През ноември Международната космическа станция избегна сблъсък с космически отпадък, след като руски кораб промени траекторията ѝ. Ако това маневриране не беше извършено, отпадъкът щеше да премине на по-малко от 4 километра от станцията, като рискът от катастрофа беше сериозен. Подобен сблъсък би могъл да доведе до декомпресия на сегменти от станцията и до необходимост астронавтите да бъдат спешно евакуирани.
Това обаче не е изолиран случай. От 2000 г. насам МКС е трябвало да извърши десетки подобни маневри, а рисковете продължават да растат заради увеличаващия се брой обекти в орбита. Сблъсъците между сателити, експлозиите на ракети и тестовете на оръжия оставят след себе си десетки хиляди отломки, които учените могат да проследят, и вероятно милиони, които остават невидими за наличната технология. Освен риска за астронавтите, тези отпадъци застрашават сателитите, от които зависят GPS услугите, интернет връзките и телевизионното излъчване.
Концепцията за синдрома на Кеслер, предложена през 1978 г. от астрофизика Доналд Кеслер, описва сценарий, при който сблъсък в орбита създава верижна реакция – фрагменти от първоначалния сблъсък удрят други обекти, генерирайки нови отломки. Това може да доведе до ситуация, в която орбитата е толкова наситена с отпадъци, че сателитите стават неизползваеми, а космическите мисии се прекратяват. Учените спорят кога тази точка на пренаселеност може да бъде достигната, но всички са единодушни, че проблемът с трафика в орбита е сериозен.
От 1957 г. досега са регистрирани над 650 инцидента, включително сблъсъци между сателити, експлозии на ракети и тестове на оръжия. Например през 2009 г. руски военен сателит се сблъска с американски комуникационен сателит, създавайки хиляди отломки. Подобни инциденти продължават и днес – през декември 2023 г. американски метеорологичен сателит се разпадна на поне 50 нови парчета.
Голямо предизвикателство е, че обекти по-малки от тенис топка са практически невидими за сензорите, въпреки че могат да причинят сериозни щети. Дори микроскопични парчета боя, движещи се с висока скорост, могат да пробият метални повърхности. Най-натоварената зона е ниската орбита (до 2000 км), където се намират МКС и големи съзвездия от сателити като мрежата Starlink на SpaceX. Ако в тази зона възникне верижна реакция, тя би могла да засегне сериозно както сателитните технологии, така и сигурността на астронавтите.
Отломките в ниската орбита обикновено „изпадат“ в атмосферата за около 25 години, но на по-високи орбити това може да отнеме векове или дори хилядолетия. Особено уязвима е геостационарната орбита, където се намират комуникационни сателити за милиарди долари, защото обектите от там не „падат“.
Проблемът с космическите отпадъци може да бъде смекчен чрез технологии за почистване и регулации. Европейската космическа агенция разработва „космически платна“, които увеличават триенето и ускоряват падането на отпадъците в атмосферата. Въпреки това тези технологии са скъпи и експериментални, а няма яснота кой ще поеме разходите. Освен това липсата на международни регулации затруднява контрола над космическите оператори. Въпреки нови инициативи като Пакта за бъдещето на ООН, много от предложените мерки са все още неясни и без възможност за реално прилагане.
Специалистите са разделени относно това дали синдромът на Кеслер вече е заплаха. Въпреки несигурността, има консенсус, че ситуацията в орбита се влошава и че закъснелите действия могат да доведат до сериозни икономически и технологични щети. Експертите предупреждават, че пространството около Земята трябва да се третира като ограничен ресурс, подобно на океаните, за да се избегне катастрофа.
Източник: CNN
