Александър Йоилевич Огородников (роден на 27 марта 1950 год., в гр. Чистопол) – съветски дисидент, руски политик, християнин – демократ. В 1974 г. организирал християнски семинар, на когото изучавали богословие и християнска философия. Участниците в семинара били около 30 човека, по-късно четирима от тях станали свещеници, а двама дякони. През 1976 г. с група съмишленимци започнали да издават списание тип самиздат „Община”.
– В предишната ни беседа стигнахме до това, как са Ви арестували и осъдили…
– Осъдиха ме по член „тунеядство“. Или само на година затвор. Но всичко беше планирано – бяха сигурни, че ще ме пречупят за тази година. И ме поставиха в много сериозен затвор – в един лагер на Комсомолск на Амур (Далечният Изток), представяте ли си? Въпреки, че по закон трябваше да лежа в Московска област – в лагер ли, в затвор ли, но – в Московска област! По закон! Но ме прекараха през цялата страна в Комсомолск на Амур, в много строг лагер, бяха сигурни, че там просто ще ме пречупят. За едно интелигентно момче, сред тия вълци, просто никакъв шанс… Но сбъркаха, всичко се получи съвсем иначе, приеха ме по различен начин…
Именно тук, в лагера, станаха истински чудеса, но това са дълги истории…
– Моля Ви, разкажете! Това е и интересно, и важно.
– Е, значи, арестуваха ме. Съд и всичко останало… Лепнаха ми една година, после – дълъг преход до затвора. Съдиха ме в Калининград. Всичко беше особено, специално, на процеса не биваше да присъстват чуждестранни журналисти (Калинин тогава беше затворен град). И ето че тръгвам аз на това дълго пътуване до Комсомолск на Амур. В цивилни дрехи (не ме бяха преоблекли). И накрая стигаме до Хабаровския затвор…
Преди дори и не бях предполагал, че в затвора всичко си има много важен знаков смисъл, особено важен! Например, когато затворническият вагон пристигне на гарата, го отделят от композицията и изкарват всички затворници навън. След това, преди да ги разпределят в затвора, ги струпват в кръг. Около тях стоят охранители с автомати и кучета на ремък, а всички осъдени са длъжни да стоят клекнали със сключени над главите ръце. И без значение какви са затворниците – може да са рецидивисти, главатари, разни авторитети и т. н. Но аз никога не стоях клекнал, стоях си прав. И даже не съм предполагал, че после затворниците ще напишат стихове и по това ще разбера значението на своето държание („всички клечаха, а той стоя“).
Или, може да се каже, че в затвора аз се държах абсолютно по същия начин, както и на свобода. Никога не се присламчвах към затворниците, никога не им правих „комплименти“, за да си извоювам някаква евтина „популярност“ и пр. Държах се така, както и в нормалния живот. С всички бях абсолютно искрен, спокоен, и както се оказа после, това бе единствено правилната тактика.
– Но нали все пак затворниците са различни? И успявахте да се отнасяте еднакво с всички?
– Да. Значи, аз бях единственият, който можеше да общува и с ония, които са в немилост, защото обикновено се смята, че те трябва да бъдат само „използвани“. А според затворническите закони, ако общуваш с такива, значи и ти си от тях. И веднага започват да издевателстват над теб – дават ти канче с пробито дъно, лъжица с дупка и т. н. Помня, че затворниците скърцаха със зъби, но ми даваха това право: „Е, за Александър може. Той е с особени привилегии!“
– А как беше това на практика, можете ли да си спомните?
– Представете си, слизаме от вагона… Нареждат ни, командва се: „Клекни! Клекни! Клекни!“ И стрелят над главите с автоматни откоси… Аз обаче си оставам прав. И по-нататък: вкарват ни в автобус, водят ни в Хабаровския затвор. Това бяха, така да се каже, първите ми крачки в затворническия живот. След това дълго ме държат в „разпределителя“, дълго ме разкарват по разни коридори, най-накрая отварят вратата на някаква килия и ме бутват вътре. Заключват вратата зад мен…
Влизам и гледам: намирам се в килия, където са натъпкани близо 40 затворници. Всички полуоблечени, в килията горещо, много народ, тясно… Вижда се, че повечето от затворниците са изпечени „пандизчии“.
Влизам и казвам: „Мир вам!“ Това приветствие веднага ги впечатли, явно не бяха го чували преди. Освен това, както ви казах, бях още в цивилни дрехи.
На най-видното място в килията седеше така наричания „тартор“ (както по-късно разбрах). И той ми вика нещо на затворнически жаргон, което на нормален език означава „Я си покажи сакото!“ И ми говори: „Знаеш ли, тука скоро ще освобождават едни момчета, няма какво да облекат, тъй че, сваляй дрехите и се преобличай!“ И ми хвърля някакви дрипи, като си плямпа на затворническия си език, както вече ви казах.
