Психология и особености на лунната конспирация

1
183
Добави коментар
redbul80
redbul80

На снимката: астронавтът на НАСА Нийл Армстронг работи в близост до лунния модул „Ийгъл“ по време на мисията „Аполо 11“ през юли 1969 г. Photo credit : NASA

3 юли 2019 г. 22:45 ч.

Светослав Александров. Трябва да си призная, че космическите конспирации ме вълнуват изключително много – макар и не по начина, по който мнозина си мислят. Просто авторите на конспиративни теории обръщат внимание на множество детайли, които иначе биха ми убягнали. Разбира се, това не променя факта, че лично аз бих предпочел да живея в свят, в който лъжезнанието не се радваше на такава почит. 

Днес ще разгледаме една много интересна тема – за психологията на лунната конспирация, за нейните отличителни черти и как тя се вписва в съвременния свят, като ще си послужа с материал от Роджър Лейниъс. Лейниъс е работил в НАСА в периода между 1990 и 2002 г. като главен историк на агенцията. 

Вече съм писал за психологическите нагласи на плоскоземците, но поради широкото разпространение на конспиративните теории около програмата „Аполо“ си мисля, че това си заслужава отделна статия. Какво кара някои хора да мислят, че човек никога не е стъпвал на Луната?

Макар че призовах конспиративно мислещите читатели на КОСМОС БГ да престанат да спамят страниците на социалните мрежи (вижте „Време е да спрем да говорим за лунната конспирация“), нищо подобно не се случи. Макар че неверниците са малцинство (по данни от Тренд – 14% от българите), ако ги сметнем като бройка, ще разберем, че никак не са малко. Непрекъснато спамят в социалните мрежи и евангелизират останалите и колкото и да подчертавам, че не желая да им давам трибуна, ефектът е практически нулев. С невежеството човек трудно се бори, но не смятам да се отказвам. 

Но да се върнем на темата за психологията на лунната конспирация. Обществото, което се любува на конспиративни теории, като правило е разнородно. 

Част от хората, които не вярват в автентичността на „Аполо“, са такива поради неграмотност или наивност. Срещал съм подобни лица и в България. Много често това са възрастни, които по стечение на обстоятелствата не са могли да получат качествено образование. Не е задължително да са с промити мозъци от тоталитарната пропаганда или да таят омраза към американското правителство. Лично аз познавам точно такъв човек – дясномислещ, с роднина, лежал в Белене, но когато се срещнем, редовно ми споменава, че не смята някой да е стъпвал на Луната. Роджър Лейниъс, бившият главен историк на НАСА, споделя, че собственият му дядо по бащина линия е бил подобен типаж. Когато Армстронг и Олдрин стъпили на Луната, 75-годишният фермер от Илиной на име Джефри Лейниъс не можел да повярва. Той е бил заклет демократ, защото по времето на Голямата депресия през 30-те години бил обеднял до степен да не е в състояние да изхранва семейството си. По думите на Джеф Лейниъс самият президент Рузвелт му е осигурил работа през този период. Въпреки че е подкрепял Демократичната партия в продължение на повече от 35 години и не е имал причина да се усъмни в положената от Кенеди програма, той така и не повярвал на това, което Демократите са му казвали за кацането на Луната. За Лейниъс-старши кацането на Луната е било преломно събитие до степен да не може да го осмисли. Фермерът не е бил привърженик на технологичния напредък и цял живот е орал нивата си с коне – по негово мнение тракторите били „временен каприз“. Джеф Лейниъс починал през 1984-та година и до последния си дъх не повярвал, че Армстронг и Олдрин са били на Луната. 

Не всеки, който вярва в лунната конспирация, има опростено мислене и е наивен. Както Хауълд МакКърди казва: „За някои тръпката на космоса никак не може да се сравни с тръпката от конспирациите“. Такива хора, които са маниаци на тема конспирации, развиват изключително сложни теории. Водещ сюжет от самото начало е, че в периода на Студената война американците не са могли да допуснат да загубят лунната надпревара и когато се оказало, че НАСА няма как да изпрати човек до Луната, агенцията се принудила да фалшифицира кацанията, за да може САЩ да съхранят престижа си. Огромният бюджет е бил използван, за да се затворят устите на тези, които могат да издадат тайната. Конспираторите вярват, че „Аполо“ е бил идеален начин да се отклони общественото внимание от правителствените провали като въвличанието на САЩ във войната с Виетнам. 

