Откъс от романа на Братя Стругацки „Обитаемия остров“, дал начало на неофициалната трилогия за Максим Камерер и екранизиран през 2008 г. от Фьодор Бондарчук (видео)
„Обитаемият остров“ на братята Аркадий и Борис Стругацки („Трудно е да бъдеш бог“, „Хищните вещи на века“, „Понеделник започва в събота“, „Пикник край пътя“), излиза в ново издание на български. Корицата от Дамян Дамянов пък е реверанс към легендарната поредица „Библиотека Галактика“ на варненското издателство „Георги Бакалов“, илюстрирана от Текла Алексиева.
Действието в романа се разгръща на ръба на XXII век, когато на Земята е настъпила утопия, а хората са надарени със свръхчовешки способности. Главният герой Максим обаче е изгубен – захвърлен на далечна планета след катастрофа, без никакъв начин да се свърже със своите.
Превърнал се в Робинзон на своето време, той трябва да намери начин да оцелее в цивилизацията, която го посреща – сякаш застинала във времето на тоталитарните режими от XX век: години на пропаганда, политически арести, доноси и преследване на инакомислещите.
Максим ще бъде легионер, терорист, герой, но преди всичко ще помни, че е землянин и добър човек, който не може да търпи неправдите. Но може ли да се изправиш срещу правила, които не разбираш? И колко още може да се бориш срещу инерцията просто да се подчиниш тогава, когато няма надежда за спасение?…
„Обитаемият остров“ от 1969 г., дал начало на неофициалната трилогия за Максим Камерер, т.нар. Цикъл „Камерер“, размива контурите на реалността и напомня, че само от човека зависи как би изглеждала тя, отбелязват издателите от „Сиела“.
През 2008 г. самият Фьодор Бондарчук („Девета рота“) снима високобюджетна екранизация, която излиза по кината в две части.
Предлагаме ви встъпителен откъс от „Обитаемия остров“, предоставен от издателството:
Първа глава
Максим открехна люка, подаде се и предпазливо погледна небето.
Тукашното небе беше ниско и някак твърдо, без лекомислената прозрачност, която намеква за безкрайността на Космоса – не, това беше истинска библейска твърд, гладка и непроницаема. Тази твърд, несъмнено опираща се върху раменете на местния Атлант, равномерно фосфоресцираше.
Максим потърси в зенита дупката, пробита от кораба, но там се разливаха само две големи черни петна – като капки туш във вода.
Той широко разтвори люка и скочи във високата изсъхнала трева. Въздухът беше горещ и сух, миришеше на прах, старо желязо, отъпкана зеленина, живот. И на смърт също миришеше – стара и непонятна.
Тревата беше висока до кръста; недалеч тъмнееха храсталаци, на места стърчаха унили криви дървета. Беше почти светло, като през ярка лунна нощ на Земята, но нямаше лунни сенки, нямаше я лунната мъглива синева. Всичко беше сиво, прашно, плоско.
Корабът стоеше на дъното на огромна котловина с полегати склонове. Околната местност забележимо се надигаше към размития неясен хоризонт и това беше странно, защото някъде наблизо течеше река, голяма спокойна река, течеше на запад, нагоре по склона на котловината.
Максим заобиколи кораба, докосвайки с длан студения, леко влажен борд.
Откри следи от удари точно там, където предполагаше. Дълбока неприятна вдлъбнатина под индикаторния пръстен – това беше, когато нещо внезапно подхвърли и наклони кораба така, че киберпилотът се обиди и Максим спешно трябваше да поеме управлението. И драскотина близо до десния обектив – 10 секунди по-късно, когато корабът полегна напред и ослепя с едното око.
Максим отново погледна към зенита. Черните петна сега едвам се виждаха. Метеоритна атака в стратосферата – вероятност 0,0, 0… но всяко вероятно събитие някога се случва, нали?…
Максим се пъхна в кабината, превключи управлението на авторемонт, задейства експреслабораторията, излезе и тръгна към реката. Приключение, наистина, но въпреки това – скука. У нас в ГСТ дори приключенията са рутина. Метеоритна атака, радиационна атака, авария при кацането. Авария при кацането, метеоритна атака, радиационна атака… Приключения на тялото.
