Ракетата „Арес 1“ беше основният кандидат за носител, който да замести совалките, и една от основните причини НАСА да не създаде нова пилотирана космическа система близо десетилетие след тяхното пенсиониране. Image credit : NASA
8 август 2020 г. 11:30 ч.
Светослав Александров. Вчера американските ВВС оповестиха имената на двете компании, които ще са отговорни за изстрелването на военните космически мисии в периода между 2022 и 2026 година. Нямаше никаква изненада, че Пентагонът избра Юнайтед Лонч Алайънс и СпейсЕкс. ЮЛА ще получи 60% от поръчките, като за полетите ще се използват новите ракети „Вулкан“ (с изцяло американски ракетни двигатели, за разлика от старите „Атлас 5“ с руски „РД-180“). СпейсЕкс ще проведе останалите 40% от полетите с ракети „Фолкън 9“ и „Фолкън Хеви“.
Но за мен по-интересно е не кои компании бяха избрани, а загубилите състезанието. Зад борда останаха Блу Ориджин и ракетите „Ню Глен“, както и Нортроп Груман и ракетите „ОмегА“. Последният случай е много интересен, защото „ОмегА“ беше най-новият инженерен напън да се създаде ракета тип „пръчка“, базирана на твърдогоривните совалкови ускорители. А сега е много вероятно проектът да отиде в коша.
Да, определено съм на мнение, че ако има един-единствен голям губещ, това е компанията Нортроп Груман. Блу Ориджин пак ще играе важна роля във военните изстрелвания, тъй като фирмата произвежда двигатели за ракетите „Вулкан“ на ЮЛА. Освен това основателят на Блу Ориджин е не кой да е друг, а Джеф Безос – богатият милиардер ще проектира „Ню Глен“ на свои разноски. Но Нортроп Груман, макар също да произвеждат твърдогоривни двигатели, надали ще продължат още дълго време да работят по „ОмегА“, особено ако липсва интерес към ракетата.
Не е чудно защо такъв интерес не е налице – инженерни напъни за създаването на „пръчки“ има още от появата на совалките, но нито един от тези напъни не е довел до резултат.
Совалковите твърдогоривни ускорители (показани в процес на отделяне по време на мисия) са били незаменими за осигуряването на първоначална тяга при извеждането на совалките, но използването им като самостоятелни ракети е върховна глупост. Credit : NASA
Първата концепция за производна на ускорителите ракета се появява през 80-те години – тя носи названието „SRB-X“. Но както пише Саймън Портър, един от участниците в научната мисия до Плутон „Ню Хърайзънс“, концепцията „е глупава дори за епохата на Рейгън“ и на проекта е сложен край през 1984-та.
Проектът „SRB-X“ – абсурд от времето на Рейгън. Image credit : NASA
Проектът, за който си спомням много добре, защото тепърва бях започнал да се интересувам сериозно от космонавтика, е „Арес 1“. Крахът на „Арес 1“ е една от основните причини усилията по създаването на кораби-заместители на совалките след тяхното пенсиониране да зациклят, а НАСА да разчита близо 10 години на руснаците за превоз на астронавти до Международната космическа станция.
Ето историята накратко: През 2004 година, т.е. непосредствено през месеците след катастрофата на „Колумбия“, тогавашният президент Джордж Буш (младши) издава наредба останалите совалки да бъдат изведени от експлоатация, а междувременно да почне проектирането на нови ракети за полети до Луната и Марс. По това време Майк Грифин е администратор на НАСА и уважаван ракетен специалист. Но какво прави той? Вместо да се спре на някоя от съществуващите ракети за новата пилотирана космическа система, той избира концепцията „Арес 1“ – пръчковидна ракета, състояща се от твърдогоривен ускорител за първа степен, главен течногоривен совалков двигател за втора степен и капсула „Орион“ на върха. Грифин пренебрегва всички критики, че подобно нещо няма да е ефективно и заявява, че понеже се използват множество компоненти от совалките, това ще е най-бързият начин да се създаде нова пилотирана космическа ракета.
Да, ама не. Главните течногоривни совалкови двигатели са замислени да се запалват от земята, а не във въздуха като втори степени. Сметките показват, че адаптирането им за въздушно запалване би било твърде скъпо, поради което е взето решение да бъдат сменени с „J-2X“ – наследство от епохата на „Аполо“. Но двигателите „J-2X“ са по-слаби от совалковите, следователно, за да може „Арес 1“ да изпълнява задачите си, трябва да се увеличи мощността на първата степен. Вместо да се използва стандартен четирисегментен твърдогоривен ускорител, се създава нов петсегментен. Резултатът е, че „Арес 1“ от евтин носител, производен на частите на совалките, се превръща в нова ракета, която има нужда от нови инженерни подходи и комплексни изпитания.
Оказва се, че петсегментният ускорител на „Арес 1“ вибрира много повече от очакваното и това създава риск за живота и здравето на астронавтите – следователно е нужно корабът „Орион“ да бъде снабден със защити, които допълнително оскъпяват разработката и намаляват товароподемността на ракетата. Освен това съществува риск от отскачане на ракетата настрани по време на изстрелването, което може да доведе до повреди на стартовата площадка. Инженерите се бунтуват. Астронавтите недоволстват и не искат да летят с „Арес 1“.
След 2010 година „Арес 1“ временно възкръсва като „Либърти“. Photo credit : ATK
За щастие през 2009 година, след като Барак Обама поема кормилото на властта в САЩ, проектът „Арес 1“ е прекратен, а отговорността по извозването на провизии и астронавти до Международната космическа станция е делегирана на частни компании. Но компанията ATK, която е придобила активите на Тиокол (производителят на твърдогоривните совалкови ускорители), прави още един опит за комерсиално възкресяване на проекта. Вариантът на „Арес 1“, който вече носи названието „Либърти“, предвижда използването на новосъздадения петсегментен ускорител и втора степен, производна на европейската ракета „Ариана 5“.
Само че вече е настъпила епохата на СпейсЕкс и „Фолкън 9“ – т.е. на частните превози на спътници и товари до орбита. НАСА вече не проявява никакъв интерес към „Либърти“ – и проектът умира през 2012 година.
Ракетата „ОмегА“ – последната реинкарнация на „пръчката“. Photo credit : Northrop Grumman
През 2014 г. ATK се слива с фирмата Орбитал под името Орбитал АТК, след което започва нов опит за съживяване на концепцията. Тъй като е очевидно, че вече никой не иска „пръчки“, особено такива, асоциирани с провалени постсовалкови проекти, Орбитал ребрандира петсегментния ускорител под названието „Кастор 600“, добавени са няколко малки странични ускорителя GEM и втора степен с единичен двигател „RL-10“. Идеята е ракетата, която носи названието „ОмегА“, да имитира „Арес 5″… само че мимикрията не се оказва много успешна.
Сега „ОмегА“ е на път да поеме по пътя на предшествениците си… но трябва ли да се изненадваме от това?
Време е да престане ровенето из стари бунища… и дано някои ръководители на космически компании го осъзнаят. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Харесвате ли статиите на КОСМОС БГ? Можете да подкрепите Светослав Александров в Patreon, или да направите дарение чрез Epay или Paypal (за повече информация – на този линк).
https://www.space-bg.org/
https://www.cosmos.1.bg/
