За хирургията и още нещо…

Из „Речник на човешките фобии”

А

Аблутофобия – страх от миене и къпане. Агирофобия, Дромофобия – страх от улици или страх от пресичане на улици. Алодоксафобия – страх от собствено мнение. Амбулофобия – страх от ходене пеша. Апотемнофобия- страх от хора с ампутации. Аракибутирофобия – страх от залеване на фъстъчено масло по небцето. Аулуфобия – страх от флейти. Аурорафобия- страх от Северното сияние. Аурофобия – страх от злато.

Б

Барофобия – страх от гравитацията. Библиофобия – страх от книги.

В

Венустрафобия – страх от красиви жени. Вестифобия – страх от обличане. Винофобия, Оенофобия – страх от пиене на вино.

Г

Гамофобия – страх от женитба. Гелиофобия – страх от смях. Генофобия – страх от секс. Генуфобия – страх от колена. Геронтофобия – страх от стари хора. Гимнофобия – страх от голота. Гинефобия – страх от жени. Глософобия – страх от говорене пред публика. Графофобия – страх от писане на ръка или страх да се държат пособия за писане. Гносиофобия – страх от познание.

Д

Дентофобия – страх от зъболекари. Дидаскалейнофобия – страх да ходиш на училище.

Е

Евпофобия – страх от чуването на добра новина. Елеутерофобия – страх от свобода. Ергазиофобия – страх от работа или действие, страх на хирурга да оперира. Еритрофобия – страх от червено, кръвотечения и червена светлина. Еротофобия – страх от секс и всичко свързано с него. Ергофобия – страх от работа. Ереутрофобия – страх от изчервяване. Еуротофобия, Колпофобия – страх от женски гениталии. Eуфобия – страх да чуеш добра новина. Ефебилфобия – страх от тинейджъри.

И

Идеофобия – страх от идеи. Итифалофобия – страх от съзерцаване или мисли за еректирал пенис. Интимофобия – страх от първата интимна среща.

К

Калигинефобия -страх от красиви жени. Карнофобия – страх от месо. Катизофобия – страх от сядане. Катоптрофобия – страх от огледала. Киберфобия, Логизомеханофобия – страх от компютри и работата с тях. Кипридофобия – страх от венерически заболявания и проститутки. Коитофобия – страх от коитус. Койметрофобия – страх от гробища. Кометофобия – страх от комети. Копофобия – страх от умора. Копрастазофобия – страх от запек. Копрофобия – страх от фекалии. Коулрофобия, Коулфобия – страх от клоуни.  Ксеноглософобия – страх от чужди езици.

Л

Лаканофобия – страх от зеленчуци. Лалиофобия – страх от говорене.

М

Магейрокофобия – страх от готвене. Медомалакуфобия – страх от загуба на ерекция. Медортофобия – страх от еректирал пенис. Менофобия – страх от менструация. Метифобия – страх от алкохол. Номофобия – страх от липсата на мобилен телефон.

О

Обезофобия, Покрескофобия – страх от увеличаване на теглото. Одонтофобия – страх от зъби, търсене на стаматологична помощ. Октофобия – страх от числото 8. Онейрогмофобия – страх от мокри сънища. Опиофобия – страх да лекуваш и да изписваш рецепти на болните. Оптофобия – страх да отваряш очи.

П

Папафобия – страх от римския папа. Параскаведекатриафобия – страх от петък 13. Партенофобия – страх от девствени, млади момичета. Партурифобия – страх от раждане. Пеладофобия – страх от плешиви хора. Плутофобия – страх от богатство. Погонофобия – страх от хора с бради. Политикофобия – страх от политици. Проктофобия – страх от ректум.

Р

Ректофобия – страх от ректум и болестите, свързани с него. Рипофобия – страх от дефекация. Ритиофобия – страх от бръчки. 

С

Сингенезофобия – страх от роднини. Сомнифобия – страх от заспиване. Соцерофобия – страх от родителите на съпругата или съпруга. Софофобия – страх от учене.

Т

Театрофобия – страх от театри. Томофобия – страх от хирургически операции. Трискайдекафобия – страх от числото 13.

У

Урофобия – страх от урина и от уриниране.

Ф

Фалакрофобия – страх ог оплешивяване. Фалофобия – страх от пенис, особено, когато е в еректирало състояние. Филемафобия – страх от целуване. Фонофобия – страх от разговори по телефона. Фронемофобия – страх от мислене.

