Тази илюстрация показва нагледно какъв е размерът на Голямото червено петно на Юпитер в сравнение със Земята. Credits: JunoCam Image data: NASA/JPL-Caltech/SwRI/MSSS; JunoCam Image processing by Kevin M. Gill (CC BY); Earth Image: NASA
3 ноември 2021 г. 08:00 ч.
Светослав Александров. Американската космическа мисия „Джуно“, която работи в орбита около Юпитер от 2016 г. до ден днешен, успя да разкрие тайните на някои от най-вълнуващите характеристики на атмосферата на планетата, в това число вътрешната структура на енигматичните полярни циклони и Голямото червено петно.
Разкритията са описани в поредица от научни статии, публикувани на страниците на списанието Journal of Geophysical Research: Planets.
„Преди време „Джуно“ успя да ни изненада като загатна, че явленията в атмосферата на Юпитер се простират по-дълбоко, отколкото очаквахме“, пише ръководителят на мисията Скот Болтън от Югозападния изследователски институт в Сан Антонио. „Сега започваме да сглобяваме всички тези индивидуални парчета от пъзела и за пръв път разбираме как работи красивата и бурна атмосфера на Юпитер – в 3D“.
Микровълновият радиометър на „Джуно“ позволява на изследователите да проникнат под облачната покривка на планетата и да изследват структурата на множеството вихрушки. Най-известната от тези вихрушки е иконичният антициклон, известен под названието Голямо червено петно. Този антициклон е по-голям от Земята и вълнува учените още откакто е открит преди повече от два века.
Новите резултати от мисията показват, че циклоните са по-топли в горната си част и там атмосферната им плътност е по-ниска, докато в основата си са по-студени и по-плътни. Обратното, антициклоните, които се въртят в противоположната посока, са по-студени в горната си част и по-топли в основата.
„Джуно“ също така разкрива, че тези бури са съществено по-големи от очакваното, като някои от тях се простират на 100 километра под облачната покривка. Голямото червено петно е даже по-дълбоко, достига до 350 километра. Това изненадващо откритие показва, че вихрите навлизат под тези региони, където водата кондензира и се образуват облаци и отвъд атмосферния слой, който се подгрява от слънчевите лъчи.
Освен циклоните и антициклоните, Юпитер притежава характеристични пояси и зони – бели и червеникави ивици от облаци, които обгръщат планетата. Силни ветрове духат в противоположни посоки и така разделят зоните. Преди време „Джуно“ откри, че тези ветрове достигат до дълбочини от близо 3 200 километра. Изследователите все още се опитват да разберат техния механизъм на формиране. Сега вече се оформя предположение: вероятно амонякът в атмосферата се придвижва нагоре и надолу, подравнявайки се отлично с наблюдаваните атмосферни потоци.
„Докато следвахме поведението на амоняка ние открихме циркулационни клетки, както в северното, така и в южното полукълбо, които са сходни със земните клетки на Ферел, отговорни за контролирането на голяма част от нашия климат“, съобщава Керен Дюър от Научния институт Вайсман в Израел и водещ автор на публикацията за Ферелоподобните клетки на Юпитер. „Но докато на Земята във всяко полукълбо има само по една Ферелова клетка, Юпитер притежава осем – и всяка от тях е 30 пъти по-голяма“.
„Джуно“ разкрива характеристиките и на многоъгълните циклони, които се наблюдават на двата полюса на Юпитер. Пет години след тяхното първо заснемане екипът на мисията успя да потвърди, че тези атмосферни явления са изключително устойчиви и са практически застопорени на едно място.
„Юпитерианските циклони влияят едни на друг на придвижването си и така осцилират в равновесно положение“, твърди Алесандро Мура от Националния институт по астрофизика в Рим, водещ автор на една от научните публикации. „Поведението на тези осцилации загатва, че те имат дълбоки корени“.
Източник: НАСА
https://www.space-bg.org/
https://www.cosmos.1.bg/
