Честна съм и си признавам – толкова обичам лудите жабари, храната,
сладоледа, шума по улиците, детската щуротия в очите им… Душичката ми се
изпълва като видя мадама с костюм излизаща от бизнес сграда, гледаш я жена от горе до долу – ЖЕНА, а
всъщност детската лудостта в очите й блести, с такъв финес се мята на скутера и пали
цигара… Харесват ми наконтените мъже с шалчета, който ако знаех как завързват
на такава фльонга щях да направя бизнес за фльонги. Има нещо на този ботуш,
което всеки път като ида там ми доказва, че ще се върна отново. Но сред цялата
ми тази любов към Италия винаги съм усещала, че Флоренция не е моя град. Някак опаката
ми душица най-мрази да й кажат „Трябва!“. И след като навсякъде четох, че
Флоренция ТРЯБВА да се вид- е няма пък да ида. Така дълго време удрях спирачка
пред Фиренце, но…познайте кой победи…
Кратък полет- никак не ми се нрави, набързо дръпвам нещо за нервите. Ей,
голям страх от самолетите, тез големи бели птици ме влудяват. Важното е, че всеки полет има край (за мое
щастие този беше благополучен). И хайде хоп – италианска земя, викат, крещят …майко
мила. Нещо определено се носи във въздуха без значение в кой район на Италия
си, хората там образуват някаква странна енергия, която те приобщава, никъде на
друго място не съм се чувствала така. Веднага паля цигара, умирам от кеф, че не
срещам укорителни поглед в стил-ама, че грозно жена да ходи и да пуши. Чекваме
билетите за влака и към Флоренция, която трябва да видя. А сърцето ми
свито, като на птиче. Причина, няма, ама това е от ината. Стигнахме – Santa Maria
Novella
(Централната гара на Флоренция). Баш на входа на старата част на града, където са забранени други автомобили,
освен таксита и тези на местните живущи. Обърнах му гръб, исках да си идем в
апартамента да се видим с Алберто (собственика) едно свежо старче намерено в Airbnb,
с разкошен апартамент. Разказа ни
къде може да хапнем, къде има огромен маркет (еселунга – местна верига) остави ни ключа и ни пожела приятен престой. А ние изморени – веднага на
лов за храна, все пак трябваше да събираме сили за тази „must do“дестинация.
Флоренция и Медичите или
Медичите и Флоренция, не знам кое е по-точно…
Влизаме в старата част на града от входа на чентралето – най- близкия до
нас, стъпка, после още една и …това беше.
Кармична любов, носена в моето и в сърцето на Флоренция от много животи насам. Не се
влюбих в този град, заобичах го, ядосах се- не обичам някой било пък то град така да ми завърти главата, но… само където нямах дъъъълга рокля с фуста и
перука. О, Боже думите ми бледнееха. Дълбоко порицах себе си за дето толкова
години отбягвах тази ренесансова красота, при все че знам, че градовете с реки
винаги ме пленяват. Ходех из улиците и бях като вуду кукла все едно някой ме
разхождаше. Имах желание за всичко на това място, за малки улички, за гробища, за
хора, за вяра, за музика, за изкуство,
за красота, за силата на човешката история, за трудните години през
средновековието, за Да Винчи и най-вече за Медичи. Не знам дали е по-правилно
да се каже, че Медичите са от Флоренция или Флоренция е от Медичите. Тази
фамилия е пипнала всеки камък, врата, кръст, покрив, човешко дело и каквото
още изплува в простичката ми главица. Вървим си ние из тази красота, главата ми
не знае накъде да се завърти, врата ми се схваща рязко, в този момент няма
правилна посока на която да гледаш – всички са правилни. И ей така зад една стена
– градска, обикновена пред мен се разкри величието на Божието страхопочитание. Санта
Мария дел Фиоре най-голямата в Европа за времето си (в момента трета в света). Събира 30 000 (тридесет
хиляди правилно виждате числото) миряни, за 1400 и еди коя си година е било УАУ. То и
сега е УАУ, буквално спира дъха ти и да си призная, трудно е да повярваш, че е
строена от човешка ръка, прекалено великолепна е. Тази катедрала сега ме кара
да изпитвам страхопочитание към Бога, нищо, че съм атеист. Ами представете си
тогава бедния прост ренесансец (мога ли така да кажа) с чиито пари е строено
това огромно, всяващо респект здание.
