Терминът „фашизъм“ често и безкритично се използва като ругателство от всякакви хора с ниска историческа образованост. Превърнал се е в универсален израз, широко употребяван най-вече от лица с ляв уклон в политическия спектър.
По същество това представлява етикет, който може да означава всякакви негативни качества. Има пейоративен, силно отрицателен смисъл. Неслучайно „фашизъм“ е любимият термин на всички комунисти, левичари и неомарксисти по света и у нас. (1)
А какво действително се крие зад този термин?
Как възниква фашизмът?
Исторически фашизмът (от fascio, символ на магистратската власт в древен Рим), като обективен термин, обозначава идеологията на партията, създадена през 1919 г. от Бенито Мусолини: Национална
фашистка партия (Partito Nazionale Fascista, PNF).
Мусолини е бивш виден и международно известен деец на Италианската социалистическа партия. Дори навремето против неговото изключване от Социалистическата партия се обявява самият Ленин.
Мусолини създава новата идеология на базата на социализма. Комунистическата историография напротив, провъзгласява PNF за дясна (както и NSDAP на Хитлер!), но факт е, че тя носи белезите на истинска лява партия, която се бори за създаване на социална държава.
Важно е да се отбележи, че фашистката държава на Мусолини, въпреки че има тоталитарен характер, представлява един „незавършен“ тоталитарен проект. Например, за разлика от другите два тоталитарни проекта, в италианския няма такива репресивни институции, като концентрационните лагери и т.н.
Естествено, когато лепят етикета „фашизъм, фашистки“, комунистите и левичарите изобщо нямат предвид фашизма в Италия. (2) Етикетът „фашизъм“ исторически е създаден от дейците на Коминтерна през 30-те години на 20-и век и всъщност се лепи върху германския националсоциализъм на Хитлер.
Целта е да се маскира понятието „социализъм“ в абревиатурата на партията, създадена от него. Това звучи неудобно в контекста на съветския социализъм и издава идейната близост между комунизма и националсоциализма.
И досега левите и левичарски изследователи се стараят да отбягват дори и намека за някаква близост между националистическите форми на социализма и интернационалната му марксистка форма, известна още като „комунизъм“.
Фашизмът на Хитлер и комунизмът на Сталин
Същността на националсоциалистическото движение е базирана върху социализма и социалната държава, имайки за основна идеология крайният национализъм (по-точно шовинизъм), а не марксизма.
Партията, създадена от Хитлер, се нарича Националсоциалистическа германска работническа партия, на немски NSDAP, и представлява типично лява партия, носител на тоталитарна идеология.
Така че разликата между националсоциализма и интернационал-социализма (комунизма) е твърде малка и касае тактически въпроси, както и определението на крайната цел. Иначе устройството на тоталитарната партия-държава е почти идентично. Разлика има например в начина на обобществяване на средствата за производство и контрола върху стопанството.
Сталин извършва радикална национализация в индустрията и селското стопанство, което му струва почти 8 години борба, глад и милиони човешки животи, както и пълна загуба на материалната заинтересованост сред трудовите маси.
Хитлер изобщо не извършва национализация, но я заменя с всеобхватен партиен контрол над индустрията и селското стопанство. Създава се система от 4-годишни национални планове, страната е разделена на окръзи (гау), където управлява партийно-държавен администратор (гаулайтер).
Има един държавен профсъюз, една детска/младежка националсоциалистическа организация и една подобна женска такава. Дребната частна собственост е запазена, но също под надзор.
Капиталистите, които се подчиняват на новата система номинално запазват собствеността си (като например заплащат лично профсъюзен членски внос, на сума толкова, колкото работници имат), но предприятията вече се контролират и от работнически съвети и от профсъюза.
Ако капиталистът (или фермерът) не изпълнява държавния план, собствеността му се отнема (най-малкото). По този начин пазарът се замества от държавния план, а на ниво дребни сделки продължава да съществува, но все пак под надзор.
Тази система помага на Хитлер, без особени сътресения, да осъществи създаване на тоталитарна държава и да се подготви за война само за 5 години, докато на Сталин са необходими 10-12 години.
Вижда се, че тоталитарна държава значи, в края на краищата, война за господство – регионално или световно. (3)
Подменено значение
С други думи, под етикета „фашизъм“, употребяван от комунисти, а в по-ново време и от левичари неомарксисти, трябва да разбираме „националсоциализъм“, ако не се разбира нещо друго – например някакви другомислещи, хора и/или организации. (4)
Самият термин/етикет „фашизъм“ е част от т. нар. „новоезик“ създаден първо от комунистите, а впоследствие усъвършенстван от неомарксистите.
Терминът за първи път е употребен от Дж. Оруел в „1984“ (5). В по-ново време това е любимо изразно средство на неомарксистите и всякакви други левичари в САЩ, както и по света, включително у нас.
(1) У нас терминът е любимо понятие на комунистическата идеология, както и на посткомунистическите историографи – по принцип генерични потомци на кастата на активните борци против фашизма и капитализма (АБпФК). Разбира се, като говорят за „фашизъм“ и преди, и сега, червените историци имат предвид единствено и само националсоциализма на NSDAP, а изобщо не фашизма на PNF.
