И ето зора зазорява,
слънчев лъч се появява.
Нежно гали морни ни глави.
Отварям очи и поглеждам –
две тела слени в едно.
Щастие ли е това или
само лъч на радостна негà?…
Окъпани от сияйната зора
стъпваме боси в утрото на радостта.
Светлината на деня навън ни мами.
Правим крачка напред,
а там: шум и радост, блясък и трясък,
вопъл и стон, лъжа и поквара,
любов и омраза се сливат в едно.
Стоим бездиханни,
ала нежна ласка ни гали.
Това сън ли е или забава…
Потъваме бавно в плен на забрава.
Но облак тъмен над любовта ни надвисна.
Откъде ли дошъл е, така не разбрах.
Измамникът черен, неканен, безверен.
Защо ли надвиснал над нас е сега?…
С поклон аз пред него застанах
и с поглед вперен в небесната шир,
да търся покоя на звездния мир.
Но гръм се разтресе, светкавица блесна,
проряза пътека и пак се затресе.
Потърсих те в мрака и ти ме повлече
по стръмни чукари, по урви и странни пътеки.
Аз боса бях, плаха и нежна.
В тази нощ тъмна, потърсих надежда…
Отворих очи, а постелята празна…
Къде ли бе ти?…
Светлина, не угасвай!
