Кой изобрети тактиката на изпепелената земя? Нормалните държави и хора остро осъждаме тероризма, защото отнема невинни човешки животи и причинява безчет разрушения и злини. Но има тероризъм и „тероризъм“. Превъплъщенията на тероризма са многобройни. Понякога непредубеденият читател, заливан от информационния поток, се обърква сред причини и следствия, лесно губи връзката между явленията и събитията и се случва да обвини или оправдае едни или други действия на групировки, държави и отделни хора. Съществува и понятието „бунтовник без кауза“, което само по себе си говори достатъчно красноречиво. Цивилизованите демократични държави – за улеснение и за публичност на своята политика в това отношение – водят списъци не само на организации, чиято дейност е откровено терористична, но и на държави с подобна характеристика, което е съвсем естествено. Проблемът се състои в това, че поради едни или други причини (обикновено икономически и финансови) включените в тези списъци организации и държави не се възприемат еднозначно като терористични от едни или други страни. Когато в началото на 90-те години на 20. век (1980-1984) преподавах български език в Института за чуждестранни студенти (тогава съществуваше като самостоятелно висше учебно заведение и носеше името на Г.А. Насър), през една учебна година в групата ми имаше неколцина студенти кюрди от Сирия. Тъй като проявих интерес към участта на кюрдите, те ми се довериха и споделиха с мен неща, които нямаше откъде да се научат и узнаят в онези години на „реален социализъм“. Един ден студентите ми дадоха лошо и нечетливо ксерокопие на доклад на Абдула Йоджалан – председател на Кюрдската работническа партия (КРП), в което, както във всеки подобен политически доклад, имаше анализ на „международното положение“. Дадоха ми го при условие още на другия ден да им го върна. Кюрдите разговаряха по тези въпроси с мен много конфиденциално, почти заговорнически. Явно се страхуваха, но аз сега не помня добре защо и от какво, тъй като тогава режимът на Тодор Живков като комунистически режим публично подкрепяше всякакви „борби“ на народите от всички континенти за национално или социално „освобождение“. Вероятно са се страхували от турски агенти, особено сред арестуването на Йоджалан и началото на процеса срещу него в Турция. А в западните държави, впрочем, КРП се смяташе за терористична организация. От кюрдите тогава научих, че в техните среди вече надделявало мнението, щото водещата им доктрина трябва съществено да се промени и да се съобрази с международната реалност. С голяма доза съжаление и тъжни физиономии те заявяваха, че светът днес (т.е. по онова време) няма да обърне достатъчно внимание на тяхната борба за създаване ва самостоятелна държава, преди да бъде разрешен палестинският проблем и създаването на палестинска държава. И до днес си спомням за тези млади момчета и се чудя къде са и какво правят. Палестинците имат вече собствена автономия, но май още не е дошъл „часът на кюрдите“, особено в светлината на прегръдките между Путин и Ердоган… Същевременно Русия неведнъж (това е стар тоталитарен болшевишки рефлекс) по един или друг начин продължава да подкрепя организации и държави, които „се борят“ срещу империализЪма, какъвто е случаят с нещастната Венецуела. Това е само един пример напосоки. За много хора по света – и с пълно право – Русия е терористична държава и дори бензиностанция, която се преструва на държава (според сполучливото определение на покойния сенатор Джон Маккейн). За да стигне до това положение, империята на злото извървява дълъг път през годините и вековете, през които бавно, плавно и настоятелно колонизира де що успее да докопа от своите съседи. И не се отказва и до днес от тези имперски мераци. Дори националният ѝ балет се води императорски, а статуя на Путин като римски император бе издигната някъде из бензиностанцията. Нали Москва е „третият Рим“… Но да се върнем към овцете. Ислямският тероризъм, основан върху ислямския фундаментализъм, който води „свещена война“ срещу САЩ, Европа и християнскката цивилизация, е едно. Съвсем друго е чеченският „тероризъм“, който е функция на националноосвободителните борби на чеченците (и на останалите кавказки народи), които водят началото си отпреди поне два века, когато Руската империя след дълги, изтощителни и кървави войни завладява кавказките територии. Достатъчно е човек да прочете кратката силна повест на Лев Николаевич Толстой „Хаджи Мурат“, за да разбере как и защо „крушка си има опашка“. (Както и широкомащабния епос на грузинеца Чабуа Амиреджиби „Дата Туташхия“, за което ще пиша отделно друг път). В повестта Толстой описва по същество тактиката на руския царизъм спрямо кавказките народи (в това число и в Чечня) на „изпепелената земя“ – изсичане на всякаква растителност, отравяне на водата в кладенците, унищожаване на реколтата, наказателни операции и т. н., с цел сломяване на съпротивата на кавказците. Специално Хаджи Мурат е кавказки водач, готов даже на колаборация с руските окупационни власти, които му обещават властови позиции в Кавказ; те обаче вземат членове на семейството му за заложници, за да се подсигурят. Когато разбира, че е измамен (наивник е бил да очаква друго от руснаците!), Хаджи Мурат, който по-рано се е предал на окупаторите, прави опит да избяга и бива убит, а отрязаната му глава е разнасяна по чеченските аули за сплашване на населението. Така че докато Русия – истинският непоправим агресор в Кавказ (и не само там) – не предостави автономия на Чечня, атентатите – независимо дали ги смятаме за тероризъм, или за справедливо възмездие и отмъщение на чеченците срещу вековния им окупатор и агресор – няма да спрат. Или ще спрат временно. Всичко, написано тук, важи в една или друга степен за всички империалистически попълзновения на Русия спрямо чужди народи и територии, отнася се и за Кримска област в Украйна. Независимо от обстоятелството, че анексията се осъществи зад паравана на референдум (с предизвестен резултат), организиран в условия на военна окупация и в противоречие както с украинската конституция, така и с всички международни договори, които Русия е подписала, за да хвърли прах в очите на цивилизования свят. 4 февруари 2020 Коментари
