АНАТОМИЯ НА СЪВРЕМЕННАТА ЛЯВА ДИКТАТУРА
Автор: Виктор Кордон
Колкото и да е парадоксално, в западните общества съществува ярко изразен и все по-задълбочаващ се антагонизъм, който все по-често води до открити конфликти, въпреки че там няма значителни икономически, финансови или социални проблеми, които обичайно катализират подобни явления. Липсата на сериозни трудности би трябвало да е гаранция за социален мир, още повече, че много други страни имат далеч по-големи затруднения от всякакъв характер. Напук на тази логика обаче на Запад се наблюдават постоянно уголемяващи се разделителни линии, които раздират недрата на тамошните общества и заплашват да ги разкъсат. Крайните настроения и радикалните възгледи, обзели масовото съзнание на Запад, се материализират в безредици, бунтове, сблъсъци между противоборстващи групи, гражданско неподчинение, поругаване и унищожаване на исторически и културни паметници, гаври с авторитетни личности от миналото, дискредитиране на публични институции, иконизиране на отявлени престъпници, идеализиране на вредни за обществото елементи и безброй други отвратителни прояви.
Тогава какви са причините за сегашната поляризация в съвременните общества, включително и основно в западните, при положение, че липсват икономически и социални основания за това?
Конфронтация между отделните групи в обществото обикновено възниква, когато някоя от страните или и двете се чувстват несигурни и заплашени, особено при влошаване на икономическата обстановка или при потискането на някоя група от друга. Но икономическите и социалните фактори не са единствените катализатори на междугруповите конфликти, както показва случаят с поляризацията в западните общества, където липсват сериозни притеснения за икономическото и финансово благосъстояние и няма системни проблеми с правата и свободите на гражданите. Тогава какъв е генезисът на този очевиден за всеки безпристрастен наблюдател антагонизъм?
Дълго време в развитите страни от западния свят съществува баланс между умерените консервативни и либерални течения, който осигурява известен социален мир. Наблюдава се относителен консенсус относно посоката на икономическо, политическо и социално развитие, което позволява сравнително безболезнена смяна на властта. Но постепенно, с течение на времето, левицата започва да налага своите идеи и приоритети и ги превръща в държавна политика. И тъй като нейните главни цели са в противоречие със съществуващите обществено-икономически условия и национални интереси, което предизвиква широко недоволство, тя започва да потиска инакомислещите и критиците чрез фини или не толкова фини репресивни способи. Това неизбежно поражда съпротива срещу нейните методи и намерения, което води до разрив в самите общества по линията на консерватизма и левичарството. Защото тук вече от другата страна не стои прагматичният и сдържан либерализъм, изместен своевременно от все по-радикализиращата се левица, а озъбеното лице на болшевизма, прикрито зад либерална реторика и демократични лозунги. С подобни маскиращи и заблуждаващи прийоми са си служили комунистите навсякъде и по всяко време, така че това е отдавна изпитано от тях средство.
И понеже методите и целите на левицата противоречат на интересите на обществото, се налага тя да потиска свободата на словото и правото на самоорганизиране на лицата и групите, които й пречат. Това означава, че в тази обстановка не могат да бъдат изразявани свободно критични мнения и противоречащи на левичарската догма идеи, въпреки че те представляват мисленето на болшинството от гражданите. Това е причината за съществуващата на този етап поляризация и непримиримост между двете основни в момента направления – консерватизмът и левичарството. Последното има за цел да унищожи съществуващите социално-икономически порядки, тоест да разруши капиталистическата система, и не е склонно на никакви компромиси, защото негов основен враг е капитализмът, а негова основна цел е екстерминирането му и отстраняването на всичките му остатъци. Това обаче противоречи не само на съществуващия ред, но и на човешката природа.
Как обаче левицата успява да наложи своите възгледи и да ги трансформира в обществен приоритет, въпреки че противоречат на интересите и мисленето на мнозинството?
След Втората световна война левицата прави всичко възможно да дискредитира десните принципи, отъждествявайки ги с националсоциализма и фашизма. Така патриотизмът, етническата принадлежност, националната идентичност, отечеството, държавните граници, традиционното семейство, религията, гордостта от миналото и военните победи (които са основополагащи за дясното, но пък също така бяха на почит в националсоциалистическа Германия и фашистка Италия) бяха обявени за остарели и мракобесни понятия, на които симпатизират само расисти, антисемити и ксенофоби, и затова бяха низвергнати. По този начин десницата бе лишена от своите най-важни основи и на практика остана без идеологическия си фундамент, запазвайки само икономическите си принципи (които левицата все още не е в състояние да дискредитира, но неуморно продължава да торпилира).
