички часове. В края на учебния ден зрението ми остана без промяна и реших да отида до аптеката за „няк`ви капки за очи“, но от там ми казаха, че трябва да отида на очен лекар.
Докато разбера какво се случва при лекаря се оказах и аз по спешност в УМБАЛ „Св. Георги“. Бях настанен в очно отделение, но въпреки това в стаята за комфорт на пациентите имаше телевизор (явно е необходимост на хората със зрителни проблеми). След двуседмично лечение с кортикостероиди и думи от рода на „забрави да виждаш с това око както преди“, диагнозата ми беше ретробулбарен неврит. Успях да си възвърна зрението на почти 100% за изненада на лекарите при изписването ми. Тази радостна вест за мен беше съпроводена от ловки набези на цигани в стаята ми. Разделих се с личните си документи и пред мен остана друг проблем за решаване. Наложи се да платя глоба за откраднати документи в болница, защото не съм успял да си ги опазя…
И така след моето лечение, аз се върнах към нормалното си ежедневие. Завърших срока в училище нормално след леко наваксване от моя страна. Нещата в къщи за щастие имаха положително развитие. Баща ми се възстановяваше в нас постепенно, а майка ми след не толкова успешна операция беше в гипс и надежди, че ще започне да ходи след като бъдат премахнати пироните й. Следващите месеци за мен бяха съчетани с много весели моменти и игри с приятелите ми. Като всеки един тийнейджър преживях и една любовна мъка от несподелена любов (ако мога така да я определя), но това не развали приятелството ми с момичето, което беше замесено. Но след като завърши образованието си, тя замина извън България. Това доведе до отдалечаването ни.
В този период след контролни прегледи на очите, аз и моите родители бяхме посъветвани да потърсим невролог за проблема с окото. И така се озовах отново в болница за уточняване на причините за загубата на зрението ми. Наложи ми се да се нагледам на хора в доста окаяно състояние. Направиха ми ЯМР (ядрено-магнитен резонанс) и лyмбaлнa пyнкция (пункция от гръбначен стълб) за взимане на гръбначномозъчна течност. Заключението на лекуващия лекар беше, че няма достатъчно предпоставки за диагноза МС (кавито бяха предположенията). Така не се и започна лечение, защото ми било рано и съм бил добре… До някъде се успокоих, въпреки че едната проба от пункцията беше положителна, а и от ЯМР се видяха лезии на мозъка.
Година по-късно бях забравил през какво минах и се радвах на едно нормално ежедневие за годините ми. Предстоеше ми абитуриентски бал и кандидатстване за висше образование. Всичко беше добре до денят, в който след като се събудих и получих двойно виждане. Всичко пред погледа ми беше умножено по две. Последва нов престой в болница с вливане на системи и всекидневно поставяне на инжекции. За една седмица нещата се нормализираха, но чувството за тревожност се завърна. С това чувство аз приключих ученето си за средно образование и изкарах абитуриентския си бал, макар и не с голяма радост. Не ми беше и до екскурзии, предпочетох да си отпочина в родния си град сред природата.
Така се стигна до частта да се обърнем към лекар от София, който ни бе препоръчан. Уговорихме си ден за преглед и на уречения ден и час бяхме там. Там ни посрещнаха проф. д-р Пенко Шотеков и д-р Детелина Стоилова. Останах очарован от тяхното позитивно мислене и разбиране. Макар да не бях готов за приемане се наложи да остана. Последваха нови снимки с ЯМР и нова лумбална пункция. Резултатите им бяха достатъчни за да сложат крайна диагноза множествена склероза. Веднага ми издадоха протокол за да почна лечение с копаксон ампули 20 mg/ml инжекционен разтвор. След пет дни се прибрах в къщи и осъзнах, че аз имам заболяване и животът ми ще се промени. Започнах стриктно да изпълнявам схемата за слагане на лекарството. Приех напълно заболяването си и това ми помогна да продължа напред.
До този момент аз се радвам на добро здраве и нормален живот. Създал съм семейство и живея за него с всичките радости и неволи, през които сме минали. Един прекрасен син ме радва ежеминутно. Не бива да се отчайваме от сполетялата ни неволя. Това със сигурност става за наше добро и е нужно да го изживеем. Всеки човек е пратен с мисия на този свят и сме „подписали договорите“ си още преди да се родим. Така, че не ни остава друго освен да изпълним обещаното!
Самото заболяване множествена склероза се развива като самоубийство. Имунната система, която пази организма ни от чужди вредители, се обръща срещу него и атакува миелиновата обвивка на нервните проводници в мозъка.
„Не мога да кажа нищо позитивно за болестта, от която страдам, но тя ме научи да не се оплаквам, защото има хора, които са по-зле от мен, а и имах щастието да се занимавам с това, което исках да правя. Самосъжалението е безсмислено и е загуба на време. Истина е, че сега съм по-щастлив, отколкото преди да се разболея.“
Това са думи на покойния Стивън Хокинг в интервю за неговата още по-коварна болест – амиотрофична латерална склероза.
