Детското развитие е онзи сложен комплекс от физиологични, психологични и социални компоненти – които освен всичко друго, е необходимо да взаимодействат помежду си по балансиран, а не краен начин – и в които много родители рано или късно се изгубват.
Преумората в първата година от майчинството, разнообразието от идеи и подходи за възпитание, семейните и социални норми и табута успяват да допълнят объркването за това кое е нормално и кое не.
Объркването ескалира особено, когато детето започне да влиза във все повече социални взаимодействия, да борави с езика, да „проявява характер“ и когато поведението му добие облика на агресия.
Говорейки за агресията, трябва да знаем, че това не е просто понятие, а присъстваща в детското развитие сложна съвкупност от нагласи и прояви, някои от които еволюционно унаследени, други придобити в хода на порастване.
Агресията – насочена към себе си или другите и целяща да им нанесе вреда, както и агресията, която е демонстрация на превъзходство или проява на унижаващо, подчиняващо другия поведение – е придобита. Морално задължение на всеки е да ѝ се противопостави и да я спре.
Деструктивните прояви при детето са свързани с възпитанието, семейните ценности и вярванията за проявите на агресия и насилие. Обикновено те са упражнявани спрямо самото дете, т.е. то има опит да понася агресията на възрастните. Този тип родителско поведение формира/учи у детето същите начини за справяне с проблемните, неприятни ситуации: чрез шамари.
Много програми, стратегии и методики за превенция и справяне с агресивните поведения при децата се прилагат в детските градини и училищата у нас. Това е не само желателно, но и необходимо условие във всяко социално отговорно общество.
Но когато децата стават жертва на агресивен акт, у родителите се надига объркване и те се питат: „А как да ги учим да се предпазват?“, „Трябва ли моето дете да стой безмълвно, докато някой го удря?“, „Ако отблъсне агресора, става ли то самото агресор?“. Именно на тези въпроси даваме отговори в следващите редове.
Агресията, която е резултат от еволюционното развитие на човек, му е помогнала да оцелява през хилядолетната човешка история. Тя не цели увреждане на друго живо същество и е агресия, която всички носим. Нейната насоченост е различна от тази на посочените по-горе деструктивни прояви.
Следват три вида агресивно поведение, което следва да подкрепяме в хода на детското развитие.
Игрова агресия
От ранна детска възраст почти до началото на пубертета, децата придобиват социален опит и развиват разнообразни умения с помощта на играта.
Така възможните прояви на игровата агресия не целят нараняване на някого, спечелване на нещо или получаване на титлата „победител“. Тъкмо напротив, те развиват и упражняват някакво умение.
Проявите на този вид агресия може да варират от демонстрация на упоритост и постоянство в игрите до развиване на умения за физическа защита и отбрана. Последното особено важи за децата над 3-годишна възраст, които посещават спортни занимания като фехтовка и бойни изкуства. Те често демонстрират наученото спрямо другите деца в детската градина. Но проявите са внимателни, лишени от омраза и не целят нараняване.
Когато подкрепяме, а не укоряваме подобни действия, ние като родители, подпомагаме у детето естествения ход на придобиване на нови знания и умения, на утвърждаване на постоянство, партньорство в игрите, следване и спазване на правила, удоволствие от постигането на краен резултат и удовлетвореност от съвместната интеракция.
По този начин детето постепенно формира и нравствен характер. То придобива разбирането, че мотивите зад действията са също толкова важни, колкото и самите действия. Така, в хода на играта, детето възприема другите участници като приятели, а не като врагове и съперници.
Себеутвърждаваща агресия
Това е вид псевдоагресия, чието име отразява произхода на думата от латински: „aggredi“ означава „аd gradi“ (gradus – стъпка, аd – към), т.е. „движа се напред“.
Германският психоаналитик и философ-хуманист Ерих Фром посочва себеутвърждаващата агресия като ключова за развитието на детската личност и структурата на характера. Подрастващите, при които тя е често потискана от детство до зрялост, развиват различни невротични симптоми и проявяват натрапливи, обсесивни и цялостно тревожни тенденции.
И обратно, децата, при които себеутвърждаващата агресия е подкрепяна от възрастните, се научават да преследват непоколебимо целта си, без да се плашат или да бъдат възпирани от препятствията по пътя.
Защитна агресия
Защитната агресия е филогенетично (еволюционно) заложена у човека способност да реагира чрез борба, нападение или бягство. Целта на защитната агресия не е нанасяне на вреда и не е импулс за удовлетворяване жаждата за унищожение. Вместо това цели съхраняване целостта и живота на индивида.
Когато са застрашени жизнените интереси на човека, еволюционно заложените у нас програми се активират и насочват към отстраняване на опасността. Това може да стане чрез бягство от застрашаващата ситуация, а в случаите, в които е невъзможно – чрез борба.
По същия начин детето запазва способността да защитава живота, здравето и личната си свобода. В периода на юношество и зрялост умелото използване на защитната агресия е своеобразна превенция от различни форми на злоупотреба, в които би могло да попадне детето: финансови, емоционални, сексуални и други.
Подкрепата на всеки един от трите вида агресия помага да възпитаме уверени, социално и морално отговорни деца, следващи целите си; деца, които знаят кога да се защитят и кога да помогнат; деца, които по-късно ще станат емоционално стабилни и поведенчески адекватни възрастни.
И отново: важно е проявите на агресията у подрастващите да са израз на лична удовлетвореност и стремеж за развитие, а не за сметка на физическото или психично благополучие на другите.
Росица Йорданова е клиничен психолог, семеен и брачен консултант. Специализирала е в областта на когнитивно-поведенческата психотерапия, тревожно-депресивните разстройства, детското психично здраве и развитието, и семейното функциониране. Повече: www.mentalhealth-bg.com