Горките хора…
Баптистиерата
Санта Мария дел Фиоре
Моя милост и любовта ми към цигарите
Портите към Рая
Моя милост и любовта ми към джелато-то
Санта Мария Новела
Витрините на Флоренция
Витрините на Флоренция
И ние се бяхме запътили еййй там горе 🙂
Баптистиерата
Гледам и мълча, мълча и гледам, едвам дишам…любов…
Веднага се мятаме към всички кули, камбанарии, куполи и творения на архитекти и художници. На входа на камбанарията един сладурин казва свежо, че имало 400 и на знам си колко стъпала. Алоооо, ще ги изям на веднъж, таман да и изведнъж не, някъде на 71-вото вече се чудя дали наистина искам да се кача на това високо място, какво пък толко – гледка, да взема да я пропусна а? Но, инатът… инатът ми надделя и вече виждам стотици малки покривчета, керемидки, дворчета. Естествено, като видни туристи набързо се оглаждаме за жертва, която да ни снима и хоп – един на вид спретнат, добре облечен младеж веднага беше принесен като агнец за да запечата победата ми над еди колко си стъпала. Той обаче се оказа сам и бързо се присламчи към нашата компания и така на смесен английски с испански всъщност се оказа, че сме попаднали в компанията на невероятно еродиран изкуствовед, който знаеше буквално историята на всички камъчета и рисунки. Заедно обиколихме камбанарията и купола на Дуомото, а той не спираше да разказва истории за Медичи, Да Винчи, Микеланджело, Джото, Брунелески на останалите дори имената не бях чувала. На края когато приключихме обиколката любезно ни покани на парти с негови познати в някаква къща, при което по-добрата половина от мен ме погледна сериозно и на чист български каза, че според него ако идем ще се включим на живо в хорър от типа на „Хостел“ …свих рамене отказах любезно, но все пак си разменихме социалните контакти…е, в крайна сметка нашия нов познат се оказа, известен мексикански писател, с който и до ден днешен поддържаме контакт. Но какво да правиш, първо впечатление …
След кулите, камбанариите и баптистиерата май вярата ми дойде в повече и тръгнахме на разходка и тогава го видях…старият дворец, онзи от снимките, картичките и пътеписите, които наводняват пазара. Всеки път когато видя нещо, което преди съм виждала на картинка или слушала за него и получавам едно омекотяващо колената усещане. Все едно душата ми чука на вратата на тялото ми и иска да излезе и да ми каже -“Еййй ама го видяхме, а?“. Да си призная, колкото и стар и величествен да беше отвътре с невероятната си зала и разкошни коридори и тавани, тук не беше моето място, много по-живи и много по-цветни, и по-богати дворци съм виждала, този някак стоеше схлупен – хората са си го казали „старият“…. За местните жители веднъж в годината, разбира се само срещу запазен час за посещение, двореца има отворени врата т.е. може да надникнеш под завесата и да усетиш места, които все още носят ароматите на готиката, бляновете на Да Винчи и тайните на придворните…а за мен беше време за джелати в голямо количество.
Понте векио и моя милост, и любовта ми – цигарите …
р. Арно
Божествено
Да казвам ли?!
Ах, тази музика…
И така с ведра крачка и сладолед до Палацо Пити и градините Боболи оставаха не по малко от 20-30мин., но по улиците на Флоренция не може да минеш просто ей така за 20мин. набързо – нееее, няма как. Слънчицето едвам се провираща между каменните зидове и сгради, тук там някой лъч ти помахваше от върха на някоя камък, а тук на всяка крачка те пресреща нещо я музей, я църква, я дворец, я мотор- истински божествено фиорентински Харли…. Тук има тооолкова много история, култура, изкуство, наука и храна за душата, че наистина може да получиш шок. Не се шегувам, разказваха ни истории, че има случаи на припаднали хора, просто мозъка не може да асимилира видяното и изпада в нещо като застой.
Влизам във всяка църква по пътя и паля свещ, така го усещам…чувството когато си на такива места е много особено, не съм вярваща, за ужас на родителите ми, но някак усещам, че искам да запаля свещ за миналото, за хората, които са дали живота, парите, здравето си Флоренция да изглежда така днес. Уважавам това и просто мълча…
Вярата!
Една любопитка…
Ей, Леонардо, чуваш ли ме 🙂
Вярата!
О, колко места има да се видят в този град, с удоволствие вътрешно потривам
лапи, че имаме седмица във Флоренция и продължаваме шляенето, за да се насладим
на въздуха, на улиците, на музиката, на хората. Решихме да не бързаме и
оставихме нещата просто да се случват…
To be continued…