Нека не забравяме, че конкретно в България основната част от конспиративните привърженици са такива, които мразят САЩ и западната култура. Те смятат, че понеже американците са гадна и експлоататорска нация, от тях не може да произлезе нищо добро. Отричайки „Аполо“, тези американофоби атакуват западната цивилизация. 

На снимката: астронавтът на НАСА Бъз Олдрин стои до експеримента за слънчев вятър по време на мисията „Аполо 11“ през юли 1969 г. Photo credit : NASA

Всяка конспиративна теория е базирана на някаква степен рационализация. Нека да видим в систематизиран порядък какви са „аргументите“, които се привеждат в подкрепа на гледището, че човек не е стъпвал на Луната.

Най-съществените „доказателства“, които конспиративните привърженици ни предлагат, за да аргументират тезата си, са свързани с аномалии в снимките или (по-рядко) във филмовия материал. Това не бива да ни изненадва – съмнения относно документирането на историческите събития се изказват още от момента на изобретяването на фотоапарата в началото на 19-ти век, т.е. преди близо 200 години. Астронавтите са заснели хиляди снимки на Луната, но привържениците на конспиративната теория използват само около 25 за своите аргументи. Това са фотографии, на които не се забелязват звезди (феновете на конспирацията твърдят, че звездите трябва да са видими), снимки с неравни сенки, снимки на знамето, което изглежда да се вее (на Луната нали няма атмосфера?) и т.н. На всяко едно от тези обвинения могат да се предложат логични, разбираеми и убедителни обяснения. Неведнъж е споменавано, че знамето не се вее, а се поклаща – нещо повече, в отсъствието на атмосфера отсъстват и силите на триене и съпротивление с въздуха, така че знамето може да се клати известно време и след като е било оставено на пръта. Неведнъж е обяснявано, че заради времето на експозиция няма как да се видят звездите на снимките, защото камерата е настроена да снима ярките обекти на лунната повърхност, докато звездите са бледи обекти. Неведнъж съм коментирал, че сенките могат да са с различна дължина заради неравностите на лунния терен. За съжаление малцина са отрицателите на „Аполо“, които биха приели тези обяснения. Те са решили предварително в какво да вярват. Навремето приятелката на един от съквартирантите ми в Студентски град сподели, че независимо от това, че съм обяснил аргументирано как стоят нещата, тя пак отказва да повярва, тъй като за нея американците са гадняри и толкоз. 

Следващото „доказателство“, което ни се предлага, е във връзка с космическата радиация. Най-често се коментират поясите на Ван Алън и дали е възможно човек да премине през тях (онази учителка от вече-не-помня-кое-училище в София спореше пред камерите с тоя „аргумент“). Но докато в поясите на Ван Алън наистина има радиация и рискът за хората е бил реален, да се твърди, че е нямало начин човек да преживее тяхното прекосяване, е абсурдно и умишлено подвеждащо. Всички, които работят в сферата на пилотираната космонавтика от 60-те години до ден днешен, знаят много добре, че рисковете се оценяват на базата на два фактора: количеството радиация, което човек получава, и времето, за което се излага. Днес се знае, че всеки астронавт, летял до Луната, е получил обща радиационна доза от около 1 rem в хода на цялата си мисия. Човек не развива лъчева болест до момента в който не бъде облъчен с доза от 100-200 rem, а фаталните дози са от порядъка на 300 rem и нагоре.

