Книжен Ъгъл

Сборникът с иронично двусмисленото заглавие „На пазар за съпруга“ (Сиела, поредица „Майстори на разказа”, прев. Златка Паскалева) се състои от тринайсет разказа за мъже, които търсят любовта. Някои от тях я намират, други минават покрай нея, а трети я оставят да им се изплъзне.

Героите на Стивън Уингейт, много от които имат годеници или приятелки, знаят какво искат от една сродна душа. Често обаче в някакъв решаващ момент връзката, била тя действителна или въображаема, между мъжа и  жената, която той си представя като своя избраница, се разпада.
Любовниците в тези истории неизбежно и неминуемо откриват своята грешка и тя е извинението им да се отдръпнат. Както мъжът, така и жената може внезапно да видят какъв би бил животът, ако пристъпят към брак.

Макар че някои от разказите завършват по-обнадеждаващо от други, не може да се каже, че техните герои „заживяват щастливо до края на живота си“. Но я има надеждата, че любовните двойки независимо дали остават заедно, или се разделят, ще вземат най-доброто решение за себе си.

Сюжетите не свършват на определена страница, а продължават и се доразвиват в ума на читателя, като тръгват от представата на Стивън Уингейт какво може да се случи, когато човек се раздели с една илюзия, представа или фантазия.

За разказите си Стивън Уингейт получава награди от Гълф Коуст, Мисисипи Ревю, Джърнъл, Пинч, Бранд (Великобритания), Колорадо Ревю и номинация за наградата Пушкарт. Той живее в Лафайет, Колорадо, и преподава художествено писане в университета на Колорадо-Боулдър.

Сборникът „На пазар за съпруга” е отличен с Катрин Бейклес Нейсън Прайз за художествена литература. Писателската гилдия го обявява за „разкошен дебют на един утвърждаващ се нов глас в американската литература“.

Стивън Уингейт ще бъде в България в края на май във връзка със семинара по творческо писане в Созопол, воден от фондация „Елизабет Костова.“

Момо Капор

– Знаеш ли, синът ми се връща? – приближава се към мен стара дама, майка на съученик, развълнувана и чуруликаща като прясно боядисано жълто канарче. – Защо? – питам. – Не може да издържи повече там! – казва старата дама. – Всичко му е наред, мисля, колкото до работата, но, мамo, казва, не издържам повече там.

Белград, та Белград! Пропилял съм безброй години над стотици изписани страници, за да разгадая в какво се крие духът на Белград и с какво той така ни мами под крилото си, че ето и днес знам по-малко, отколкото в началото. И старата дама, излязла току-що от фризьорския салон, не знае защо синът є се връща внезапно от белия свят, след като толкова години там се е чувствал добре. Какво ще прави тук, където не го очаква нищо: нито апартамент, нито работа, нито пари?

Непонятна и наша любов! Има в нея своенравие и хъс, и гръмки свади, завършващи с опаковане на нещата, и обещания, че никога вече няма да се върнем, има в тази любов неприязън и фатално привличане, има постоянно завръщане в тази любов, което напомня гимназиалните страдания, изпълнени с нежност и сълзи. Когато сме в Белград, мрънкаме, че ни задушава смогът и че улиците ни са претъпкани с коли. Роптаем срещу непоносимия климат.

Обясняваме как човек няма какво да покаже на чужденците, пишем писма до редакции, че градът не е подреден, че е мръсен и разкопан, че няма това или онова… И после летим в други, по-хубави и по-щастливи градове по света, възхищаваме се на патината на вековете – на дворците и булевардите, на съкровищниците и разкошните фонтани. Избираме най-хубавия ресторант и хвалим услугата и приборите за ядене, тишината и цветята на масата и случайно поръчваме зелена салата и какво да видим! – Белград ни се присмива от ръба на чинията: това не е вкусът на нашата зелена салата!

На вид е по-хубава, и по голяма, и по-чиста, и по-зелена, но си мислим, че сме измамени и дъвчим пластмаса. Изпиваме литри минерална вода, а не можем да утолим жаждата. Някога беше достатъчна и чаша вода от чешмата в кухнята. Спомняме си кафаните под липите, комшиите и стареца, който имаше навика да спи пиян до кантара за точно мерене, поръсван с дъжд от дребни монети.

Какво ли правят сега старите ни любови; дали хлапетата още ритат топка в училищния двор; карат ли момиченцата летни кънки в градината; дали жената на пожарникаря хока вдовицата от пералното помещение; шумят ли от вятъра вестниците в будката на ъгъла; дали, разхождайки се, още си говори сам онзи бивш министър от номер шест и дали жените мъкнат от Зелени венац червени чушки за туршия в плетени панери; свирят ли още циганите по дворовете; тичат ли децата след водните струи на поливачките – и какво правят без мен там?