В полето на политиката и идеологията останаха да циркулират единствено левичарските тези, защото всяка дясна идеологическа платформа, основана на традиционните ценности, моментално биваше приравнявана с нацизма и фашизма и осъждана като смъртен грях. Десните бяха принудени да възприемат, макар и с неохота, лявата фразеология и част от левия политически арсенал, за да се нагодят към новите условия, създадени от левицата. В политическото пространство останаха основно левите идеи и обществото бе лишено от възможността да се запознае адекватно с десните възгледи и, ако желае, да ги избере. Така левицата овладя почти безусловно политическата арена, защото дори и когато управляваха десни партии, те бяха принудени да използват левичарски репертоар и леви политики, за да не бъдат дамгосани като нацисти и фашисти.
Сравнително лесното опитомяване от левицата на западните общества, върху които основно се разпростира лявата диктатура, е благоприятствано и от факта, че достатъчно дълго време след Втората световна война са живели без да изпитват сериозни социални сътресения. Това приспива вниманието и естествените им инстинкти за самосъхранение до степен да не могат да разпознаят враговете си и да се защитават от тях, също като животните, живеещи изолирани в среда без хищници. През този твърде голям период те не са се сблъсквали с истински външни и вътрешни противници и поради това са загубили рефлексите си и способността си да ги откриват и да се борят с тях. Това им дава фалшивата увереност, че всички хора и групи, колкото и да са различни, са добронамерени и няма причина да не им се доверяват безрезервно. А такива наивни хора стават лесна плячка на закоравели измамници като левичарите, които са свикнали да мамят другите с красиви, но неверни послания.
Друг заблуждаващ сетивата им фактор е мимикрията на левицата, която се е маскирала като техен доброжелател и се преструва на радетел за мир, свобода и демокрация и защитник на либералните ценности, хуманизма, онеправданите, дискриминираните и преследваните. До болка наивните западни граждани, при които отсъстват истински предизвикателства, които биха могли да ги отрезвят, лековерно захапват тази примамка и биват лесно уловени на левичарската въдица. В желанието си да бъдат добри и да вършат праведни дела те в действителност попадат в капана на левичарите, които са прикрили зловредните си дейности и цели зад благовидни каузи. Защото всички наистина благородни каузи (защита на природата, екология, борба с климатичните промени, феминизъм, защита правата на човека) са узурпирани, присвоени и извратени от левицата и всеки, който искрено иска да им служи, всъщност става неин слуга, понеже вече тя определя що е добро и зло, справедливо и несправедливо, правилно и неправилно, красиво и грозно, морално и неморално.
Показателен пример за безграничната наивност на западняците и коварната роля на левицата е имигрантската криза. По време на това нашествие левите партии, организации и движения агитираха активно и агресивно колко добронамерени, полезни, благонадеждни, съвестни и кадърни са пришълците от Азия и Африка, а местните ги посрещаха с телешки възторг като избавители на Запада от демографската криза и липсата на работна ръка и като обогатяващи културно и генетично западните народи. Дори и огромния брой извършени предимно от арабски мюсюлмани изнасилвания, грабежи, побои, убийства, гаври, кланета, обезглавявания и терористични актове не можа да промени нагласите сред населението в тези страни. И днес те продължават да гласуват за леви партии, защото лявата пропаганда непрестанно ги заблуждава, че добри граждани могат да бъдат само тези, които приемат с отворени обятия левите политики и не роптаят срещу мюсюлманските изнасилвачи, убийци и терористи. Това безумие е възможно, само защото лявата демагогия няма реална критика и адекватна опозиция, тъй като критиците биват своевременно отстранявани от обществения диалог и от полезрението на публиката чрез яростни и мащабни клеветнически кампании.
Това наподобява ситуацията през Средновековието, когато Църквата, като най-важната институция по онова време, определя моралните норми и обществените представи и всички й се доверяват безусловно и й вярват безкритично, защото е нямало кой да й опонира, тъй като тя се е погрижила да отстранява всички скептици и критици. Затова нейните лъжливи канони, колкото и да е очевидна тяхната несъстоятелност, продължават да господстват в продължение на векове, тъй като тя не е допускала в общественото пространство да се разпространяват противоречащи й идеи и факти.
