Христо Христов: „Никога не е късно за отваряне на досиетата”

Кремена Крумова – Епохални Времена
28.10.2012

Българският разследващ журналист Христо Христов, автор на пет документални книги за комунистическото минало и отварянето на архивите на бившата Държавна сигурност. (Личен архив на Христо Христов)

20 години след падането на комунистическия режим у нас архивите на бившата Държавна сигурност все още не са широко достъпни за обществеността. Какво е свършила България досега в това отношение и кога ще бъде окончателно решен този въпрос? Какви травми са скрити зад досиетата? На тези въпроси отговаря специално за Епохални Времена един от водещите български разследващи журналисти, Христо Христов от в-к „Дневник”.

Репортер: Къде се намира България в процеса на отваряне на досиетата на бившата Държавна сигурност (ДС)?
Христо Христов: Първо бих искал да отбележа, че датата, която трябва да се празнува в България, е 9-и, а не 10-и ноември. Тодор Живков подава оставка на 9 ноември 1989 г.
България извървя много дълъг път. В момента България разполага със сравнително добро законодателство в областта на отварянето на досиетата. За съжаление трябваше да минат повече от 15 години, за да бъде приет закон, с който да бъдат огласени доста широк кръг от сътрудници на бившата ДС – не само в изпълнителната и законодателната власт, но и в почти всички области, включително в икономиката, банковото дело, висшите учебни заведения, сред магистратите и разбира се, журналистите в средствата за масова информация.
Аз следя процесите, които се развиват в бившите социалистически страни. Ние действително извървяхме този път много по-бавно от останалите страни. Това беше и целта според мен, тъй като съществува проблемът със сътрудниците на репресивния апарат на бившата ДС – едно огласяване би разтърсило и променило посоката на политическите процеси в началото на прехода. Това е и причината този процес да бъде задълбочен. Отделно, всички демократични процеси в преструктуриране на сектора за сигурност на гражданското общество и на икономиката, са повлияни от присъствието на определени фигури от бившата ДС. Има много доказателства (включително и последните скандали) и те се проявяват в генерирането на проблеми, които спъват прехода от комунизъм към демокрация –този преход е бил спъван именно от хора от този репресивен апарат.
В България дори за президента на страната Георги Първанов официално се знае, че е бил агент на ДС. Как стои този въпрос в другите страни?
Христо Христов: България се различава от други страни като Чехия, където през 1993 г. беше приет един много сериозен закон за лустрацията. Дори когато на власт са били десни политици, не е извървян докрай процеса на декомунизация. Това е една от причините, заради които България не само е на опашката заедно с Румъния. Декомунизационният процес включва и лустрацията, т.е. забрана за определен период определени фигури от репресивния апарат да заемат държавни и обществени постове, най-вече в изпълнителната и законодателната власт.
Според мен това е проблем, който е заложен преди промените в България – в България, за разлика от страни като Унгария, Чехословакия и Полша, управлението на Българската комунистическа партия (БКП) и в частност това на Тодор Живков през последните 35 години не е допуснало да бъдат развити процесите на дисидентите и съпротивата. Де факто липсата на сериозна опозиция, в която да не бъдат припознати фигури, които са се прехвърлили от доскорошната ДС попречи на дясното управление да проведе лустрация и попречи на целия процес на декомунизация.
Имало е елементи на лустрация, които са били предлагани по време на управлението на Обединените демократични сили (ОДС) през периода 1997-2000 г., но някои от тези лустрационни текстове бяха отхвърлени от Конституционния съд, за който по-късно се оказа, че част от неговите членове са били агенти на ДС. Това е достатъчно ясен белег за влиянието на репресивния апарат върху демократичните процеси, с което се показва, че в България е вече прекалено късно да се търсят механизми за провеждането на лустрационна политика по простата причина, че вече проблемите на България са съвсем други. Смятам, че такова решение би било закъсняло и няма кой да го реализира, в случая управляващата партия ГЕРБ. В момента България има много остри икономически проблеми и подготвянето на един такъв законопроект ще предизвика ненужна обществена дискусия, която няма да доведе до нищо, освен загубено време. Просто трябва да бъдем честни и да си признаем, че неща, които е трябвало да бъдат направени в периода 1990-1995 г., не са направени. Това са лустрацията и отварянето на досиетата, за да бъде осветен пътят към демокрацията. Това забавяне беше направено именно с тази умисъл: за да може наследниците на бившата комунистическа партия да прехвърлят успешно и да генерират политическата и икономическата власт, а остатъците от ДС да бъдат в онези паралелни структури, които влияят много мощно върху обществените процеси.
