Живот… живот…
тъй черен и коварен си понякога,
че глътка въздух не мога да поема
заради мириса на самотата.
Усмивката ми тежка е
и то защото е насила!
Докога, Господи, печален ще е
всеки образ и картина?
Черно-бял е филмът на живота,
а копнея аз за ярки цветове!
Къде се скриха истинските хора,
за да нарисуват цветни светове?
Виното така горчи ми,
макар и най-скъпото да е!
И пия някакси насила,
за да прикрия есента в мен…
Наоколо е пълно
с окапали надежди.
Наоколо е скръбно
от празните копнежи!
Животът ни е плач,
но не смеем да си го признаем.
В душата ни е здрач,
а любовта какво е – ний не знаем…
Пустиня обхванала е цялата земя.
Надеждата превърната е в пепел!
Ех, тъга, тъга!
Защо така обсеби ме?
Лъжа ли бяха всички думи за добро,
дето нашите предци ни казваха?
Илюзия ли е нещото, наречено „любов“
или е просто на сълзите маската…
Дните, обвити в баналност,
карат ме да се замисля за смъртта.
Дали живот след нея има
или отново всичко е тъга?
©
