Почти всички маршрути в Земенския пролом минават през скали, гори и храсталаци, където липсват каквито и да е пътеки, още по-малко маркирани туристически. Затова и дефилето, въпреки минаващия влак, е почти изолирано, почти ненаселено и напълно непознато.
Едно от най-красивите места в района е скалната композиция, която се вижда най-добре от махала Хайдуците, както и от самия влак. Интересно е изкачването на най-масивната и издадена скала, наречена Сарая.
Сарая е заобиколен от десетки по-малки, но все пак внушителни, пирамиди, ритловидни скали и др., всъщност – каквото си поискате да видите. Всички скали са с много характерна форма и някои носят имена, написани в старите пътеводители за Земенската планина. Нови няма.
От гара Земен се стръгва на запад към пролома, като при моста за кариерата, реката се пресича. Оттам по десния й бряг се върви по широк път. Скоро се стига до разклонение вдясно, което води към скалните ниши, обитавани някога от монах на име Агапии. Там има скална арка, която също се вижда от махала Хайдуците и дори от този път, ако човек надникне между дърветата. Пътят за Сарая продължава напред и скоро стига до водна станция. Ако не видите станцията, погледнете зад купчината бутилки от алкохол – тя трябва да е там. Пътеката продължава зад станцията, плътно следвайки реката до жп-мост, откъдето се върви по линията до Кантон 21. Там пътеката продължава вдясно към изоставена махала с изгубено във времето име и собственици, но със запазени няколко къщи, плевни, един мотор и – разбира се – кантон. Малко след махалата, отбивка в дясно води към скалата Кулата, а напред скоро се достига до останките от Беловския манастир.
Останките не предствавляват зрелище, дупка в земята и зидове в храстите – това е историята на целия този край на България. Над „манастира“ е запазен каптажа на някогашния водоизточник в основата на отдавна пречупено огромно дърво, по всяка вероятност – дъб. Стотина метра след останките пътеката вече едва се забелязва, но в дясно като от нищото се появява широка и добре очертана пролука в гъстата гора.
Това, разбира се, е илюзия, тъй като пътеката скоро изчезва. От нея, обаче, може да се види позицията на Сарая – най-близката, най-горната и най-голямата скала – целта е да се излезе над нея. Тази цел се осъществява чрез промъкване през гъсти дъбови гори при голям наклон.
Успешното достигане в горния край на скалата извежда на учудващо просторна поляна, оградена отвсякъде от високи отвесни скали. Не пропускайте да погледнете от ръба надолу – точно под вас ще се видят множество скални форми, зрелищната махалата срещу скалния комплекс, а на югозапад – Близнаците и дори крепостната стена на Землънград със самотния цер, издигащ се край нея.
Спускането надолу се прави в източната страна на скалата, в самата й основа. Само няколко крачки и се разкрива една от най-зрелищните гледки в дефилето – халката Окното. Гледана от „правилна“ позиция, тя има форма на човешка глава с голям нос, каквито са тукашните носове. В диаметър халката е над 3м. Спускането продължава покрай много зъбери по ронливия сипей с много остри камъни.
Под Сарая може да се продължи без пътека надясно(югозапад), минава се през малък дол и гора и се стига до нова скална арка в другия край на комплекса, само на около двеста метра. Близо до нея има и още една по-малка халка, широка едва метър. Отново без пътека се слиза до жп-линията и по спокойните меки пътища край реката се стига до Земен. Целият маршрут отнема 5-6 часа, не заради разстоянията – тежкият терен не позволява бърз ход, а и при всички гледки, едва ли някой би бързал.