В момента, колкото и абсурдно да звучи, съществува един в закон, в който има лустрационен текст: законът за радиото и телевизията, според който член на СЕМ (Съветът за електронни медии) не може да бъде агент на ДС. Двама или трима души бяха изключени заради този текст. В Комисията за отваряне на досиетата също има изискване нейните членове да не бъдат сътрудници. В новия парламент също се възприе политика: председателите на комисии в парламента също не могат да бъдат агенти на ДС.
Ще бъде ли осъден комунизмът в България? Каква е необходимостта от това?
Христо Христов: България е една от малкото страни от бившия социалистически лагер, в който е приет закон за осъждане на комунизма (2000 г.) и чисто юридически той е осъден. От този закон обаче няма правни последици. Реално комунизмът и управлението на БКП, включително на ДС, са обявени за престъпни и са осъдени. Въпросът е, че след промените съдебната власт не направи достатъчно да бъдат осъдени престъпленията на комунизма. Бяха образувани дела по всички известни дела, но само по 3 или 4 се постигнаха осъдителни решения. Бих казал че това е по-добре от нищо.
Но България изостава от другите държави в процеса на извършването на критичният исторически прочит на миналото за образователни цели на следващите поколения. Комунизмът много рядко присъства в учебния процес. Истината за комунизма не се знае. Има много малко книги по темата написани от историци. В България не е постигнат политически консенсус това минало да бъде преосъзнато и препрочетено честно и откровено. Затова много от младите имат напълно погрешна представа какво е било по времето на комунизма. А трябва да бъде ясно, че по времето на комунизма България е била не-свободна страна, била е държава, в която всекидневно са били нарушавани елементарни човешки права, държава, в която е имало цензура, липсвало е свободно изразяване, в която за политически вицове хора са били изпращани в затвори и лагери – изобщо държава, в която репресията е била главен способ на действие спрямо съпротивата на комунистическата власт и спрямо нейния ръководител Тодор Живков (в когото тя се припознава).
Но се наблюдава и един друг процес, а именно: на интерес на изследователите към това минало. През последните години има опити за прочит на това минало. За разлика от други страни като Полша например, България няма институция, която да се занимава с прочит на това минало, установяване на истината за това минало от държавен орган и образование на обществото и поколенията. Смятам, че това ще се случи и у нас – например НПО „Институт за изследване на близкото минало” издава сборник, предназначен за училищата, който обаче не е задължителен. Образователната система е направена така, че прочитът на близкото минало остава за накрая и за него никога не остава време. Знам това от учители. Участвал съм и в дискусии, където се обсъжда въпроса дали родителите достатъчно говорят на своите деца. Има твърдения, че непознаването на близкото минало чисто психологически се дължи на нежеланието на родителите да си спомнят и да говорят за него. Оттук се поражда и една носталгия у поколения, които са изцяло загубени в комунизма. Те са живели в илюзията, че партията може да реши всеки техен проблем, че партията се грижи за всеки. Това не е истина. За съжаление българската нация все още не е осъзнала какво тежко наследство й е оставило комунистическото управление. Гордея се, че съм автор на няколко документални книги, които показват с факти, взети от прокуратурата, че действително икономическото положение на България е толкова тежко, че България всъщност е преживяла три фалита по време на управлението на комунизма и последният фалит от 1997 г. е толкова тежък, с толкова тежки последици, че има пряко отношение към началото на прехода. България е с най-лошият старт от всички бивши социалистически държави. Като добавим и влиянието на ДС и на цялото комунистическо минало, разбираме защо демократичните процеси в България са толкова бавни. И както казва Джордж Оруел в книгата си „1984”: „Този, който владее настоящето, владее миналото, този, който владее миналото, владее бъдещето.”
