Пак е 6 септември, пак незначително внимание от страна на медиите. А пък където го има, пак четем същите клишета, както в последните десетилетия: за Мечтата по Сан-Стефанска България, за България, разкъсана от Берлинския конгрес, как всички Велики сили били против Съединението, как подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия напада България и т.н., като внимателно се заобикалят истините, нелицеприятни за руската политика в България (да не забравяме, че всички големи медии в България, по един или друг начин, се контролират от Внуци и Близки роднини на АБпФК).
Особено мизерна е церемонията в София, пред мавзолея на Александър I. За сметка на това, в Пловдив ще се проведе стандартната кощунствена церемония от типа „заря-проверка“ (!), по руско-съветски образец. На нея, със сигурност ще се обърне повече внимание от обикновено, защото Румен Радев води предизборна кампания за втори президентски мандат. Ще държи нищо незначеща реч, изпъстрена с изброените по-горе клишета, но вероятно ще спомене нещо и за ползата от „промяната“, т.е Реставрацията на Посткомунизма от партиите, ръководени от Внуци и Близки роднини на АБпФК.
Но нека се върнем във времето на онези славни дни и да си припомним фактите около един успешен и победоносен акт, първият и последен в досегашната ни нова история:
Няма такова нещо като „Санстефански мирен договор“ – има „Прелиминарен“, т.е. „Предварителен“ договор между Русия и Турция. Никой от Великите сили и Турция не е смятал, че това е окончателен договор. Русия го налага със сила на Турция, но това е една димна завеса насочена към „славянството“ и в подкрепа на политиката на полуострова, провеждана от Азиатския департамент повече от век.
Още когато проваля Цариградската конференция, преди войната, Русия сключва с Австро-Унгария т.нар. Райхщадски споразумения, където изрично е отбелязано, че на полуострова НЯМА да се създава голяма „славянска държава“.
Така че решенията на Берлинския конгрес не са били изненада за никого, най-малко за Русия (тя е договорила условия, сходни с решенията на Берлинския договор с Австро-Унгария и Великобритания още преди започване на войната). Просто със съглашението в Сан Стефано (това не е бил окончателен мирен договор) Русия пробва докъде може да стигне в аспирациите си към Проливите.
Изненада са били тези решения само и единствено за българската общественост, която ЛЕКОВЕРНО приема за чиста монета руските твърдения за заинтересованост от създаване на голяма българска държава в националните граници. Във всички случаи Сан Стефанският Прелиминарен мирен договор изиграва фатална роля за съдбата на българското национално обединение. Великите Сили са силно разтревожени от демонстрирания руски апетит и безпардонното желание за създаване на марионетна държава в непосредствена близост до Проливите.
И наистина, само един поглед върху картата на „Санстефанска“ България показва нереалистичната същност на руския проект: Албания, Косово и Тесалия са откъснати от хинтерланда на Османската империя. От това непосредствено следва, че те практически са загубени за нея, а пък самата империя е осъдена да рухне под евентуален руски удар през България, столицата Истанбул е на стотина километра от бъдещата българската граница (Лозенградската дъга!).
Такова едно военно развитие би довело до руска експанзия през Кавказ към Месопотамия и Иран, което пък би било пряк удар по британските интереси. Ясно се вижда, че такова геополитическо решение е немислимо в Европа, където близо 1000 години се поддържа статукво на равновесие между блокове и съюзи, разрушавано само и единствено от Наполеоновите войни. Останалите Велики сили са притеснени и естествено Прелиминарният договор не е одобрен от никоя.
Не Берлинският конгрес, а Русия първа започва да разкъсва българското национално пространство. Мнозинството от българите не знаят, че този термин не е някаква измислица, а реален факт, който документално фиксира границите на българското етническо землище. Документ, какъвто едва ли има друг народ в Европа.
На 27 февруари 1870 г., султан Абдул Азис подписва Ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия в граници, в които след провеждане на плебисцити сред християните, се очертало юридически българското национално пространство – един уникален документ с безспорна доказателствена сила (световната дипломатическа история познава много малко такива документи), като документът представлява и голяма победа не само за църковната борба но най-вече за българското национално-патриотично движение.
И така, за да вземе от Румъния Южна Бесарабия, Русия ѝ дава българската Северна Добруджа (срещу този акт има съпротива сред румънската общественост), а на Сърбия предава Нишки и Пиротски санджаци – граници, които постфактум са утвърдени от Берлинския договор.
В резултат на войната (в нея, освен Русия на практика участват също Австро-Унгария и Великобритания – малко известен факт за съвременните българи) се създава едно автономно Княжество и една автономна Територия върху приблизително 40% от българското национално пространство.