И колкото по-дълго сме в чужбина, толкова Белград повече ни привлича: броим дните до връщането и се вслушваме в сърцето си, което бие като лудо, докато, тътнейки, минаваме над реката, над тромавите салове и рибарите – връщаме се при своята любов, която дори и не е забелязала, че ни няма. Дали не сме растения, които не могат да се при садят? Дали корените ни не остават дълбоко под асфалта, като се изскубнем от Чубура, Палилула, Дорчол, Звездара, Неимар или Булбодер? Завръщат се моите приятели от дълго странстване, вече прошарени и развълнувани като деца. Водят жените си, изтънчени чужденки, на които по цели нощи са обяснявали колко хубав е Белград, как той е единственото място на света, където може да се живее, а те мълчат и гледат, и не виждат нищо особено.

Как да им отворят очите? Как да преведат на чуждия език духа на Белград? Трудно. Издържат така известно време, чакат мъжа заедно с майка му за обяд, а него го няма; идва си най после пийнал и озарен, какъвто никога не е бил там, от където е дошъл, кълне се, че е изпил само две чаши, но ясно е, че са били много повече. И после им идва до гуша и се връщат там, откъдето са дошли, децата им имат нужда от тях, казват…

А той, като във ваканция! Седи по цял ден с връстниците в близкия бюфет, бистрят политика и прелистват некролозите във вестниците, разказват вицове за вечните Муя и Хаса, играят преферанс – с една дума, най-после си отдъхват от Запада.

Превод от сръбски Ася Тихинова-Йованович

За книгата

Цели петдесет години Белград е непресъхващ извор на вдъхновение на писателя и художника Момо Капор, който със своите разкази, есета и бележки, както и с изключително рафинирания почерк на художник, се опитва да разгадае в какво всъщност се крие магията на Белград. Тази книга е съставена от разкази и откъси, от анекдоти и чудновати биографии на жителите на този град, подбрани от няколко от 40-те книги, които този превеждан на много езици автор на бестселъри е написал. Всички тези текстове се опитват да отгатнат по какво този град се различава от другите градове, с една дума, какво е онова, което се нарича духа на Белград.

Ненадминат, блестящ хроникьор на Белград – така определят Момо Капор, писател, заел видно място в сръбската литература.

„Магията на Белград” (Сиела), необикновено обикновен, по човешки прост, мъдър и очарователен сборник кратки разкази, анекдоти, случки, разкриващи до съвършенство духа на един град. Непознаващият Белград читател го открива за себе си, проследявайки сегменти от човешки съдби, нрави, събития, и долавя в него и духа на своя град, защото магията е в мъдростта, в любовта към хуманното, оригиналното, в топлотата.

И така получава и за себе си потвърждение на думите на Капор „Непонятна е тази наша любов! Има в нея и своенравие, и хъс, и гръмки свади, завършващи с опаковане на нещата и обещания, че никога вече няма да се върнем. Има в тази любов неприязън и фатално привличане, има постоянно завръщане в тази любов, което напомня гимназиалните страдания, лъхащи на нежност и сълзи.”

Да не пропуснем и тънкото чувство за хумор, топло и опрощаващо към хората, които носят духа на един град. За този мъдър, ненатрапчив хумор и за книгата „Магията на Белград” Момо Капор стана носител на една от най-престижните награди в Сърбия – литературната награда за сатира „Радое Доманович”.

За автора

Момо Капор (1937-2010) се преселва на деветгодишна възраст от родния си град Сараево в Белград. По образование художник, завършил е Художествената академия в Белград, Момо Капор влиза в литературния живот на Белград в началото на 60-те години на миналия век и публикува над 40 книги, много от които и до днес си остават бестселъри. Отличава се от другите белградски автори и по това, че сам илюстрира книгите си и публикуваните в печата материали, създавайки един особено лиричен стил на рисунъка.

Илюстрирал е много свои и книги на колегите си, но рядко е излагал своите картини, имал е няколко изложби в Ню Йорк, Бостън, Женева, Франкфурт, Брюксел, Каракас, Париж и други европейски градове. Момо Капор е смятан за основоположник на стил в литературата, наричан „проза в дънки“. По книгите на Момо Капор са заснети няколко игрални филми, а самият той е бил сценарист на редица игрални и телевизионни проекти.

