Колко е важно да говориш

25
Добави коментар
killcore
killcore

[wp:svejo-net]

Есен е. Годината е без значение… Седим с мой приятел на кафе, и си говорим. Не сме се виждали отдавна. Той постоянно пътува, снове между държавите, разпределяйки времето си между тенис-турнири и  следване. Владее жестова реч, но с мен не е нужно да я ползва. Не е нужно и аз да я владея, за да ме разбира. Разчитаме се. По нищо не личи отстрани, че сме хора, които дори не чуват собствените си гласове.

След време при нас присяда друг приятел. Колега-зъботехник. Вечно усмихнат, но с една определена нервност. Включва се в разговора с жестове, макар да знае, че не е нужно. И той няма говорни проблеми, но упорито си държи на жестомимиката. Свикнал е с нея. И ни се сърди, че не я ползваме – едва ли не ни упреква, че „се правим на чуващи”.

Всъщност, истината е, че ние сме свикнали да използваме гласовете  си – когато около нас ни чуват, това е достатъчно. Не, че се срамуваме или се опитваме да не ни личи. Просто и ние сме свикнали с минимална жестикулация. Но забележката жегва – все пак, въпрос на разбиране е. Но е трудно да обясниш на човек с увдерен слух, че не постъпваш така от срам или неудобство, а защото си свикнал да говориш така, както той е свикнал да се изразява жестово. Мнителността по принцип е неприятна, но всеки вярва в своята истина. Независимо от аргументите.

И тук се сещам за онази теория на Александър Бел – изобретателят на телефона смята, че системата на преподаване на жестовия език е погрешна, защото създава общности от хора, които не желаят да ползват гласовите си възможности, и това ги превръща в изолирана група, която не се интегрира.

Една промяна в системата би трябвало да се съобразява с възможностите на хората със слухови проблеми да използват и гласа си, освен жест и мимика. В специализираните училища се записват и деца, които нямат нужда да владеят жестовата реч. Те забравят да говорят. А това ги обрича на изолация от обществото, което не знае нито какъв е проблемът, нито как да реагира при среща с тях.

Струва ми се, че обучението в жестова реч трябва да бъде въпрос на избор за хората с придобита глухота – тоест, слуховата им загуба да не ги задължава непременно да използват този език, а да го овладяват по желание.