На снимката – астронавтът на НАСА Едгар Мичъл по време на престоя си на Луната на 6 февруари 1971 година. Credit : NASA
15 май 2019 г. 16:55 ч.
Светослав Александров. През последните няколко дни в социалните мрежи обикаля интересен мем – руснаците пратиха първия човек в космоса, първата жена в космоса, тяхна бе първата космическа разходка, техни бяха първите безпилотни мисии до Венера, Луната и Марс. Как така изведнъж американците изпратиха човек на Луната и смеят да твърдят, че са спечелили космическата надпревара?
За държава като България, която е била част от Източния блок, подобен въпрос звучи резонно. Тъй като медиите и печатът са били подчинени на централната власт, както всичко останало, отразявани са били най-вече съветските мисии, а не американските. Средностатистическите българи масово не знаят за някои от големите успехи на САЩ по време на надпреварата през 60-те години – за тях кацането на Луната идва някак си мигновено, шокиращо, при това на фона на грандиозните съветски успехи. В реалността обаче „големият скок“ на Армстронг и Олдрин не произлиза от нулата – зад него стоят 99 тестови полета, от които само 19 са в рамките на програмата „Аполо“. Проведени са общо 15 полета към програма „Мъркюри“, 19 към „Джемини“, 7 към „Сървеър“, 5 към „Лунър Орбитър“, 6 към „Експлорър“, 9 към „Рейнджър“, 2 към „Проджект Файър“, 2 към „Скаут“, 7 към „Литъл Джоу“ и 8 към „Пайъниър“.
Има и още нещо. Много от ранните съветски „първи“ постижения не са чак толкова забележителни, ако ги поставим в правилния контекст. Нещо повече – днес се разпространяват някои определено неверни твърдения.
Когато говорим за междупланетна космонавтика, още през първата половина на 60-те години САЩ извоюват два важни успеха – първа благополучна мисия до Марс и първа благополучна мисия до Венера. Това може да звучи изненадващо за вас – нали сте чували, че тези първи роботизирани експедиции са съветски? Ами не е точно така. Твърдението би било вярно само ако кажем следното: „СССР за пръв път успешно пращат космически апарат по посока на Венера и по посока на Марс“. Става въпрос за мисия „Венера 1“ през 1961 година и мисия „Марс 1“ през 1962 година. Те действително са първите, които достигат околностите на планетите, но и двата космически апарата се повреждат по пътя си. Така по време на облитането на планетите нито един от тях не успява да предаде научна информация или снимки.
За сравнение НАСА успява да изстреля „Маринър 2“ към Венера през 1962 година и „Маринър 4“ към Марс през 1964 година. И двата космически апарата са работоспособни към момента на пристигането си и изпращат научни данни. Така американците реализират първите успешни междупланетни експедиции.
Нека обаче се върнем на Луната. Не са ли съветските специалисти първите, които извършват меко кацане на естествения ни спътник, по време на мисията „Луна 9“ на 3 февруари 1966 година? По-скоро бих казал следното: „Луна 9“ е първият космически апарат, който е в работоспособно състояние след попадането си на лунната повърхност при твърдо кацане. „Луна 9“ не извършва същинско меко прилуняване – капсулата се забива в Луната със скорост 22 км/ч. За да оцелее, тя е предпазена от въздушна възглавница. Това не е непременно лоша технология – американците я прилагат през 1997 г., а после и през 2004 г. при кацането на мисиите „Марс Патфайндър“, „Спирит“ и „Опортюнити“ на Червената планета (по-нататъшни експедиции като „Феникс“ през 2008, „Кюриосити“ през 2012-та и „ИнСайт“ през 2018-та се връщат към класическото кацане с ретроракети). Технологията, макар и да е удачна за роботизирано кацане, не е подходяща за кацане на човек на Луната. Ако е имало човек на борда на „Луна 9“, той е нямало да оцелее. Практически „Луна 9“ е 12-тият опит на СССР за успешно лунно кацане.