Бренда Шошана

Седемте принципа за спокойствие на духа

Онзи, който може да осмисли страха си,
ще бъде винаги в безопасност.  Дао Дъ Дзин

Днес ние сме нация, обляна в страх. А само допреди няколко години ни се струваше, че възможностите пред нас са безкрайни. Работните ни места като цяло бяха сигурни, банките бяха стабилни, всички можехме да разчитаме на непрестанния икономически растеж на нашето общество, за да осигурим собственото си бъдеще и това на децата си. Преобладаващото усещане беше за стабилност, просперитет и надежда. И най-важното, чувствахме се неуязвими за външна атака и уверени, че нашите граници никога няма да бъдат нарушени.

Шокиращите събития от 11 септември обаче възвестиха нова ера. Ние не само бяхме грубо разтърсени от една ужасяваща и трагична реалност, но и внезапно лишени от чувството на защитеност в собствената ни родина. Оттогава страхът стана неотменна част от нашето всекидневие. През месеците, последвали 11 септември, всеки ден проверявахме дали равнището на терористична заплаха е червено или само оранжево. Дали терористите няма да нанесат пореден удар? И когато това стане, дали самите ние ще бъдем в безопасност?

После дойде войната в Ирак, предизвикала по-нататъшни социални трусове, страхове, обществени разногласия и усещане за загуба. Този период на турбулентност в национален и международен план продължава до ден-днешен. Понастоящем много от опорите, на които някога разчитахме за своята сигурност, са ни отнети. Светът сякаш се е обърнал с главата надолу. Живеем във времена на криза.

Китайският йероглиф за „криза“ обаче означава и „възможност“. Когато чувството за сигурност ни е отнето, когато не знаем накъде да се обърнем, значи моментът е пълен с неочаквани възможности за изключителен растеж, нови открития и дори личностна реализация. Сега ние сме принудени да подложим на преоценка живота си.

Основните въпроси, на които трябва да си отговорим, са: „На какво всъщност мога да разчитам? Къде е моята истинска сигурност? Как да започна отначало? Какво действително ми е необходимо, за да живея така, че да се чувствам удовлетворен?“ Тези въпроси са основополагащи, те са съставките на един пълноценен живот. Когато нещата вървят добре, ние може и да не им обръщаме внимание. Но във време на криза сме длъжни да се борим с тях всеки ден.

Ето защо от първостепенна важност е да спрем за момент и да намерим яснота и сила срещу страха. Защото, ако се вслушваме във фалшивите му послания, лесно можем да им се поддадем. Всъщност реалната опасност, пред която сме изправени понастоящем, не е да изгубим доходите, дома или безопасността си. Нашият истински враг – терорист номер едно – е страхът, който носим в себе си.

Ние трябва да разберем какво представлява страхът, как и защо възниква той и как можем да го надвием, да се освободим от него. Ако постигнем това, ако отслабим страха, ще можем да огледаме ситуацията, в която се намираме, от най-добрата гледна точка, като мобилизираме огромните си вътрешни ресурси за справяне с всичко, което животът поднася. Ще можем да впрегнем вътрешно присъщите на всеки човек смелост, творчество и мъдрост и да се оставим да ни водят.

КАКВО Е СТРАХЪТ?

Твърди се, че човек изпитва само две емоции: любов и страх. Парадоксално е, че някои се боят от любовта, докато страхът ги кара да се чувстват в безопасност. Много от нас разчитат на страха и смятат, че той ни пази. Хващайки се за страха си, ние се чувстваме едва ли не по-добре. Същевременно ни се казва, че е опасно да се доверяваме, че любов-та отслабва защитните ни сили. Ето как действа страхът: предизвиква объркване.

Страхът се храни с лъжи. Той отслабва имунната ни система, разрушава присъщото ни чувство на увереност и вътрешен комфорт, изкарва ни от релсите, превръща ни в лесна плячка на онези, които целят да ни обсебят или да ни нападат по различни начини. Страхът подхранва чувството на самоненавист. В своята крайна форма – параноята – страхът може да зарази всеки аспект на нашето битие, разяждайки в самата им сърцевина взаимоотношенията ни с околните и заличавайки естествената любознателност, палавост, радост и любов към живота, с които се ражда всеки от нас.