Високата чуплива трева шумолеше и хрупаше под краката, бодливи семена се вкопчваха в шортите. С дразнещ звън налетя облак мушици, поблъска се пред лицето и изостана. Възрастните солидни люде не участват в Групата за Свободно Търсене. Те имат свои, възрастни, солидни занимания. Те знаят, че всички тези чужди планети в своята същност са достатъчно еднообразни и досадни.
Еднообразнодосадни. Досадноеднообразни…
Разбира се, ако си на 20 години, ако не умееш нищо като хората, ако не знаеш конкретно какво всъщност би искал да умееш, ако не си се научил да цениш най-голямото свое богатство – времето, ако нямаш и не ти се предвиждат някакви особени таланти, ако доминанта на твоята същност, както и преди 10 години, остават ръцете и краката, а не главата, ако си толкова примитивен и си въобразяваш, че на неизвестните планети може да се намери някаква неизвестна на Земята скъпоценност, ако, ако, ако… е, тогава… разбира се.
Тогава вземи каталога, отвори го на коя да е страница, забий пръст в кой да е ред и лети, когато искаш. Откривай нова планета, наричай я със собственото си име, определяй физически характеристики, сражавай се с чудовища, стига да се намират, влизай в контакт, стига да има с кого, робинзонствай, ако няма никого…
И не че всичко е напразно. Ще ти благодарят, ще ти кажат, че си внесъл според силите си нещо ново, ще те повика за подробен разговор някой виден специалист…
Учениците от началните класове ще те гледат с обожание, но учителят при среща ще те пита само: „Ти още ли си в ГСТ?“ – и ще смени темата, защото отговорността за това, че още си в ГСТ, той поема върху себе си.
А баща ти ще каже: „Хм…“, и неуверено ще ти предложи място на лаборант; майка ти ще каже: „Макси, ти нали хубаво рисуваше едно време…“, а Петер ще каже: „Колко смяташ да караш така? Засрами се!“; а Джени ще каже: „Запознай се, това е мъжът ми.“
И всички ще бъдат прави – освен теб. И ти ще се върнеш в Управлението на ГСТ. Стараейки се да не гледаш към двамата също такива бездарници, които се ровят в каталозите, ще вземеш поредния том, ще отвориш слепешком на коя да е страница и ще забиеш пръст…
Преди да се спусне по стръмния бряг към реката, Максим се огледа. Отзад се изправяше тревата, която бе стъпкал, кривите дървета чернееха на фона на небето, светеше малкото кръгче на отворения люк. Всичко беше много привично.
„И нека – каза си той. – Нека… Хубаво ще е, ако открия тук цивилизация, която да бъде могъща, древна и мъдра. И човешка…“
Той слезе до реката.
Реката наистина беше голяма, бавна и с просто око се виждаше как тя тече от изток и се изкачва към запад. (Обаче рефракцията тук е чудовищна…) И се виждаше, че другият бряг е полегат и обрасъл с гъст тръстак, а на километър нагоре по течението от водата стърчат някакви стълбове и криви греди, изкривени ажурни опори, обвити с мъхести растения.
„Цивилизация“ – помисли си Максим без особен възторг. Наоколо се усещаше много желязо и още нещо – непонятно, задушно – и когато загреба малко вода в дланта си, Максим разбра, че това е радиация, доста силна и зловредна.
Реката носеше от изток радиоактивни вещества; и беше ясно, че ползата от тази цивилизация няма да е особено голяма, че пак не е намерил това, което би искал, че с контакт няма защо да се заема, по-добре да направи стандартните анализи, един-два пъти да облети планетата по екватора и да изчезва, а на Земята да предаде материалите на сериозните, много патили чичковци от Съвета за галактическа сигурност и по-бързо да забрави всичко това.
Да забрави всичко това…
Източник: ИК „Сиела“
