Това е историята на Точка.
Също като много други истории, тя започва с това изречение.
Точка не се появи, за да сложи край на изречение и да го пази да не изпадне от реда. Тя не е замислена и като част от някое мъдро многоточие. Точка не е нито червена, за да похвали някой, нито черна – за да му сбръчи вежди. Точка също така не е нещо далечно, което в последствие става голямо – един и същи размер е независимо дали я гледаш от дланта си или от 10-тия етаж. И в никакъв случай не е това, което разваля хармонията на чисто бялото.
След търсене на своята същност и произход, Точка отметна и това, че не е изпаднала от гърба на някоя калинка, или от джоба на някой далматинец. Не е загубената дъщеря на някое прецизно число. Опита се да бъде Гледна, Пресечна и Повратна, но не намери призвание в това. Не й стана и определението „геометричен обект без размери” – прекалено дълги крачоли. Точка не намери място в края на нито една история или виц.
Пробва да бъде и пиксел, но се оказа скучно за нея. Това я накара да се замисли дали е останала от молив или от химикалка, защото в единия случай трябва да се притеснява от среща с гума.
Напрежението от това търсене я наведе на мисълта, че може да се окаже Критична… но тъй като освен себе си не носи нищо друго, отметна и това като вариант. Понякога й се искаше да носи едно „com” или “bg” след себе си, за да е ясно къде принадлежи… но желанието за това беше кратко и бързо даваше място на още чудене по въпроса „Какво е Точка и къде е нейното място?”.
По принцип на Точка й е приятно да пътува и така разбра, че нито е най-западната, нито най-източната. Не е най-високата или най-студената. Но на Точка не й стана мъчно от това, напротив започна да умува върху други варианти каквито може да бъде.
Затова реши да провери дали е Изходна или Входна… Поседя на един вход, после на един изход и нищо не се случи.
Точка направи списък и реши да провери също така дали е: балерина, кола, философ, счупена запетайка, звук, чаша – наполовина пълна и наполовина празна, оптимист, част от план… и установи, че или не е нито едното, или няма достатъчно информация, за да потвърди окочнателно което и да е от изброените.
Не разбирай погрешно тази история – на Точка не й беше мъчно, че не знае какво е точно (не, няма роднинска връзка и с тази дума), нито самотно, че не срещна нито една друга подобна на себе си точка. Просто искаше да разбере. И търсеше, защото така или иначе си няма друга работа.
И тук трябва да е краят на историята. Само че го няма.
Така, че зависи от теб, драги читателю, да напишеш край на историята на Точка ето тук долу.
Ако попадаш за пръв път на историята на Точка те съветвам да пропуснеш следващите няколко абзаца сега и да прочетеш първо възможните краища на историята в коментарите.
Край от Ина
Бележка: Мили мои, да ви призная – не зная как завършва тази история. Това е само един от всички варианти, които прехвърлих в главата си в последните дни и категорично не е най-важният или най-истинският. Затова спокойно можем да приемем, че всички тези краища са се случили на Точка.
Ето го и моя:
Точка търсела, търсела отговор или по-скоро просто се разхождала безцелно.
А през това време семейство Джонсън сядат да вечерят някъде из Англия. Точно в 19:00. В трапезарията им тип „Идеален дом” Джиджи носи своето прословуто свинско задушено (като всяка сряда в последните 30 години), а Джонатън затъква салфетка в блузата си.
Всеки до днес би завидял на 30-годишното им волско търпение да са най-идеалното и изрядно семейство, всеки би прехапал устни на взаимното уважение и отработена хармония. На начина, по който никога не си повишават тон и как не се разделят и за минута един от друг… До днес…
И не че беше някаква специална вечер или нещо… Същата като всяка от 30 години насам… Но…
Точка усети нещо да бълбука в нея… Засили се… и скочи. Така както скачаш с детска радост в басейн – дълга засилка, висок скок иии… ЦОП!!!
И след 30 години чашата между Джонатън и Джиджи Джонсън преля.
***
А някъде, на съвсем друго, несвързано с историята място, една друга Точка се материализира неочаквано на гладка, стъклена повърхност (или нещо като стъклен цилиндър, но тя не можеше да прецени точно) и веднага задрапа нагоре: „Не искам да се търкулваам! Нямаа!!”, забори се тя със зъби и нокти – абсолютно безрезултатно.
Точестото й тяло се плъзна леко по стъклената наклонена плоскост. Без да иска тя погледна на къде се спуска така безвъзратно и опасението й се оправда – към пропаст с гладки, бели камъни отгоре и отдолу, и за да е пълен ужасът – един лигав, розов звяр тамън подава глава отвътре.
„О, боже! Ще умра! Ще умрааа!!!”, записка Точка номер 2. „Уааа! Ето умираам! Даже не се запитах какво съъъм!”, Точка номер 2 задрапа в последните милиметри преди ръба… и падна.
А Жоро сложи чашата на масата ухилен и доволен, че е успял да изпие домашната ракия на дядо си… до последната капка!Извод: Каквото и да е Точка има две сигурни неща: нищо в природата не се губи и всеки малък детайл има предназначение. Още нещо – всичко е добре, когато свършва добре 😉
Благодаря ви за прекрасните краища! 🙂