КОГА И КАК ВЪЗНИКВА СТРАХЪТ

Когато сме обхванати от страх, обикновено не знаем как да постъпим, не разполагаме със средства и техники за неговото преодоляване. Пристъпите на паника, всякакви натрапчиви импулси, обсебености и други форми на ирационално поведение се проявяват спонтанно. Страх възниква и при емоционални връзки – тогава, когато се чувстваме уязвими или, обратното, когато нещата вървят добре.
Някои си внушават, че не заслужават да бъдат щастливи, да имат интимна връзка; боят се, че може да изгубят любовта, която са открили. Други се страхуват от болести, от смърт-та или просто от това да бъдат себе си. Животът, който водим, може да ни се струва неистински и ние понасяме последиците от това по много и различни начини. Всъщност причините за огромния брой индивиди в света, развиващи зависимости от алкохол, антидепресанти и всякакви други наркотици и проявяващи склонност към саморазрушително поведение, могат да бъдат пряко отнесени към въздействието и последиците от страха.

За да преодолеем страха, е нужна практика. Едно е да осмислим с разума си какво ни вреди; съвсем друго – да знаем как да се отървем от страха в живота си. Тази книга ще ви покаже как. Противно на широко разпространеното мнение то не е и никак трудно! Просто е нужна воля, за да направим стъпки в нова посока и да видим света с други очи. Истината е, че страхът е малодушен тиранин: достатъчно е да се обърнем с лице към него, и той подвива опашка. И когато постигнем готовност за действие, разбираме, че онова, което някога ни е изпълвало с ужас, лесно можем да разбием на пух и прах.

СИЛАТА НА ЛЮБОВТА

Наред с принципите на възникване и проявленията на страха настоящата книга изследва и неговата противоотро-ва: природата и силата на любовта. Повечето хора не знаят какво всъщност е любов. Често пъти за любов приемаме влюбването, привързаността или зависимостта от другия. От настоящата книга ще разберете как да различавате истинската от фалшивата любов. Всъщност същите упражнения, които ни помагат да преодолеем страха, позволяват и на любовта да разцъфти, докато изпитването на любов разпръсва страха. Любовта и страхът са двете страни на една и съща монета.

Изследвайки естеството на любовта, ще се запознаете с нейните дела, ще се научите да упражнявате, вместо само да изпитвате любов. Ще получите насоки и уникални упражнения, които способстват за едно оздравително, безстрашно житейско поведение, каквото и да се случи.

Съчетаващи ученията на Изтока и Запада, настоящите страници съдържат психологически, духовни и практически съвети за активиране на вашите необятни вътрешни ресурси за ефективно справяне с всякакви видове предизвикателства. От тях ще разберете как да отключите своята вътрешна съкровищница и да живеете с изначално присъщата ви сила, кураж и добра воля.

Всяка от главите, включени в Първа част, изследва един от седемте принципа за спокойствие на духа, като ви учи как да преодолявате съответната форма на страх, трансформирайки я в източник на кураж и сила. Наред с обсъжданията и представените случки от реалния живот книгата съдържа и оригинално съставени упражнения, които са едновременно прости, приятни за изпълнение и въздействащи. Ще ги откриете в отделни глави, а също и под формата на задание за самостоятелна работа в Трета част. С редовното им изпълняване тези упражнения постепенно ще се превърнат в част от вашето всекидневие и ще видите как страховете ви постепенно отслабват, докато изчезнат напълно.

Важно е да изпълнявате упражненията в тази книга всеки ден, макар и за малко, за да разчупите вредящите ви поведенчески стереотипи. Тези упражнения и процедури са внимателно разработени след дългогодишни изследвания, опити и наблюдения. Техниките са предназначени да възстановят вашата вътрешна свобода, както и естествено присъщите ви мъдрост, кураж и изобретателност. Изпълнявайки ги, вие ще си възвърнете онова, което изначално ви принадлежи: вътрешното ви чувство за безопасност, душевен комфорт и вяра в себе си, в околните и в самия живот.

Всяка от главите завършва с една универсална истина, която помага да се преодолее страхът и събужда куража. Тази истина, представена в едно изречение, може да бъде възприета на практика. Запомнете я, медитирайте нея, живейте с нея във всекидневието си. Когато ви сполети нещастие, припомнете си тази универсална истина и я приложете към конкретната ситуация. Оставете я да измести страха, който изпитвате.

Тези истини са могъщо въздействащи максими, черпещи от мъдростта на вековете. Те изместват и най-мрачните прокоби, имунизирайки човека срещу мрачните очаквания, породени от страха. Важно е да ги изпробвате на практика във всекидневието си. От вас не се иска да им вярвате сляпо, а да изследвате живота и да се доберете до истината сами.

Между многото похвати и техники, съдържащи се в тази книга, са: освобождаването, силата на избора, интуитивното познание, превръщането на болката в сила, воденето на диалог с вътрешни гласове, изтръгването от чуждия контрол, преодоляване на нуждата да контролираме другите, постигането на концентрация, внимание, а също и начините за развитие на благодарно съзнание.