Трето, отрицателите на проекта „Аполо“ ни убеждават, че технологията за кацането на Луната не е съществувала през 60-те години и не е имало начин да бъде създадена до края на това десетилетие. Нещо повече, днес, половин век по-късно, не разполагаме с технология да пратим отново човек до естествения ни спътник. Но подобни твърдения са изключително наивни и изказването им е проява на тотална тъпота. Например, според думите на филмовия режисьор и конспиративен привърженик Барт Сайбръл, двата компютъра на лунния и командния модул са притежавали сумарно 10.3% от цялата памет на една 1.4-мегабайтова дискета, съответно няма начин ако тогава е можело, сега да не може. Сайбръл и останалите като него обаче не отчитат факта, че хиляди хора са работили по програмата „Аполо“, използвайки множество наземни компютри. Също така били впрегнати колективните умения на множество инженери, които ловко си служели с механични калкулатори и логаритмични линийки. Да се твърди, че човеците от миналото с по-слаби технологични възможности не са били способни да правят постижения, представлява гротескно подценяване на тяхната изобретателност. То е подобно на глупостите на Ерик фон Денкиен, който през 60-те години е твърдял, че пирамидите в Египет са били построени с извънземна технология, понеже нямало начин да бъдат създадени от древните египтяни само посредством мускулна сила и изобретателност. 

Със сигурност технологиите, необходими за лунното кацане, не са били налични в началото на космическата програма, но създаването им е било постижима цел. Далеч по-трудно е било да се подсигури, че технологичните умения ще бъдат правилно координирани и използвани целево. Благодарение на концепциите за програмен мениджмънт, конфигурационен контрол и системна интеграция, станало възможно човек да достигне Луната преди края на 60-те години. Междувременно НАСА преминала през множество трудности и някои сериозни провали, включително смъртта на тримата души от „Аполо 1“ и катастрофата на „Аполо 13“, при която екипажът бил спасен на косъм. Твърдението, че американците не са в състояние да се върнат на Луната днес, е вярно, но е безпочвено да се изказва – за да може човек да стъпи на Луната отново, е нужно да се използват модерни технологии, като внедряването им следва да се базира на познанията, които сме натрупали по време на първата пилотирана лунна програма.

Отрицателите на лунното кацане също така се позовават на недостатъците на историческите сведения на НАСА. Например често  пъти можете да прочетете в интернет становища, че техническите чертежи на корабите „Аполо“ и ракетата „Сатурн 5“ са били загубени, както и оригиналните видеозаписи от кацането на Луната. Предполага се, че загубата им се тълкува в подкрепа на твърдението, че понеже дадено нещо го няма, то никога не е съществувало. Това просто не е вярно. Чертежите на ракетата „Сатурн 5“ съществуват и лесно могат да бъдат открити, но проблемът на повторното ѝ създаване не е в тях – той е в това да бъдат намерени фирми, които биха могли да произведат хардуер от 60-те години. Да добавим и факта, че стартовите площадки на космодрума отдавна са преобразувани за изстрелването на космическите совалки, а по-късно и за полетите на частните ракети на СпейсЕкс. Може да направим цялостен редизайн на ракетата според съвременния хардуер, както и да модифицираме отново стартовите площадки, но така ще се окаже, че е по-лесно да започнем от нулата и да създадем нова ракета.

Същото се отнася и относно изгубените видеозаписи. Повечето хора остават с впечатлението, че НАСА е загубила магнетофонни ленти или видеокасети. Не става въпрос за това – снимките и видеозаписите съществуват, при това те са отдавна намножени. Липсва специфичен видеозапис във формата SSTV. Това е високоспециализирана лента, която може да бъде възпроизведена само със специален апарат с размер на два фризера. Това е апаратура на 40 години, която не е мобилна, не е имало серийно производство, а са били създадени само няколко бройки. Поради този факт лентите са били изтривани и презаписвани отново и отново при по-късни мисии. Дори и някой ден автентичното SSTV копие да бъде открито в някой склад, няма гаранция, че ще може да бъде повторно възпроизведено. 

Най-накрая, за да докажат, че човек никога не е бил на Луната, привържениците на конспиративните теории анализират щателно всяка дума, изречена от астронавтите. Това го правят отново и отново, само и само да ги уличат в лъжа. И когато не им се получава, започват да вадят селективно изречения от контекста и да ги съшиват по начин, по който им отърва. Армстронг категорично е отказвал да дава интервюта по темата за лунната конспирация. Неговият остроумен коментар „Не ме питайте никакви въпроси и аз няма да ви казвам никакви лъжи“ се разнася наляво и надясно. Режисьорът Барт Сайбръл отишъл една стъпка по-далеч, като започнал да преследва астронавтите с Библия в ръка и да ги кара да се закълнат в нея. Някои астронавти са му се вързали, а други отказали да бъдат включени в играта. Сайбръл си намерил майстора в лицето на Бъз Олдрин, втория човек, стъпил на Луната. След като режисьорът го нарекъл „страхливец, лъжец и крадец“, Олдрин забил юмрук в лицето му. 

