Марс и неговата атмосфера, заснети от индийската „Марсианска орбитална мисия“. Photo credit : ISRO
10 октомври 2020 г. 16:00 ч.
Светослав Александров. През 2014 година индийската космическа програма сътвори история, след като автоматичната междупланетна станция „Марсианска орбитална мисия“ пристигна около Червената планета и така Индия се превърна в първата азиатска държава, постигнала това. Днес, шест години по-късно, роботизираният апарат продължава да работи.
Но след толкова време вниманието се насочва към един друг факт – и той е, че мисията почти не е допринесла за обогатяване на познанието ни за Марс. Към ден днешен от нея са публикувани само 27 научни статии – и повечето от тях касаят инженерни описания на инструментите, а не реални данни от планетата. За сравнение американската мисия „Мейвън“, която също пристигна в околомарсианска орбита през 2014-та, е направила множество открития (най-вече свързани с това как Марс губи атмосферата си), а общият брой научни статии възлиза на повече от 500.
Този факт не остана незабелязан от местните космически ентусиасти и в края на септември анализаторът Джатан Мехта написа подробна статия по въпроса. Тъй като индийците се гордеят с постиженията си и не обичат да показват космическата си програма в негативна светлина, на 1-ви октомври се появи контра-статия от С.М. Ахмед и Аниндия Саркар, в която, макар и авторите да не отричат, че „Марсианска орбитална мисия“ е постна откъм научни постижения, изказват тезата, че проблемът не е свързан толкова с практиките на индийската космическа агенция ISRO, колкото с други фактори. Самият Ахмед е работил по първата лунна мисия на Индия „Чандраян 1“.
В статията си Саркар и Ахмед подчертават някои от причините „Марсианска орбитална мисия“ да не генерира толкова открития, колкото хората очакват. Eто кои са те:
1. Максимално допустимият полезен товар за научни инструменти на борда е бил едва 15 килограма, поради това, че мисията е трябвало да лети с лекотоварната ракета „PSLV“. Индия се е сдобила с по-мощни ракети като „GSLV-Mk2“ и „GSLV-Mk3“ едва на по-късен етап.
2. Всички инструменти на борда на „Марсианска орбитална мисия“ работят. Проблемът е в това, че датчикът за метан е чувствителен както към метана, така и към въглеродния диоксид. Що се касае до спектрометъра MENCA, той може да провежда изследвания само докато се намира в горните слоеве на атмосферата на Марс. Орбитата на индийската междупланетна станция обаче е твърде висока. Евентуални измервания от MENCA могат да се очакват в края на мисията, когато горивото на борда свърши и космическият апарат започне повече да се доближава към планетата.
3. Големите успехи на космическата програма на САЩ се дължат на факта, че американската наука се твори в университетите. Де факто те изготвят научните инструменти, а доцентите и професорите правят открития. Същото се отнася вече и за модерен Китай. Но състоянието на индийските лаборатории и университети е трагично, като повечето от тях не разполагат с нужните средства за сериозни проучвания. В Индия учените са около 200 на 1 милион – много по-малко от тези в САЩ, Китай и дори в Италия. Поради това сравнението между количеството на американските и индийските открития би било нечество.
Мехта не се съгласява с тези точки и той написа опровержение по темата.
Анализаторът оспорва твърдението, че Индия не е разполагала с по-мощна ракета за нуждите на марсианската си програма. Ракетата „GSLV Mk2“ провежда първия си оперативен полет само два месеца след старта на „Марсианска орбитална мисия“, след което лети отново през 2015 и 2016 година. Ако космическата агенция е била решила да отложи полета на марсианската експедиция за следващия стартов прозорец, нямало да е проблем да се използва „GSLV Mk2“. Индия също така притежава опит да изстрелва амбициозни мисии с чисто нови ракети – например „Чандраян 2“ излита през 2019 г. по време на първата оперативна мисия на „GSLV Mk3“, така че оправданието не е особено убедително.
По втората точа, Мехта подчертава, че ако метановият датчик не може да различава метана от другите газове, което от своя страна принуждава индийската космическа агенция да използва прибора за картографиране на албедото, то в такъв случай имаме провал по отношение на първоначалната цел. Последната научна статия, свързана с инструмента, е публикувана през 2018 г., а оттогава са минали две години, че и повече. Къде са откритията от новите данни? Що се касае до MENCA, абсурдното оправдание изумява анализатора – ако този прибор може да прави измервания само от ниска орбита, докато тази на „Марсианска орбитална мисия“ е висока, защо не е избран подходящ инструмент за тази орбита? Или защо орбитата не е съобразена с нуждите на MENCA?
Тук авторът отново сравнява практиките в САЩ с тези в Индия. Какви цели ще преследват американските мисии, това го решават специални комитети, планиращи науката за десетилетие напред. В Индия доскоро действал комитет на име ADCOS, за който няма почти никаква инфромация на сайта на космическата агенция. Мехта също така научил, че ADCOS впоследствие е бил разформирован и на негово място бил назначен друг комитет на име APEX. Отново няма никаква информация на сайта на агенцията освен бегло споменаване за съществуването на комитета, а какво остава за десетилетни планове…
Относно тъжното състояние на индийските институти, анализаторът твърди, че това по никакъв начин не оправдава индийската космическа агенция. Тя е могла да потърси сътрудничество с чуждестранни космически агенции или университети – по същия начин, по който е била организирана дебютната индийска мисия до Луната „Чандраян 1“ през 2008 година и която е притежавала множество чуждестранни прибори (вкл. български – „РАДОМ-7“).
А на страниците на КОСМОС БГ ще продължа да следя как се развива дебатът.
https://www.space-bg.org/
https://www.cosmos.1.bg/