Х

Хрометофобия – страх от пари, страх да се докоснеш до тях. Хронофобия – страх от времето и часовници.

Я

Ятрофобия – страх от лекари.

Определение: Спазъм на диафрагмата, водещ до бързо, принудително вдишване, което се спира с внезапно затваряне на глотиса и е придружено от неконтолируем характерен звук. Обикновено продължава няколко минути. Рядко може да песистира с часове, дни, седмици или месеци. Нормално явление е при новородените и недоносените деца. В медицинската литература състоянието е известно още като синхронно потрепване на диафрагмата /synchronous diaphragmatic flutter – SDF/ Причини: – консумация на голямо количество топли течности; – прием на студени течности след топла храна; – прием на големи количества храна; – бързо хранене; – кашлица; – силен, продължителен смях; – ексцесивен прием на алкохол; – прием на наркотици – канабис, хероин; – лекарства – бензодиазепини, барбитурати с кратко действие, дексаметазон, алфа-метилдопа и др. – иритация /дразнене/ на nn.phrenici /диафрагмалните нерви/ от дилатация на стомаха, плеврит, базална пневмония, перитонит, перикардит, аортна аневризма, субфреничен абсцес, хиатална херния и др. – компресия на nn.phrenici от тумори и други патологични процеси; – инсулт или мозъчен тумор; – електролитен дисбаланс – хипокалемия, хипонатиемия, хипокалцемия; – метаболитни нарушения – хипергликемия, уремия; – заболявания на бъбреците; – без видима причина; Патофизиология: При хълцането спазмите могат да засягат билатерално диафрагмата или само едната част от нея. В 80% от случаите това е лявата хемидиафрагма. Честотата на спазмите е от 4 до 60/мин., като най-често е около 20. Тя зависи от индивидуалните особености и е обратнопропорционална на артериалното парциално налягане на СО2. Хълцането при жените е по-често през първата полвина на менструалния цикъл и особено няколко дни преди менструацията и намалява значително по време на бременността. Рефлексната дъга на рефлекса на хълцане е описан от Bailey през 1943г. Тя включва: 1. Аферентно рамо – n. phrenicus, n. vagus и симпатикуса от Th6-12; Процесите, които водят до дразнене на вагуса, а от там и до хълцане могат да бъдат: – на менингеалните клонове – при глаукома, менингит; – на аурикуларните клонове – попадане на чуждо тяло в ухото; – фарингеалните клонове – фарингит; – n. recurrens – тумори на шията, струма; – торакалните клонове – инфекции, тумори, инфаркт на миокарда, езофагит, травми, астма, аортна аневризма; – абдоминалните клонове – перитонит, тумори, стомашна дилатация, пептична язва, органомегалия, апендицит, холецистит и др. Дразнене на френикуса – хиперекстензия на шията /притискане на коренчетата на нерва/, инфаркт на миокарда, перикардит, хиатална херния, субфреничен абсцес и др. 2. Център на хълцането – неспецифично локализиран около С3-5 3.Връзки с дихателния център, ядрата на френикуса, ретикуларната формация и хипоталамуса; Засягането на централните структури от тумори, мултиплена склероза, съдови лезии, инфекции, травми и др. също може да се презентира с хълцане; 4.Еференции – n. phrenicus, m. scalenius ant., mm. intercostales ext., glottis /чрез рекурентната ларингеална компонента на вагуса/ и др. Хипотези: Филогенетична хипотеза – Christian Straus и съавтори от Respiratory Research Group, University of Calgary, Канада смятат, че хълцането е еволюционен остатък от амфибиалното дишане на земноводните. Те считат, че нервните пътища, контролиращи дишането с хриле, са се запазили и при по-висшите бозайници, включително и при човека. В потвърждение на това е наблюдението, че хълцането и дишането с хриле се подтискат при изпълване на белите дробове с въздух с по-високо съдържание на СО2, и могат напълно да спрат от GABA-рецепторния агонист Baclofen. Това също така