Предприемайки това пътуване, бъдете любознателни, целеустремени и без предразсъдъци, за да можете сами да вкусите постигнатите резултати. Нужен е кураж, за да отворите вратата, да пуснете светлина, да видите колко е лесно всъщност да прогоните мрака на страха от живота си. Нужен е кураж, за да тръгнем към непознати страни, но идва време, когато повече не можем да останем там, където сме били – под облака на страха.

Идва момент, когато сърцето се бунтува, съзнанието се разтваря и вие си припомняте едно местенце вътре, където няма страх. След това изведнъж всичко става възможно. Всеки ден се превръща в едно вълнуващо приключение. Целият свят се обръща наопаки.

Превод Боян Дамянов. Издава Обсидиан

Д-р Бренда Шошана е практикуващ психотерапевт повече от 25 години, привърженичка на Дзен и посветила се на обединяването на Изтока и Запада. Книгите й са превеждани на 14 езика и се радват на огромен успех.

Венцеслав Константинов

За нашите млади години Кафка си остана мамеща тайна, забранен плод на познанието. Малцина бяха чели произведенията му, но всички говорехме за него, използвахме имена и факти, взети от обяснителната литература, обсъждахме чуждите възгледи, но самия Кафка не познавахме. Ах, тези безкрайни среднощни разговори за Кафка!

Не по-различно беше положението с критиката. Десетилетия след смъртта си Кафка продължаваше да буди неприязън, подозрения, страх, погнуса; него все така го заклеймяваха като зъл дух на упадъка и разложението, опасен за душевното здраве и културата.

Стотиците монографии и студии върху „пражанина“ осветляват една или друга страна на творчеството му, но по правило те говорят повече за изследователя, отколкото за самия писател. Кафка се изплъзва на умозрителните тълкувания – всеки открива у него толкова, колкото при проникването в лабиринта от странни образи и внушения може да открие у себе си. Загадката Кафка – това е сякаш тайната на творчеството, да не кажем тайната на самия живот. Защото животът на този писател е тъй органично слят с произведенията му, че всеки негов ред е пулсиращ отломък от физическото му и духовно същество.

Семейна среда

Няколко са видимите определящи фактори в художествения космос на Франц Кафка. На първо място това е семейната среда, в която е израсъл писателят, и отношенията вътре в нея. Роден през 1883 година, Кафка е единствен син и първо от четирите деца на среден търговец от еврейски произход. Бащата, Херман Кафка, се е преселил в Прага след дълго и бавно замогване из провинциалните градчета. Той е деспотична натура, човек с великански ръст, изпълнен със себеохранително презрение към литературните начинания на своя наследник.

В този тежък конфликт с виталния и земен баща Кафка се оказва сразен и отхвърлен – в семейството той завинаги ще остане чужденец. В прочутото „Писмо до бащата“ Кафка разкрива трайната атмосфера на угнетеност и самота в дома. Той и трите му сестри изпитват към създателя си страх, примесен с уважение и преклонение – традиционни чувства в старите еврейски семейства. В това писмо вече проличава скритата борба между силата и безсилието, така характерна за творчеството на Кафка.

Синът се обръща към властния баща с думите: „Ти наистина често ни виждаш заедно… ние си шушукаме, смеем се, от време на време долавяш, че споменаваме името ти. Добиваш впечатлението, че сме дръзки заговорници. Странни заговорници! Вярно, ти открай време си главната тема както на нашите разговори, така и на нашите мисли, но в действителност ние се събираме не за да скроим нещо срещу тебе, а за да обсъдим заедно този ужасен процес, който се води между нас и тебе – и то с пълно напрежение, духовитост, сериозност, любов, упорство, гняв, неприязън, преданост, гузност, с всичките сили на ума и сърцето си, оглеждаме го от всички страни, по всякакъв повод, отблизо и отдалеч – този процес, в който ти непрестанно настояваш да си съдник, а в действителност (тук оставям открита възможността за всякакви заблуди) поне до голяма степен си също така слаба и заслепена страна, каквато сме и ние.“

Към майката – кротка и безволева жена с аскетичен дух, изцяло покорена от мрачното обаяние на бащата – Кафка изпитва дълбока и несподелена привързаност, граничеща със самоотречение. Единствен проблясък в семейството е отношението му с най-малката сестра Отла, която го обгръща с критично състрадание. Невъзможността да се приспособи към условията в родния дом, към „света на бащата“ Кафка е пресъздал в разказа си „Присъдата“ и особено внушително в новелата си „Преображението“.

