В памет на схиархимандрит Емилиан Симонопетрит
След кончината на своя баща, Хрùстос Вафидис през 1977 година, старецът казвал, че именно това би казал неговият баща, ако събралите се край ковчега биха могли да го чуят. Вероятно и на нас сега старецът Емилиан би казал същите тези думи, ако ние можехме да го чуем. Преди десет дни той отмина във вечния живот. Изпълни се това, което той очакваше и жадуваше през целия си живот.
Човек не може да бъде щастлив, ако небето не го влече към себе си
Това беше главната тайна на великия съвременен старец схиархимандрит Емилиан Вафидис. Той живееше, копнеейки всеки миг за Небесното Царство. Това обясняваше удивителната радост, която се предаваше на всички, които са имали щастието да общуват с него. Старецът казваше, че „Човек не може да бъде радостен, щастлив, достоен за небесата и мил Богу, ако небесният мир не го притегля, ако той не чувства как душата му се стреми към небето”.
Това, което на мнозина се струва далечно и непостижимо – Небесното Царство, Бог, светците – за стареца Емилиан беше близко, просто и реално. Приближи се Царството Небесно (Мат. 4:17) – тези Христови думи той преживяваше с цялата си душа. И за всички, които го познаваха, той беше глашатай на Божието Царство. Впрочем, не само за онези, които го познаваха лично. Достатъчно е да прочетем която и да е негова книга и сякаш сме отпили от живителна напитка, която прогонва всяка скръб. Как може да скърбим, ако Го има Христос, ако го има небето?
Старецът Емилиан говореше за Небесното Царство така, сякаш то е тук, зад вратата. Например той съветваше духовните си чеда: „Ние трябва още сега да се замислим, как трябва да се държим в часа, когато Бог ни призове, казвайки: „Ела тук, чедо”. Когато отиваме някъде по работа, ние предварително обмисляме какво ще кажем. Нека по същия начин помислим: когато застана пред Христос, какво ще Му кажа? Какво ще кажа на Богородица? Какво ще кажа на Небесния Отец? Какво ще кажа на Светия Дух, Който ме кръсти, подстрига за монах, даде ми това, за което се молеше душата ми? Какво ще кажа на светиите, които обичах и на чиито мощи се покланях? Как ще им се отблагодаря? Нека помислим за това сега, защото когато се намерим на небето, може да се смутим. Ето затова трябва да се подготвим предварително”.
Новият старец Силуан
Самият старец непрестанно се „подготвяше предварително” за този миг, в който ще застане лице в лице с Господа. Още в детството си той дал обет да се посвети на Бога. Неговият духовен син, схиархимандрит Елисей Симонопетрит, казва, че Александър (бъдещият отец Емилиан) „от ранно детство възприемал себе си като приношение на Бога и доброволна жертва”. На 26 години той станал монах и още в самото начало на своя монашески живот се удостоил с изключителен благодатен опит, подобен по своята сила на този, с който се сподобил преподобни Силуан Атонски. След отчаяна вътрешна борба и сърдечен плач, Христос удостоил със своето явяване младия монах.
– Ти ли си това, Боже мой? – безмълвно попитал отец Емилиан.
– Да, това съм Аз – тайнствено отговорил Явилият се. – Толкова време ме призоваваш и сега не Ме ли позна?
Така отец Емилиан видял за пръв път Онзи, Когото била възлюбила душата му (срав. Песен на песните 3:1). По какъв начин? Това знае само Бог. Но след това всесветло видение, отец Емилиан видял също и всетъмния мрак. Това бил образът на неговия вътрешен човек. Той го видял ясно в Божията светлина. Гледката била непоносима. Той с болка заплакал и в този момент сякаш чул тайнствен Божи призив:
– Ако искаш да бъдеш с Мен, трябва да приемеш своята голота. Тогава Аз ще те изпълня с всяко благо и ще те очистя от всяко зло. А ако не признаеш своята голота и кажеш, че представляваш нещо, тогава завинаги ще си останеш такъв, какъвто си. Ако решиш да скриеш цялата истина за себе си и не я приемеш, Аз ще си отида.
С болка подвижникът се решил да каже „да”. Но щом се решил, радостта се върнала в сърцето му. Смирилата се негова душа се изпълнила с ликуване за Възлюбения. Божествената Светлина проникнала в самите дълбини на неговото същество.
– И така, приемаш ли, че ти си нищо, а Аз съм всичко за Теб? Тогава Аз съм с теб – тайнствено казал в сърцето му Господ.
От този момент за отец Емилиан започнал нов живот. Той дълбоко осъзнал падението на човека и повредата на човешката природа. Разбрал какво означава истинско покаяние и смирение и впоследствие успял да научи на това своите чеда. Много често той казвал, че духовният живот започва от момента, в който човек види, че е гол, грешен и немощен и че за него единственият живот е Христос.