Американската роботизирана мисия „Сървеър 1“ извършва кацане на Луната на 2-ри юни 1966 г. – броени месеци след триумфа на „Луна 9“. Това е първият истински спускаем апарат за „меко прилуняване“ – той докосва лунната повърхност при скорост от под 10 км/ч и при съприкосновението не е нужно допълнително омекотяване от амортизираща възглавница. Освен това между „Луна 9“ и „Сървеър 1“ не може да става и сравнение по отношение на научните приноси – „Луна 9“ работи на повърхността само три дни, в рамките на които заснема няколко изображения, докато „Сървеър 1“ функционира няколко месеца. Последният контакт с американската мисия е на 7-ми януари 1967 година, а на Земята са предадени общо 11 237 снимки.
В рамките на програмата „Сървеър“ американците правят и още нещо, което е непостижимо към този момент за СССР. През 1967 г., няколко дни след прилуняването си, „Сървеър 6“ включва повторно двигателите, излита от повърхността, след което извършва повторно кацане на Луната. Това е първото отлитане с повторно кацане на естествения ни спътник и реализацията му е критичен етап при по-нататъшното планиране на пилотираните експедиции. СССР усъвършенства обратното отлитане чак през 1970 г., по време на мисията „Луна 16“.
Да обърнем внимание на пилотираната космонавтика. Въпреки че ранните съветски кораби „Восток“ извеждат първите хора в космоса, а при „Восход 1“ (1964) имаме първи тричленен полет, след което при „Восход 2“ (1965) – първа космическа разходка, извън всякакво съмнение е, че програма „Джемини“ (от 1961-1966 г.) изпреварва СССР във всяко едно отношение. СССР се гордее, че по време на мисиите „Восток 3“ и „Восток 4“ е извършено първото сближение на два космически кораба, като при сближението двамата космонавти говорят по радио. Но реално първото сближение със скачване е направено от САЩ – на 16 март 1966 г., в рамките на мисия „Джемини 8“. Корабът с астронавтите Нийл Армстронг и Дейвид Скот извършва успешна стиковка с тестовата мишена „Аджена“, изстреляна по-рано с отделна ракета. Усъвършенстването на технологиите по скачване е критична фаза преди реализацията на пилотираните лунни мисии, тъй като лунният модул трябва да може да се скачва и разкачва безпроблемно от командния.
Когато говорим за първо кацане на Марс – действително първото кацане на планетата на 2-ри декември 1971 г. е съветско. Само че апаратът „Марс 3“ престава да функционира по-малко от 20 секунди след съприкосновението с повърхността, без да изпрати никакви научни данни. Сравнение между следващите мисии на САЩ и единственото кацане на СССР би било не просто некоректно, а връх на цинизма. Понастоящем американците имат две функциониращи спускаеми мисии – „ИнСайт“ и „Кюриосити“, като „Кюриосити“ работи от 2012 г. до ден днешен.
Единствената област, в която руснаците трайно изпреварват американците по отношение на междупланетните мисии, е в областта на изучаването на Венера – и то само ако говорим за спускаеми експедиции. По отношение на орбиталните САЩ отново са лидер, защото мисията „Магелан“, реализирана в периода между 1989 и 1994 година, провежда най-детайлното картографиране на венерианската повърхност посредством радарна технология. Американците също имат едно успешно кацане по време на програма „Пайъниър Винъс“, при което спускаемият апарат работи над час на венерианската повърхност – но то често не се споменава.
Защо американците успяват да изпратят хора на Луната, а руснаците – не? Причината е много проста: съветската космическа програма е била хаотична и фокусирана върху гонене на дебюти и рекорди. Тези мисии-първенци са били достатъчни за изтъкване на социалистическия режим, но в научно отношение са отстъпвали на американските. Обратно, американците имали целенасочени програма и са реализирали мисиите си, понякога с известно закъснение, но те са работили по-дълго, изпращали са по-качествени научни данни и са допринасяли за натрупване на опит. Този опит се оказал незаменим и за реализацията на пилотирани лунни мисии.
http://www.space-bg.org/
http://www.cosmos.1.bg/