„Малкия човек“

Значение за оформянето на основната художествена проблематика на Кафка има също сблъсъкът му с живота на „малкия човек“, който е изложен на непроницаемите механизми на бюрокрацията и произвола на общественото управление. По настояване на бащата синът завършва юридическия факултет на Немския университет в Прага и постъпва като стажант в съда, където се занимава с наказателни, а после и с граждански дела. Там той прониква в скритите мотиви на правораздаването, става свидетел на редица абсурдни „процеси“ и „присъди“. Според Елиас Канети Кафка е опознал и изобразил властта във всичките й разновидности.

А с безчовечната експлоатация писателят се сблъсква в Застрахователния институт за трудови злополуки, където като чиновник прекарва цяло десетилетие. Той опознава бита на наемните работници, отчуждаването им от продуктите на техния труд, от околния свят и накрая от самите себе си. В дневника си Кафка ще запише: „Вчера във фабриката. Момичетата – в нетърпимо мръсни и развлечени рокли, с коси, разрошени като при събуждане сутрин, с каменно изражение по лицата, породено от неспирния шум на трансмисиите и различните автоматични, ала постоянно спиращи машини – не приличат на хора, тях не ги поздравяват, не им се извиняват…“

А в разговор с близкия си приятел, писателя Макс Брод, Кафка споделя: „Колко скромни са тези хора! Те идват при нас да молят. Вместо да щурмуват учреждението и да направят всичко на пух и прах, те идват и молят“. Впечатленията си от духовното и физическо осакатяване на „малкия човек“ Кафка е вложил в разказа си „В наказателната колония“.

Страх и копнеж

Към тези фактори се прибавя още един: интимният живот на писателя е белязан от същата неувереност, от постоянен „страх и копнеж“. Това го довежда до неразрешими противоречия, изпълва го с дълбоко отчаяние. Кафка се бои от самотата на ергенството, жадува за свое семейство и дом, за трайна човешка близост. Пак в писмото до баща си той възкликва: „Да се ожениш, да създадеш семейство, да приемеш всички деца, които се родят, да ги опазиш в този несигурен свят и дори донякъде да им дадеш насока – това по мое убеждение е най-голямото, което изобщо може да постигне един човек.“ И в същото време Кафка се чувства неспособен за брак, тръпне при мисълта за съвместен живот, опасява се, че той може да навреди на творчеството му, макар да очаква от него нови подтици.

През лятото на 1912 година Кафка среща берлинчанката Фелице Бауер – момиче „с костеливо пусто лице, което открито носи своята пустота, с почти пречупен нос, с руса жилава коса и мощна брадичка“. След две години на нередовни и изтощаващи отношения двамата се сгодяват, но само подир месец Кафка връща годежа. Не след дълго те отново се срещат и подир още две години, през лятото на 1917 година, за втори път се сгодяват. През същата есен лекарите установяват у Кафка напредващо заболяване от туберкулоза – писателят е имал силен кръвоизлив – и още през зимата той пак разваля годежа си.

На следващата година Кафка се запознава с младата Юлия Вохризек и двамата се сгодяват – но и от този женитбен проект не излиза нищо. През 1920 година Кафка се сближава с пражката писателка и негова преводачка Милена Йесенска, която е омъжена и живее във Виена. (Тя загива през 1944 година в концлагера Равенсбрюк.) Цели две години двамата взаимно се изтезават в писмата си и накрая се разделят. Малко преди смъртта си, в курорта Мюриц на Балтийско море, Кафка се свързва с двадесетгодишната полска еврейка Дора Диамант и, отдал се единствено на писателското си дело, живее с нея до своя край.

Кафка умира във Виена през 1924 година, на ненавършени четиридесет и една години. Всички тези лутания, невъзможността да намери за себе си трайна обвързаност в интимния живот засилват чувството му на срам и самоненавист. Кафка схваща себе си като прокълнат от съдбата неудачник.

Из книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди”, подготвена от ИК Сиела

Паулу Коелю

Мактуб означава „така е писано“, но за арабите това не е най-добрият превод, защото въпреки че всичко вече е написано, Бог е милостив и е използвал своето перо и своето мастило единствено за да ни помогне.

Пътникът е в Ню Йорк. Събудил се е късно и бърза за една среща. Когато слиза, вижда, че полицията е вдигнала автомобила му.
Закъснява, обядът продължава по-дълго от необходимото и той си мисли за глобата – нарушението ще му струва цяло състояние. Внезапно се сеща за банкнотата от един долар, която е намерил предишния ден. Прави някаква странна връзка между нея и случилото се сутринта.
„Кой знае дали не съм взел банкнотата, преди да я намери правилният човек. Кой знае дали не съм взел този долар от някого, който е имал нужда от него. Кой знае дали не съм се намесил в онова, което е било писано да се случи.“
Трябва да се отърве от банкнотата. Тъкмо в този момент вижда един седнал на земята просяк. Бързо му дава долара.
– Момент – казва просякът. – Аз съм поет и искам да ти се отблагодаря с моята поезия.
– Но нека е възможно най-краткият стих, защото бързам – отвръща пътникът.
Просякът казва:
– Ако продължаваш да си жив, то е, защото все още не си стигнал където трябва.