Миналото е информация за хора, за процеси. Главният проблем с досиетата е достъпът до тях. Водил съм съдебни процеси за това. Сега достъпът е сравнително по-облекчен. От опита си установих, че проблемът с достъпа до архивите на ДС ще бъде наистина решен, когато документите на всички институции бъдат събрани на едно място. Сега се строи изключително модерен център, където ще се помещават всички архиви. Германски колеги споделиха, че дори архивите на Щази не се съхраняват по толкова модерен начин. Интересното е, че решението за създаване на този единен архив бе направено точно преди приемането на България в ЕС. Дори наследниците на БКП бяха силно притеснени. Това отново показва, че процесите в България не са резултат на вътрешно желание, а на натиск отвън: Въпросът беше поставен от редица евродепутати. Важно е да се отбележи, че дори когато досиетата бяха замразени, ние, представителите на гражданското общество водихме съдебни битки, и то успешно. Аз имам заведени и спечелени две дела за отваряне на архивите. Ние сме единствената страна, която при подобни условия има спечелени дела. Важно е, че ние използвахме законните си права като граждани и те бяха уважени от съда. Особено важно е, че едно от делата касаеше най-чувствителните архиви, а именно: тези на разузнаването. Имахме успешен съдебен процес, заведен заедно с „Програма Достъп до информация”, в който осъдихме Разузнаването. Това дело отключи информация за огромен кръг от хора – например благодарение на това дело бяха разсекретени документи за убийството на писателя Георги Марков, и стана ясно, че той е бил убит от ДС.
Върху Вас лично имаше ли натиск по време на тези процеси?
Христо Христов: По време на разследването бях ограбван три пъти, и смених три пъти жилището си. Икономически бях ударен много силно. През 2006 г., когато вътрешният министър Румен Петков „освети” неправомерно отделни хора, сред които и известния журналист Георги Коритаров, аз казах, че това е трябвало да бъде направено отдавна. Тогава бях анонимно заплашен с взрив. Но това е част от риска на професията. Правилото е такова: ако покажеш, че те е страх, ще те смачкат психологически. Затова при атаката и коректното поставяне на проблема, т.е. спазване правилата на журналистиката, не би трябвало да имаш опасения. В България не всички журналисти са отворени към тази тема. Това пролича и от изнесените списъци с имена на журналисти, агенти на ДС. През лятото на 2009 г. Комисията за досиетата разкри, че в частните електронни медии присъствието на ДС е на 100%, включително собственици. В медията, в която работя няма подобни проблеми, за моя радост.
В заключение ще кажа, че никога не е късно за отваряне на досиетата. Защото реакцията на българския президент издаде, че той е засегнат. Хора като него морално са загубили битката още през 1990 г. Това, че са осветени 10 или 15 години по-късно и това, че ги боли показва, че те са засегнати. Защото в крайна сметка има и морал. Хората могат да оценят дали си подходил към тях честно, казвайки всичко за себе си или си скрил информация, която може да е от значение за тях. И защо тези, които твърдят, че са патриоти, не излязоха след промените да кажат, че са работили за националната сигурност? Защото никой не е могъл да работи за националната сигурност в България – до 1989 г. в България не е имало национална сигурност. Имало е само партийна сигурност и сигурност, засягаща личното управление на Тодор Живков.
Христо Христов е разследващ журналист е във в. „Дневник“ от създаването му през 2001 г. Автор е на документалните книги „Секретното дело за лагерите“ (1999) и на „Държавна сигурност срещу българската емиграция“ (2000), сценарист е на документалния филм на БНТ „Досиетата „Скитник“ (2001). Носител на най-престижните журналистически награди за разследвания. Водил и спечелил няколко дела за отваряне на досиетата на бившата ДС. Благодарение на разкритията му е разкрито убийството на писателя Георги Марков.
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.
Благодарим Ви!

Хората осъзнали злата същност на комунистическата партия, нейната отрицателна и пагубна роля в историята на човечеството, имат възможност да осъдят комунизма и отстранят от себе си комунистическото клеймо – Белегът на звяра [The Mark of the Beast]…