След всичко, което описах по-горе, става ясно, че аргументите на конспиративните привърженици са слаби. Как е възможно тогава човек да вярва в абсурдна теория като тази, че човек не е бил на Луната? Време е да се върнем обратно към историята и психологията според това, което историкът Роджър Лейниъс ни споделя.

Историкът напомня, че хората, макар че често пъти да не го осъзнават, разделят времето на три области или сфери. Първата е сферата на личния опит. Тя е най-важната за нас поради разбираеми причини. Хората помнят не само тези събития, които самите те са преживели, но също така и случки, които са от огромно обществено значение. Практически всеки един американец може да си спомни къде е бил и какво е правил, когато е научил за атентатите на 11-ти септември 2001-ва. Същото е валидно и когато човек е преживявал друго драматично събитие подобно на кацането на Луната.

Следва сферата от събития, които не са преживени лично от отделния човек, но които неговите близки все още помнят. Днес повечето от нас нямаме спомени от Втората световна война (с отделни изключения, тъй като някои ветерани са все още живи и са сред нас), но това е събитие, което ни е предадено посредством разказите на членовете на нашите семейства, приятели и ментори. Благодарение на това, че сме слушали истории как Втората световна война се е отразила на нашите предци, събитието има смисъл за нас до ден днешен.

Следва третата сфера, която касае събития, които нито сме преживели, нито имаме пряка връзка с тях посредством нашите роднини и приятели. Това са епохи, които обсъждаме през призмата на историята – Френската революция, Кръстоносните походи и т.н. В тази област има множество тъмни петна и затова ролята на историците е да предадат достоверно изгубеното и забравено минало, както и да предадат неговите уроци към идните поколения. Методите, чрез които това се постига, са различни – ритуали, презентации, възстановки, музейни изложби и т.н.

През този месец ще отбележим цял половин век от първото пилотирано кацане на Луната. Минало е много време, което означава, че „Аполо“ започва да излиза от личната сфера на преживявания. Все по-малко хора си спомнят лично какво се е случило. Мнозина са се родили след 1972-ра година (когато каца последната мисия „Аполо 17“), за да имат спомени как човек е стъпил на естествения ни спътник. Човек трябва да е бил роден в началото на 60-те, за да има поне детски спомен от някоя пилотирана лунна експедиция. Честванията и ритуалите запазват събитието за поколенията, но ако дадени събития вече не се случват (т.е. няма нови пилотирани мисии до Луната), значимостта избледнява с течение на годините. 

Лейниъс смята, че проблемът се утежнява още повече от постмодернистичното течение, според което реалността не се приема за абсолютна. Философският тласък на модерното общество е обусловен от избледняването на границата между измислиците и фактологията, реализма и поезията, невъзстановимото минало и нашия спомен за него. Различни обществени групи имат различни представи за това що е истина. Какъв ще бъде смисълът от кацането на Луната с течение на времето? Възможно е дадена общност да постигне съгласие, че дадено нещо е истина, но може и да се обедини около схващането, че е лъжа. Ако се натрупа голямо съмнение за автентичността на даден исторически наратив, може ли той да бъде заличен от хода на историята? За съжаление това е нещо, което през вековете се е случвало непрекъснато – по-стари версии са били заменяни от по-късни такива. 

Конспиративните теории, че човек не е бил на Луната, заслужават само и единствено презрение, категоричен е Лейниъс. Но това е вярно и за множеството други теории, които са навлезли дълбоко в паметта на американската нация. Много хора вярват, че президентът Кенеди е бил убит вследствие на грандиозна конспирация. Данните от официалната комисия „Уорън“ са били предъвквани, преглеждани и изопачавани. Може ли същото да се случи и с кацането на Луната? Явно е, че сме поели по този път. Това е процес на сливането между фантазията и реалността, а разделянето на двете ще е винаги истинско предизвикателство. 

http://www.space-bg.org/

http://www.cosmos.1.bg/