***

В древния Рим група известни прорицателки, наричани Сибили, написали девет книги, в които разказали бъдещето на Рим.
Занесли деветте книги на Тиберий.
– Колко струват? – попитал императорът на Рим.
– Сто жълтици – отвърнали Сибилите.
Възмутен, Тиберий ги изгонил. Сибилите изгорили три книги и се върнали.
– Все още струват сто жълтици – казали те.
Тиберий се засмял, но не се съгласил да ги вземе – как да плати за шест книги цената на девет?
Сибилите изгорили още три книги и се върнали с останалите три.
– Пак струват сто жълтици – казали те.
Тиберий го загризало любопитството и накрая платил, но успял да прочете само една част от бъдещето на своята империя.
Учителят казва:
„Част от изкуството на живота е да не проиграваш шансовете си.“

***

Учителят казва:
„Днес би било добре да направим нещо необичайно.
Например можем да потанцуваме на улицата, докато отиваме на работа. Да се вгледаме в очите на някой непознат и да заговорим за любов от пръв поглед. Да дадем на началника си идея, която може и да изглежда смешна, но в която ние вярваме. Да си купим инструмент, на който винаги сме мечтали да свирим, но никога не сме се осмелявали да пробваме. Воините на светлината си позволяват такива дни.
Днес можем да си поплачем за стари неволи, от които гърлото още ни стяга. Да се обадим на някого, с когото сме се заклели, че повече няма да разговаряме (но от чието съобщение на телефонния секретар бих-ме изпитали огромна радост). Днешният ден може да бъде сметнат за различен от останалите, за които се готвим сутрин.
Днес всяка грешка ще бъде приета и простена. Днес ни е ден да се радваме на живота.“

***

Учителят казва:
„Много хора се страхуват от щастието. За тях думата означава да променят редица свои навици и да загубят собствената си идентичност.
Често смятаме, че сме недостойни за хубавите неща, които ни се случват. Не ги приемаме, тъй като иначе ще останем с усещането, че дължим нещо на Бог.
Мислим, че е по-добре да не отпиваме от чашата на радостта, защото, когато ни я отнемат, ще страдаме много.
От страх да не се смалим преставаме да растем. От страх да не заплачем преставаме да се радваме.“

***

Eдна сутрин, докато Буда бил обграден от своите ученици, при него дошъл човек и попитал:
– Съществува ли Бог?
– Съществува – отвърнал Буда.
Следобед дошъл друг човек.
– Съществува ли Бог? – пожелал да узнае той.
– Не, не съществува – казал Буда.
Привечер трети човек отправил същия въпрос:
– Съществува ли Бог?
– Ти сам трябва да решиш – отвърнал Буда.
– Учителю, какъв абсурд! – възкликнал един от учениците. – Как така давате различни отговори на един и същ въпрос?
– То е, защото хората са различни – отвърнал Посветеният. – И всеки от тях ще се приближи към Бог по своя си начин – чрез увереността, чрез отрицанието или чрез съмнението.

Превела от португалски Вера Киркова

Кристин Димитрова

Градинката беше свита зад гърба на една административна сграда с начумерени прозорци и няколко жилищни блока, строени по различно време. Висока тухлена ограда отделяше жълта къща, затисната между тях. Приличаше на застаряващ Давид, който вече не знае по кой Голиат по-напред да стреля. По балконите на блоковете имаше неприбрана коледна украса, празни саксии и бутилки от вино. Поклащаше се замразено пране.