Потискането на инакомислието и отнемането на правото на свободно изразяване са инструментите, чрез които левицата успява да наложи своята противоречаща на здравия разум и естествените човешки инстинкти програма. Тези репресии и цензура се осъществяват с помощта на няколко оръжия под формата на обвинения в хомофобия, ислямофобия, сексизъм, фашизъм, неонацизъм, расизъм, дискриминация, ксенофобия, трансфобия и други такива, които са достатъчно удобно разтегливи и подлежат на широко тълкуване. Всеки неудобен противник може спокойно да бъде обвинен в някое от горните „прегрешения” за това, което прави или не прави. Атакуван с цялата мощ на репресивния апарат, който включва и медиите (които са главно оръдие на левичарската пропаганда), той бързо става персона нон грата в собствената си страна и бива изключен от обществения живот и дебат. Чрез оклеветяването му медиите не само злепоставят самия него, но и го превръщат в плашило за назидание, с което сплашват всички, които имат подобни на неговите виждания, показвайки нагледно как ще се разправят безмилостно с тях като хиени, ако дръзнат да афишират възгледите си.
Под страх да не попаднат в полезрението на медийната инквизиция критиците на левичарския режим не смеят да изказват публично политически некоректни мнения, заради което тези мнения не попадат в обществените дебати. Така волята и интересите на болшинството остават неизказани и неподкрепени както се полага в нормална обстановка. Затова в обществения фокус остават единствено левичарските тези, поради което изглежда така, сякаш са безалтернативни, защото са правилни. А медиите и политиците се постарават да дискредитират опозиционните и алтернативните становища, доколкото ги има изобщо. За обикновения гражданин остава само да избере „правилната” страна, тъй като обвързването му с другата го превръща автоматично в „расист”, „нацист”, „ислямофоб”, „женомразец”, „хомофоб”, „ксенофоб”, тоест в опасен социопат, използването на всички средства срещу когото са напълно оправдани и задължителни. В такава потискаща среда ефективна и пълноценна опозиция не е възможна, което е и целта на репресивниите органи. На този етап левичарството се е превърнало в нещо като религиозна секта, обсебила властта, и вече с авторитета на последна инстанция определя всички аспекти на обществения живот. Освен това има възможностите и политическото влияние да трансформира стремежите си в официални закони.
Забележете, че левицата подкрепя изцяло и безрезервно маргинални и малцинствени групи и противообществени явления, процеси и движения, към които спадат:
а) хомосексуализмът и неговото агресивно рекламиране;
б) безконтролното приемане на имигранти;
в) допускането на неограничен брой бежанци;
г) премахването на държавните граници;
д) войнстващият феминизъм от трето поколение;
е) агресивното налагане на джендър идеологията;
ж) еднополовите бракове;
з) правото на еднополови двойки да осиновяват деца;
и) гетоизацията на имигрантските общности и толерирането й;
й) събарянето на паметници и монументи на изтъкнати исторически личности;
к) цензурата, забраняваща използването на определени думи и изрази;
л) фаворизирането на сексуалните, етническите и религиозните малцинства и толерирането на всичките им прояви;
м) табуизирането на дадени теми и въпроси;
н) дискредитирането и разрушаването на традиционното семейство;
о) унищожаването на националната идентичност, историческата памет, културните традиции и моралните ценности;
п) намаляване средствата за органите на реда;
р) увеличаване на разходите за безсмислени и дори вредни „социални” програми, проекти и услуги (като безусловният базов доход, например);
с) намаляване на правомощията на правоохранителните органи;
т) климатичният екстремизъм.
Трябва да се има предвид, че този модел не работи в страните от бившия съветски блок поради добре известни причини. Левите партии в тези страни са силно обвързани с Русия заради традиционните им и дълбоки връзки с комунистическата партия на Съветския съюз (едно от превъплъщенията на Русия), която се постара да ги превърне в яростни и фанатизирани русофили, и затова тяхната политика е изцяло зависима от указанията на Кремъл. На практика източноевропейската левица е оръжие на руската политика и затова дейността й е напълно съобразена с интересите на Москва.
Но и в западния, и в източния левичарски модел виждаме една и съща схема – откровено предаване на националните интереси в ущърб на собствените общества, което очевидно е в същността на световното левичарство. И докато то управлява или диктува политическите, икономическите и социални процеси, интересите на обществата ще бъдат потъпквани за сметка на всякакви маргинални и малцинствени групи и елементи, които често са вредни за общественото здраве. Което означава, че под диктатурата на левицата нищо добро не очаква народите, имали слабостта и неблагоразумието да я допуснат до властта. И всъщност най-лошото тепърва предстои, ако не бъдат взети адекватни и извънредни мерки за сразяването на това чудовище!