Хвърля ми тия парцали, а аз му казвам: „Аз мога да разделя дрехите си с някой, който действително има нужда, ако наистина е така, но ще го направя самичък!“
– И имахте смелостта да отговорите така?
– Разбира се, по този начин отправих предизвикателство към всички в килията. А такова нещо не се прощава.
И тогава ми казват: „Край, ще спиш около кофата за нужник“ (където спят отхвърлените и унижаваните). И виждам, че всички затворници се обединяват да ми се нахвърлят.
Бързо си мисля – зад мене е вратата, отпред другите, колко ще мога да издържа? От друга страна си казвам: е, мога ли изобщо да се бия с тях? Нали съм християнин? И за първи път, откак съм в килията си спомням за Бог. И от дълбочината на душата си питам мисленно: „Господи, какво да направя?“
И само докато си помисля това, вторият по старшинство „тартор“ в килията ми казва: „Слушай, земляк! Ти сега, като влезе, каза : „Мир вам!“ – „Да, така и казах, но ако вие не приемете този мир, той ще се върне при мене!“ – „Абе ти какво, да не си вярващ?“ – „Да, аз изповядвам вярата в нашия Господ Иисус Христос!“
А той ми вика: „Виждаш ли го това място? Тука сме все „баш престъпници“. Лишили са ни от всичко: няма ни „трева“, ни тютюнец, ни нищо. Ето, вече две седмици не сме пушили, чак ушите ни клепнаха без тютюнец! Натикаха ни тук в пълна изолация. Но ти, ако си истински вярващ, в затвора трябва да държиш на думата си (и то в действителност е така- щом един път кажеш нещо, длъжен си да стоиш зад думите си). И значи, ако си наистина вярващ, помоли своя Бог да ни даде да попушим!“
И сега, представете си какво е в килията – едва мъждукаща светлина, въздух, пълен с пот, изпражнения и прочие. Тежка атмосфера с воня на урина, всякави телесни течности и т. н. И аз сега си помислих – как бих дръзнал да призова Господ Бог на своя глава, да посети тоя ад? Не съм достоен за това!
Но все пак се обръщам към Него с някакъв вид молба: „Ето на, събрали са ви тук всякакви… Вас, „баш престъпниците“, от които се е отрекло обществото, от много от вас са се отрекли и близките ви, не сте нужни вече на никого! Обречени сте да стоите тук завинаги, зле хранени и така зле да умрете… И в тази атмосфера, в която живеете, пълна с цинизъм, ненавист, зло, отвращение, трябва да прозвучи молитва към Бога? Как просто си го представяте, когато от вас излиза само насилие и ненавист? Но Господ наш – Той обича човека! Той е създал човека именно като свой съработник. Ако има Някой, Който никога няма да се отвърне от теб – това е само Господ Бог! Всички са се отвърнали от вас, но Господ никога няма да се отвърне!“ И тогава аз, дори някак самоуверено, им казвам: „Сега Господ Бог ще ви яви това чудо! Той ще го извърши заради вас, за да разберете, че не сте изоставени, че не сте сами, че не сте отритнати! Даже и в това ваше ужасно, адско състояние не сте изоставени и сте близо до Господа, вие сте Му нужни! Той милее за вас!“…
– И каква беше реакцията?
– Всички бяха притихнали, слушаха ме – за пръв път чуват нещо подобно! А пък аз си мисля – как да им докажа думите си? Но без да се страхувам, заставам в центъра на килията и започвам да изваждам иконата си. Трябва да ви кажа, че у мен имаше останала една икона, напечатана на особена хартия. И тя премина през всички затворнически „тарашения“, защото не можеше да бъде напипана. Това бе една репродукция, направена в Шеветонския католически манастир, но иконата бе православна.
И ето, измъкнах я навън. Един от затворниците започна да пали пред нея кибритени клечки, все едно свещ, а аз, гледайки иконата, казвам: „Слушайте молитвата ми! Които могат, да повтарят след мен, които не могат – просто да слушат!“ Казах още: „Между другото, към Господ се обръщаме прави. Затова станете, братя!“
Един от затворниците взе да възразява, но аз се обърнах към „тартора“: „Ако наистина искаме Господ да ни чуе, трябва да покажем уважение към Него“. И той даде знак всички да станат…
Разбира се, всички бяха сигурни, че аз ще се проваля, и тогава ще могат да издевателстват на воля над мене. Жестоко е, но такъв е законът на престъпниците.