За да оправдаят престъпленията си в България, комунистите създадоха мита за наличие на „фашизъм“ в България или т. нар. „монархофашизъм“. По този начин се надяват да се подредят в редиците на „борците против фашизма“ и да се имунизират от всякакви разобличения. Това е една абсолютна измислица, неподкрепена с никакви документални факти.
За да е налице „фашизъм“ (т.е. националсоциализъм, според значението на това понятие), би трябвало да съществува класическата тоталитарна държава, характеризираща се с една тоталитарна партия, контролираща държавата. Нещо несъществуващо в „монархофашистка“ България. У нас дори не съществуват националсоциалистически партии, освен малки маргинални движения, изповядващи част от националсоциалистическите възгледи за обществото.
Употребата на термина в България сега издава прокомунистическо/пролевичарско влияние, както и ниска историческа интелигентност – плод на 73-годишно облъчване с комунистическа и посткомунистическа пропаганда в училищата и медиите.
Посткомунистическата „теория“ за фашизма и до ден днешен се преподава в българските училища, предмет е на университетски курсове и е широко застъпена в българския сегмент на интернет мрежата.
Трябва да се отбележи обаче, че почти същото е положението и по света. Под давлението на неомарксистката вълна понятието „фашизъм“ придобива нови измерения, а етикетът започва да се лепи вече срещу почти всички другомислещи.
(2) Естествено, има някои съществени различия между фашизма и националсоциализма. Фашизмът предполага, че държавата е всичко и хората трябва да живеят за нея, т.е. да ѝ служат. Фашизмът
се стреми да запази структурата на обществото, като класова и кооперативна, фундамент за една обща култура и идеология.
За разлика от това, националсоциализмът издига националния елемент и „расата“ над всякакви класи, довеждайки го до абсурда на национална омраза към други народи и най-вече до антисемитизма, хипертрофиран до огромни размери.
От друга страна, националсоциализмът има изключително близки параметри със съветския социализъм, изграден на марксистки основи (комунизма). Тук различията са твърде малки. Освен теоретичните различия и пропагандния шовинизъм, единствената по-значителна отлика е въпросът с решаване на проблема за обобществяване на средствата за производство.
В единия случай, пълната и всеобхватна национализация и ликвидиране на частната собственост в СССР, с въвеждане на държавно планиране под контрола на ВКП(б) (названието на КПСС до 1952 г.), довежда до почти 8-годишна социална, икономическа и продоволствена криза.
Докато в националсоциалистическа Германия този процес се извършва чрез формално запазване на частната собственост. Това позволява изграждането на тоталитарни институции да се извърши в общи линии за около три години, без особени сътресения.
(3) Любознателният читател сигурно ще забележи, че понастоящем типично националсоциалистическа тоталитарна държава представлява съвременната Китайска Народна Република (КНР), тъй като почти всички белези на тоталитарния националсоциализъм могат да се открият в нейните структури, включително национализма (прикрит и маскиран, но също репресивен спрямо други етноси) и подготовката на борба/война (?) за световно господство.
Единствената разлика е, че китайските управляващи кръгове са извадили дълбоки поуки от историята и смятат да осъществят целите си с нови средства, внимателно и постепенно, като на всички етапи прикриват намеренията си. Главен метод за постигане на световна хагемония те считат не войната (която смятат за крайно и последно средство), а икономическата хегемония.
Изобщо, забелязва се една тенденция в световния комунизъм още от края на 80-те години на 20-и век. Кризата в комунистическите общества тогава нерядко предизвикваше преустройство на съществуващите комунистически партии в такива от националсоциалистически тип (КНР) или пък се създадоха нови националистически партии изповядващи елементи от националсоциализма, като „Единна Русия“ в Руската федерация. В този случай национализмът се съчетава с квазипазарно стопанство, доминирано от олигархия, чиито инструмент се явява споменатата партия.
В България такъв период се оформи в началото на 90-те години на 20-и век, когато в БКП/БСП се оформи т.нар. „националистическо“ течение, по-късно отцепило се от партията-майка.
(4) Както е известно, неомарксистите в САЩ наричат също и президента Тръмп фашист, а един професор левичар дори призова за дефашизация на цялото население на САЩ, „след победата на изборите“. Например едни от щурмоваците на неомарксизма в САЩ се наричат „Антифа“ (от „антифашисти“).
(5) Употребата на новоезика, като универсално политическо изразно средство, маскира истинската същност на нещата в обществото, ограничава способностите на индивида да размишлява обективно, стеснява, и ограничава или дори подменя смисъла на общоприети понятия.
Тук е важно да се отбележи, че чрез изкривяването и разрушаването на базови понятия се разрушава и самото съдържание, смисълът на тези понятия (например истина, лъжа, добро, лошо, достойнство, морал). Същото е положението и с конкретни термини в новоезика, както обсъжданият по-горе „фашизъм“, за който е видно как се подменя смисълът му.
Така например и терминът „прогресивен“ за съвременните неомарксисти има съвсем различно значение от общоприетото. За тях това означава същността на собствената им левичарска идеология, защото според неомарксизма всичко „ляво“ е прогресивно, т.е. служи за прогреса на човечеството, а напротив „дясното“ е регресивно и вредно за човечеството (Херберт Маркузе). Т.е. „прогресивен“ има значение на „ляв“ в политически смисъл.