„Не отлагайте духовния живот за утре!”
Светилникът не могъл да бъде скрит под крина. На 27 години отец Емилиан бил вече игумен. Неговото сърце горяло от любов към монашеството, той изчел всичко, което успял да намери, за устройването на монашеския живот: творенията на светите отци, древните монашески устави, каноните на Църквата, като вникнал в самата им дълбочина и разбрал духа на истинското монашество.
Старецът Емилиан казвал, че за Църквата е много важен мистическият живот. Главното в Църквата не е външната дейност, не е стройната нравствена система, а тайнственият живот в Христа. И манастирите са средищата на този тайнствен живот, на дълбокото общение с Христос. Както казвал старецът, монасите биват ценени не за активната дейност, а за горещия стремеж към Бога, за това, че те, живеейки в Бога, стават богоподобни и привличат другите към живот по Бога.
За монашеството старецът казвал, че то е „колесница, която ни извежда на небето” и призовавал своите духовни чеда, монаси и монахини: „Какви бихме искали да бъдем в този последен миг, когато Христос, Богородица и светиите ще ни прегърнат и ще ни пренесат на небесата? За доброто, което бихме искали да имаме в душата си в онзи час, трябва да започнем да се борим още сега, в този момент, без да отлагаме за утре!”.
Старецът не само вдъхновявал с пламенни слова, но и много просто и практично обяснявал как монахът да използва „колесницата, извеждаща на небето”, т.е. как да води истински монашески живот: как да общува с ближните, как да изпълнява послушанието си, как да се моли, как да се отнася към своите болести, към роднините си, към вещите – към всичко. Помагал на духовните си чеда да видят Бог във всеки човек и обстоятелство.
„Например, ти се молиш в килията си. В този момент на вратата похлопва някой от братята и те моли да му помогнеш в работата. Ти отговаряш: „Сега се моля” и братът си тръгва. Нима след това ще можеш да се молиш? Затръшнала се е вратата на сърцето ти – избягала е от него молитвата. Противопоставил си се на ближния, оставил си брата си сам, без помощ, затова няма да можеш да се помолиш нито тази вечер, нито утре, нито в други ден, нито след месец. В действителност ти си прогонил от себе си Бог, Който е дошъл при теб в този час. Ако откликнеш на молбата на брата, ще съхраниш мира в душата си и единението с ближния и, следователно, ще успееш да се помолиш.
„Ако в нашия живот нямаше трудности и скърби, ние щяхме да станем жестоки и безпощадни, сърцата ни щяха да бъдат каменни и неспособни да дадат на ближния нито капка нежност и любов. Човешкото сърце закоравява, ако не изпитва болка и трудности. Истинският християнин излиза от изпитанията по-смирен, по-благороден, по-деликатен, зрял, укрепен, утешен. Душата му се радва, той по-силно обича Бога и Бог го обича.”.
Христос воскресе, отче!
Истинският монах, аскет, богослов, опитният духовник, психолог, златоустият проповедник, схиархимандрит Емилиан беше даден на нашето време като свидетелство, че Божията благодат в Църквата не оскъднява. Неговото отминаване не бива да се нарича загуба. Както завинаги принадлежат на Църквата свети Василий Велики, преподобни Серафим Саровски, преподобни Паисий Светогорец, така и старецът Емилиан завинаги стана нейно богатство. Прощавайки се със своя духовен отец, схиархимандрит Елисей казал на неговото погребение: „Без преувеличение можем да кажем, че днес всички ние преживяваме тържество, празник! Ликува Църквата, че и днес в нея се издигат стълбове, подобни на древните велики светители и преподобни. О, Старче, твоето сърце беше винаги устремено към Бога, без да се отклонява нито надясно, нито наляво; твоите пътеки бяха прави и кончината ти блажена. Кой не си спомня, че винаги, до последния момент ти беше сияещ, радостен, благороден? Кой, срещайки те, не те обикна? Кой, разговаряйки с теб, не намери утешение?”
Както по време на своя земен живот, така и след отминаването си старецът вдъхновява милиони хора със своите думи: „Именно на небето ние сме получили своето начало, родом ние сме от небето. Ние отново вкусихме небесните блага, когато приехме Свето Кръщение, а след това и по време на монашеския подстриг. През целия си живот ние мислим за Небесното Царство и очакваме единствено него. Накрая, в Небесното Царство, ще живеем вечно, не умирайки никога”.
Навярно неслучайно старецът си отиде именно в това време, когато Църквата тържествуващо пее: „Христос воскресе!
„Во истину воскресе! – отговаря ни старецът Емилиан. – Аз знам това, чеда, аз го виждам”.
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: Аз съм там, където никога не умират
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