И ето, затворниците стават, някои се хилят (все пак, забавно е, ще има да ми се подиграват). И аз започнах да се моля. И изведнъж, на някакъв етап от молитвата ми (първо обща молитва, после почнах да импровизирам), усещам, че гласът ми ехти някъде изотгоре. Отначало си помислих, че в килията има резонанс на звука. Но, знаете ли, с кожата си усещам, как се променя атмосферата в килията! Променя се! И когато завърших молитвата и се обърнах към съкилийниците си, внезапно те станаха едни такива, по-различни, не както преди. Имах чувството, че нещо докосна сърцата им, разбирате ли? Стояха в пълна тишина, и то не просто тихо, а в благоговейна тишина!
И след като не исках да наруша тази тишина, им давам знак: „Сядайте!“ В същия момент, в който сядат, се отвори едно прозорче във вратата, и в килията влетяха два картона „Беломорканал“! Най-уважаваната от затворниците марка цигари.
И тогава цялата килия, като един, извиква: „Има Бог!“ Цялата килия, като един човек…
Така започна престоя ми в затвора, така и протече…
– И дълго ли стояхте?
– Прехвърляха ме от един затвор на друг. Администрацията се опитваше по всякакъв начин да се отърве от мен, защото бях неудобен затворник (търсех си правата и пр.). И ето че един път се намерих в един затворнически автобус с един стар затворник. Почнах да се моля, а той ми вика: „Ти, какво, вярващ ли си?“ – „Ами да, вярващ съм“. – „А ти знаеш ли, какво значи да си вярващ?“ – „Какво?“ – И той започва да ми разказва онази по-горе спомената история, като завърши: „Разбра ли? Вярващият се помолил и Господ дал на братоците да пушат!“
– Тоест Вие сте се превърнали в знаменитост…
– Междувпрочем тогава, в килията, аз казах такива думи след молитвата си: „И макар че пушенето е грях в Божиите очи, но от любов към вас, Господ да ви яви чудо!“ И казвах всичко това съвършенно уверено, макар че, откъде се взе тази увереност, просто не знам. Между другото, и впоследствие, като правех същото, получавах винаги онова, за което се молех…
– И това беше през първата година затворничество?
– Това беше през първите ми дни в затвора!
– И после Ви освободиха?
– Освободиха ме след 9 години!
„Една година“ продължи цели девет години?
– Разбирате ли какво стана? Тогава онези ми казаха: „Можем да Ви поставим на колене във физическия смисъл, но не това целим. Искаме да Ви поставим на колене в морален смисъл, за да се „разоръжите“ и да приемете нашата идеология“. И още ми казаха: „Разберете, че давате лош пример! Ще Ви мачкаме и накрая ще Ви пречупим. Зад нас стои цялата държавна машина…“
– Но все пак разкажете как излязохте на свобода?
– Мога да кажа много неща, но искам преди всичко да спомена за един техен метод. Представете си, че са ви арестували (да не дава Господ, разбира се) и са ви осъдили на някакъв срок. И вие, като всеки нормален човек, искате да издържите, да го преживеете. Подобно на бегач на дълго разстояние, мобилизирате всичките си сили, душевни и телесни, за да издържите този срок. И знаете кога той ще свърши, и след това ще сте свободни. Мислено си представяте този ден – как ще го прекарате на свобода, как ще видите слънцето над главата си, как за пръв път ще ядете до насита хляб! И си мислите: как може да се сравни той с пирожките! Не може да се сравни, та той е по-вкусен от всичко останало!
Вие сте си го преставили всичко това, и ето че, срокът на присъдата ви изтича… Извикват името ви, казват да си събирате нещата. Вие си събирате багажа, сбогувате се със съкилийниците си, оставяте им някакви книги, вещи и т. н.
После вратите се отварят със скърцане: една, втора, трета, четвърта, пета и т. н. И най-после и последната – съвсем скоро сте на свобода!
И внезапно се обръщат към към вас: „За една обикновенна формалност, моля, само минутка!“ Отваря се друга врата, учтиво ви канят и ви казват: „Заповядайте, моля!“ Влизате, а там няколко човека, с прокурор и прочие, четат ви – заповед за нов арест! Мнозина не издържат, побъркват се! Тази процедура съм я изкарал три пъти…
Наистина, много тежко е – да си седиш затворен и да си мечтаеш: „Е, скоро, скоро, скоро…“ И като бегач, внезапно спираш, и после нямаш сили да продължиш да бягаш по-нататък!
– И те постъпват така преднамерено?
– Ама разбира се. Разбира се! Та нали това им е целта – да те пречупят, те ти го казват в прав текст. На тях не им е нужно да си нормален, мислещ човек, ти трябва да станеш изрод…
– И как станахте свободен?
– Не съм ви казал най-важното – работата е там, че в затвора аз имах от всичко по много, толкова много… Навсякъде около мен бяха знаците на Божията любов. Съвсем конкретни знаци! И само си мислех: как така на мен, едно смрадливо куче, Господ да ми дава всичко това! Просто не го заслужавам!
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: „Има Бог“
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