обяснява защо недоносените прекарват 2,5% от времето си в хълцане – извършвайки дихателни движения, като амфибия, до окончателното формиране на белите им дробове. Амниотично-атмосферна хипотеза – Ехографията на вътреутробното развитие на плода показва, че още на 2 месец от развитието си бебето започва да хълца. Предполага се, че тези контракции подготвят дихателната му мускулатура за дишане след раждането. Теорията предполага съществуването на 2 различни нервни вериги в мозъка, контролиращи дишането. Едната се включва, когато плода е в среда от амниотична течност, която е по-вискозна и изисква по-голямо усилие на диафрагмата, а другата се включва с раждането, когато новороденото започне да диша въздух. Лечение: Обикновено хълцането спира спонтанно. Един от най-ефективните методи е дълбокото поемане на въздух и задържането му. Това води до повишаване на концентрацията на СО2 в кръвта и успокоява диафрагмата. Необходимо е да се потърси лекарска помощ, когато: – хълцането продължи повече от един ден. – има чести пристъпи на хълцане. – има затруднено дишане, болки в гръдния кош или световъртеж. 1. Немедикаментозно: Стимулация на назофаринкса – тракция на езика, изпиване на чаша студена вода на глътки, смучене на кубче лед, смукане на резенче лемон, гаргара с вода, интраназално приложение на оцет – цели се дразнене на задната стена на назофаринкса и стимулиране на фарингеалното рамо на глософарингеалния нерв, участващ в еференцията на рефлекса на хълцането. C3-5 дерматомна стимулация – с изтудяващ спрей или акопунктура; Директна фарингеална стимулация с назален или орален катетър – ефективна в 90% от случаите; Директна увуларана стимулация с дръжката на лъжица; При стомашна дилатация – евакуация на стомашното съдържимо чрез предизвикване на повръщане или с назогастрална сонда; Вагусова стимулация – препоръчва се използването само на един от методите – лаваж на стомаха с леден физиологичен серум, проба на Валсалва, масаж на каротидния синус, дигитална компресия на очните булбусу, дигитален ректален масаж / Израелски лекари съобщават за случай на 60-годишен мъж с остър панкреатит и упорито хълцане след поставяне на назо-гастрална сонда, което успешно са прекратили с дигитален ректален масаж./ Методи свързани с повлияване на нормалната респираторна функция – задържане на дишането, дишане в книжен плик, стоене няколко минути със сгънати към гърдите колене, CPAP /continuous positive airway pressure/, вдишване на 5% СО2; Ментална дистракция – отвличане вниманието на бония, като той бива уплашен, изненадан или просто чрез съсредоточване на вниманието върху нещо друго; Хипноза и др. 2. Медикаментозно: Chlorpromazine – блокира постсинаптичните мезолимбични допаминови рецептори. Доза 25-50mg p.o., ако хълцането персистира 2-3 дни 25-50mg i.m. Metoclopramide – блокира допаминовите рецептори в хеморецепторната тригерна зона на ЦНС. Доза 5-10mg i.v., i.m. на 8h или 10-20mg p.o. на 6h. Baclofen – GABA рецепторен агонист. Доза 15mg/d p.o. Haloperidol – 2-5 mg p.o. на 4-8h. Ketamine – действа на кортекса и лимбичната система, като намалява мускулните спазми. Доза 0.4 mg/kg i.v. (1/5 от обичайната анестетична доза); Lidocaine – 1 mg/kg i.v. с последваща инфузия на 2 mg/min. Спазмолитици Корекция на електролитния дисбаланс; 3. Оперативно – оперативна декомпресия на вагуса, блокада, аблация или нервектомия /оперативни прерязване/ на френикуса и др. В случаите с органична генеза е необходимо лечение на основното заболяване. Любопитно: Най-продължителното хълцане е траело 68 години – от 1922 до 5 Юни 1990, а нещастникът на когото се е случило е американецът Charles Osborne. То е било с честота 20-40 хълцания/мин. През Януари 2007г., Jennifer Mee от Флорида хълца 5 седмици – от 23.01.2007 до 28.02.2007.