Положителният резултат за българите от войната е една (автономна) форма на държавност, която става център на борбата за национално обединение. За да осъществи целите на националното обединение обаче, българският народ е принуден да води ПЕТ ВОЙНИ в течение на 60 години, като дава преки жертви на бойното поле не по-малко от 200 000 души и най-малко още толкова цивилни, в резултат на геноцида извършван от турската, сръбската, гръцката и румънските армии в хода на войните. Огромни са материалните жертви, бежанците са стотици хиляди. Това има фатални последици за бъдещето на България.
Истинската „Мечта“ за българите може да бъдат само Решенията на Цариградската конференция (1876-1877 г.), провалена подмолно в последния момент от Русия (чрез натиск върху Турция от страна на ген. Игнатиев), за да може да получи мандат от Великите сили за започване на война срещу Турция.
Тази война е необходима на Русия, за да излезе на европейската сцена отново като пълноправен член на клуба на Великите сили, след кримското поражение, и да възобнови политиката на аспирации към Проливите.
Цариградската конференция утвърждава проекта на британския посланик, който предвижда две автономни български области (с устройство, както на по-късно създадената Източна Румелия) със столици съответно София и Търново. Проектът покрива почти на 100% българското национално пространство (общо площта е не по-малка от „Санстефанската“). Проектът е утвърден и подписан от представителите на Великите сили, включително Русия. В последния момент Турция отказва да подпише, под тайното давление на руския посланик ген. Игнатиев. Малко преди това Русия се е уговорила с Австро-Унгария и взаимните отстъпки са закрепени с Райхщадските споразумения…
Конференцията се проваля, пропуснат е златен шанс за българското национално обединение. Защото проектът решава всички проблеми НА България със съседите. Като проблем остават само бъдещите отношения с Турция. Малко по-късно Русия сключва в Лондон споразумение с Великобритания. По този начин получава картбланш за войната, защото Германия и Франция запазват благосклонен неутралитет.
Всъщност Великите сили считат, че мирните средства за решаване на „българския въпрос“ са се изчерпили. Но същевременно готовността на Русия да води война с Турция ги освобождава от каквито и да е военни ангажименти. Само Великобритания и Австро-Унгария смятат да вземат участие под някаква форма в предстоящата война, за да гарантират своите интереси.
Голямата лъжа е, че съгласно Берлинския договор са били откъснати Северна Добруджа и „Западните покрайнини“. Това не е вярно, Северна Добруджа е откъсната още съгласно Прелиминарния Санстефански договор, както и Нишки санджак и Пиротски санджак.
Главният противник на Съединението е Русия, тя е е двигателят на всички антисъединистки действия на някои Велики сили… Австро-Унгария, например, играе ролята на маша, защото Русия не желае пряко да се дискредитира с въвличане на Сърбия във война. Това е периодът, в който се опитва да се създаде Руско-Австроунгарско сближение по отношение не само на Балканите, но и в европейски мащаб. Не бива да се забравя, че Русия и Австро-Унгария участват по това време в „Съюза на Тримата императори“, който все още не се е изчерпал от съдържание.
Истината е, че Съединението минава, благодарение настойчивостта на Великобритания (да не забравяме, че утвърденият от Цариградската конференция проект е пак британски). Великобритания също предупреждава Турция да не се намесва, за което последната е подтиквана от Русия. Тази роля е всякак минимализирана и скривана от българското общество, вече 70 години.
Много често се премълчава името на главния двигател на Съединението – Захарий Стоянов, председателят на БТЦРК и главен редактор и издател на вестник „Борба“. Великият летописец на освободителните борби в края на 19-и век. Същият, за когото тогава казвали: „Човекът, който уби една държава с вестник“. Но това мълчание говори – за мнозина името на Захарий Стоянов и досега означава „враг на руските интереси в България“.
Войната на Сърбия срещу България е организирана от Русия. Русия призовава Султана да изпрати войски в Източна Румелия, като същевременно изтегля своите офицери oт българската армия. Чрез натиск през Австро-Унгария (същата отпуска военен заем на Сърбия) Русия подтиква Сърбия, като я окуражава с обещания за териториални придобивки.
Освен това, не бива да се забравя, че България е васална на Турция държава, така че при всички официални външнополитически контакти се представя от султана, като сюзерен. Затова и представителствата на България в други страни нямат ранг на дипломатически посолства.
Интересуващите се могат запознаят с някои важни документи по темата – текстовете на:
– Споразуменията на Цариградската конференция (1876-1877 г.),
– Райхщадските споразумения (1877 г.),
– Прелиминарен договор между Русия и Турция (1878 г.),
– Берлински договор (1878 г.) и
– всякакви други документи около започване и завършване на Сръбско-българската война (1885 г.), както и около официалните преговори между Великите сили за уреждане проблемите около Съединението.
Мненията на съединистите и патриотичните кръгове около тях, най-добре е представил Захарий Стоянов в знаменитата си статия „КОЙ“.
Мненията, изразени в тази статия, принадлежат на автора и може да не съвпадат с позицията на Novetika.com