Липомът е доброкачествен мезенхимен тумор, който произхожда от мастната тъкан. Появата му не корелира със степента на затлъстяване – среща се и при слаби  хора и продължава да расте, дори когато ораганизмът слабее.

Патомoрфология: Представлява добре ограничена  формация, с лобулирана повърхност и мека консистенция. Има тънка капсула, която улеснява екстирпацията му. Микроскопски е изграден от мастни клетки, съединителна тъкан и кръвоносни съдове. Мастните клетки са с големи размери, изпълнени с масти, а ядрото и протоплазмата са избутани в периферията на клетката. Клетките са групирани в лобове, разделени от прегради от съединителната тъкан. В тези прегради преминават и кръвоносните съдове, количеството на които обикновено е оскъдно. Когато кръвоносните съдове са силно развити, се говори за ангиолипом, а когато съединителнотъканната компонента е добре развита – за фибролипом. Най-често се локализира в подкожието или преперитонеално, значително по-рядко в ретроперитонеалното пространство, около някои вътрешни органи, в стената на кухите органи от гастроинтестиналния тракт /субсерозно или субмукозно/, между мускулите, субпериостално, в паренхима на някои жлези /паротидна, млечна/ и др. Пределекционни места за появата му в подкожието са шията, гърба, седалището и др., където подкожната мастна тъкан е подложена на натиск или триене. Големината му може да бъде варира в широки граници – до 20 и повече килограма. При по-големите, под действието на тежестта на туморната формация кожата в основата на липома се изтегля под формата на дръжка – lipoma pendulum. Особени форми на липома са: – Lipoma diffusum – без капсула, прониква с крачетата си в съседните тъкани и се свързва с тях, чрез съединителнотъканни нишки, което затруднява отстраняването му. Най-често се среща в областта на шията. При отстраняването му трябва да бъдат премахнати всичките му разклонения /крачета/, тъй като в противен случай може да рецидивира. – Lipoma Verneuil – Potain – не-добре ограничен липом, който се локализира в супраклавикуларните ямки. Трябва да се отдиференцира от увеличени лимфни възли или оток на тъканите. – Adipositas dolorosa – представлява малки бучки с по-твърда консистенция, от тази характерна за липома, пръснати в подкожието на цялото тяло и по хода на някои нерви. При натиск са болезнени. По правило липомите не малигнизират, а при пълно отстраняване рецидивират изключително рядко. Клинична картина: В подкожието обикновено се представя като добре ограничена формация, с лобулирана повърхност, не срастнала с околните тъкани и дълбоката фасция. Преперитонеалните липоми, могат да преминат през преформирани отвърстия на предната коремна стена и да бъдат водещ пункт при някои хернии. При локализация в стената на кухите органи на ГИТ може да се прояви със субилеусни прояви или кървене. Диференциална диагноза: Атером – образувание на дермата, за разлика от липома, който се локализира в подкожието /за повече информация виж поста за Атером/; Абсцес – има признаци на възпаление /индурация на кожата, хиперемия и др./; Други тумори – липосарком, хамартом и псевдолипом в областта на млечната жлеза и др. Лечение: Показания: – козметични съображения; – за хистологично изключване на липосарком; – липоми даващи оплаквания; – когато при проследяване нарастват и достигнат р-ри над 5см. Не-хирургично: 1. Интралезионно инжектиране на стероид с локален анестетик – води до спиране на растежа и намаляване на размерите. Може да се наложи неколкократно инжектиране. Методът не е приложим при големи формации и не позволява хистологична верификация. 2. Липосукция – извършва се с игла и голяма спринцовка. Също не позволява хистологична верификация на формацията и е трудно да бъде отстранен напълно целият тумор. Хирургично отстраняване на формацията – извършва се под местна анестезия, а белегът който остава е незначителен.

Определение – ретенционна киста на мастните жлези. Получава се в резултат на запушване на отводящия канал на мастна жлеза и натрупване на мастната колекция субепидермално. Патоморфология: Атеромът се отнася към епителиалните кисти на кожата, които могат да бъдат разделени на няколко вида в зависимост от микроскопския си строеж – епидермални или епидермоидни кисти, дермоидни киста, трихилемални киста, множествен стеатоцистом. Причината за поява на атерома е запушването на отводящия канал на мастна жлеза. Нарушения дренаж на секрета води до задържането му и трансформира жлезата в киста, с плътна капсула и съдържание от кожна мазнина. Ако при лечението капсулата не се отстрани, секрецията продължава и атерома рецидивира. Много автори са на мнение, че атеромите са наследствено заболяване. Клинична картина: Пределекционно място – окосмената част на главата, гърба, лицето /особено под устата/, областта на половите органи. Презентира се като овална формация, с плътно-еластична консистенция и размери рядко над 3см, подвижна, с резки контури, слабо- или безболезнена. Надлежащата кожа с спокойна, при събиране с пръсти не може да се образува кожна гънка, често по нея може да се открие отвор, от който изтича секрет с неприятна миризма. Атерома е склонен към супориране, при което става болезнен, увеличава размерите си и кожата над него е хиперемирана, установява се флоктуация. Могат да абсцедират както на повърхността на кожата, така и в подкожието. При несупориралите атероми секрета е бял, гъст, с хомогенна консистенция. При супориралите е ронлив, с вид „на парцали”. Атеромите могат да бъдат единични или множествени и комбинирани с фиброми. Диференциална диагноза – липом, фибром, абсцес. За разлика от липома, който се разполага в подкожието, и над него може да се захване кожна гънка, атерома е кожно образувание. Лечение: Провежда се амбулаторно, с локална инфилтрационна анестезия. С тънка игла се прави кожен кабър с 0.5% Lidocain или друг локален анестетик. През него се въвежда по дебела игла, с която се инфилтрира кожата над атерома до получаването на т.нар. портокалова кора. След това направлението на иглата се изменя в дълбочина. 1. Несупорирали атероми – ексцизират се с капсулата, през елепсовиден разрез. Кожата се затваря с интрадермален шев. Конците се свалят на 7-10 ден. 2. Супорирали атероми – инцизия с гофриран или ръкавичен дренаж и ежедневен лаваж с антисептични р-ри, до стихване на възпалението. След това, на студено се ексцизира капсулата. При не големи атероми е възможно използването на лазарна вапоризация, амбулаторно под локална анестезия. Профилактика: При мазна кожа се препоръчва честото и измиване с топла вода и сапун, парни бани за отваряне и почистване порите на лицето и избягване на храна богата на животински мазнини и въглеводороди.

Никоя жена не е застрахован срещу рак на гърдата. Оправдания като „Тава пък точно на мен ли ще се случи” са наивни и неоправдани. Често те са причина за ненавременната диагностика на заболяването. Ракът на гърдата е лечим, когато се открие в ранен стадий. А ключа за ранното му диагностициране е самоизследването. Ако златният стандарт в диагнозата /тройна диагностика/ на рака на гърдата са клиничното изследване, ехо-/мамографията и тънкоиглената аспирационна биопсия, то за скрининга са:- самоизследването,- клиничното изследване и- мамографията.Препоръки на American Cancer Society /ACS/:- 1 x месечно самоизследване след 20год.- 1 х годишно клиничен преглед след 35год.- мамография през 2 години след 40год., и ежегодно 50-60год.Техника на самоизследване:Трябва да започне след навършване на 20 годишна възраст и да се осъществява ежемесечно, 3-5 дни след края на менструацията, когато гърдите не са напрегнати и болезнени.Последователно се прилагат следните 3 метода:В изправено положение пред огледалото:Първоначално с прибрани до тялото ръце, а след това с вдигнати отвесно над главата се оглеждат внимателно гърдите за промени във формата и повърхността им – наличие на вдлъбнатина или подутина, набръчкване на кожата, промени в гръдното зърно – разязвявания, крусти, секреция;След това ръцете се поставят на кръста и се проследвява дали двете зърна са на еднаква височина. При рак на гърдата, поради ретракция на Купферовите връзки, засегнатата гърда може да е леко повдигната нагоре в сравнение с незасегнатата. Следва навеждане напред при което също се определя симетрията между двете гърди.Изследване на млечните жлези при къпане:Пръстите се плъзгат по-лесно върху мократа кожа. Едната ръка се поставя на тила, а с другата се опипва гърдата с 2, 3 и 4-ти пръсти събрани един до друг. Изследването е по-посока на часовниковата стрелка, като последователно се обхождат с кръгообразни движения всички квадранти. След това се опипва аксиларната ямка. Следва последователно притискане зърната между палеца и показалеца, за да се провери изтича ли от тях секрет.Легнало по гръб положение:Под рамото на изследваната жлеза се поставя възглавница и съответна ръка се поставя под главата. С върха на пръстите на противоположната ръка с кръгови движения се опипват всички части на гърдата, като се започва от най-външния й край и се продължава по посока на часовниковата стрелка. Извършват се поне 3 кръга, като при всеки следващ се преместват пръстите на 2-3 см навътре към гръдното зърно. Трябва да се обърне внимание върху плътността на жлезата, наличието на бучки, подутини и уплътнения.