Това ли е мястото, помисли си Данаил. Това ли е мястото?Седна на една от двете пейки и усети как тънкият пласт скреж върху дървените дъски се впи в панталоните му. Остави сака до себе си. Беше войнишка торба, от онези, в които можеш набързо да сложиш вещи за два-три дена, стига да не се притесняваш, че нещо може да се счупи или измачка. Данаил нямаше такива вещи. Беше леко брадясал и скулестото му лице синееше под наболите косми. Якето му също беше войнишко, с някаква есен от защитни цветове, но като от друга армия. На няколко метра от кръстосаните му крака декоративно езерце със спрян шадраван беше вперило празното си око към небето. На дъното му имаше лед и кафяви листа, мумифицирани под повърхността му. Не беше място, на което можеш да попаднеш случайно.
Морето нямаше как да се види от тук, макар че присъствието му се усещаше. Малко по-шумна тишина, малко по-солен въздух. Мъгла, която се срамува да се покаже в пълния си вид, но прави далечината сива. Още нямаше три и половина. При всеки порив на вятъра голите пръчки на храстите наоколо потракваха една в друга. Данаил придърпа шапката над ушите си. В сака му беше списанието, което една жена в автобуса забрави на седалката си, но сега не искаше да се отвлича с картинки. Беше стигнал дотук.
В три и половина не дойде никой. Данаил се заслуша и почти успя да чуе прибоя в далечината. В три и тридесет и две една балконска врата се отвори и някой хвърли фас през нея. Неизгасената цигара догоря в изящна дъга.
В три и тридесет и пет дойде едно момиченце с розово колело и закръжи около шадравана. Ботушите и ръкавиците ѝ също бяха розови. Изпод шапката ѝ се развяваха неравномерни къдрици с още неустановен цвят и форма. Отначало се движеше по алеята, после започна да се качва на бордюра на шадравана и да слиза от него. Правеше го с чевръсти, ожесточени движения. Колелото скоро щеше да ѝ омалее.
– Ще паднеш – каза Данаил.
– Човек не пада, докато се движи. Никога ли не си карал колело?
Говореше назидателно, със смръщени вежди.
– Защо не отидеш да караш на друго място?Тя спря и спусна крака на земята.
– А ти кого чакаш?
Данаил не отговори.
– Гаджето си ли чакаш?
– Не е твоя работа.
Тя се разкикоти и поднови обиколките си около шадравана. Сега въртеше педалите по самия му ръб.
– Значи си нямаш гадже.
– А на тебе някой казвал ли ти е, че човек може да падне отвсякъде, по всякакъв начин?
– Да, но когато се движи, не го усеща.
Данаил въздъхна. Градинката, която доскоро беше пуста, сега изглеждаше преизпълнена с народ. Нямаше смисъл да стои повече. Посегна към сака си.
– Чакай!
Тя идваше към него, като се буташе с крака по замръзналите плочи.
– Какво?
– Покажи ми какво държиш в джобовете си.
– Нямам бонбони.
Тя отметна косата си назад със суетна ловкост.
– Бонбоните не ме интересуват. Те са за малките деца.
Данаил се усмихна и извади ръце от джобовете си. В едната държеше листче с числото 3.30, а в другата – страница от стар телефонен указател с ограден адрес. Листчето беше яркооранжево, вероятно етикет с цената на стока. Момиченцето хвърли колелото си и се приближи да погледне какво е извадил Данаил.
– Ама че боклук. Ти си малко ку-ку, нали?
– Не съм. Ето виж, това е адресът на жълтата къща. И аз съм пред нея.
– Ха-ха, наистина си ку-ку! В жълтата къща вече не живеят хора.
– Няма значение. Това е новогодишният ми късмет.
Той спря,премисли и реши да продължи.
–Стане ли Нова година, започвам да се оглеждам за първия адрес и първите цифри, които ми попаднат пред очите. Това са часът и мястото на срещата. А после отивам там. И чакам.
– И какво чакаш?
Двамата се умълчаха. „Тъжно ку-ку“, добави като на себе си тя. Стоеше насреща му и чертаеше с розов ботуш полукръгове в снега. Данаил преглътна.
– Няма да разбереш.
– Ще разбера.
– Чакам да ми проговори Бог.
– Малко не те разбрах.
– Нали те предупредих.
Тя седна до него на пейката и каза: „Нà ти подарък.“
Мушна набързо някаква дреболия в джоба му, там, откъдето ръцете му току-що бяха излезли, и се засмя. Мъглата се сгъстяваше. Отсреща светнаха няколко прозореца, но зад стъклата им не се виждаха силуетите на загрижени майки. Никой ли не се тревожеше за това дете?
– Защо искаш да ти проговори? Ти имаш ли какво да си кажеш с него?
– Да.
– Кажи ми какво!
– Не мога да ти кажа на тебе.
– Добре, аз ще си запуша ушите и няма да те слушам. Пък ти си говори.
– Запуши ли ги наистина?
Тя кимна в отговор.
– Не си ги запушила, хайде, изчезвай от тук.
Тя си свали ръкавиците и мушна тънките си пръсти в ушите си.
– Ето, сега ги запуших наистина.
Данаил се наведе и я погледна в очите.
– Аз съм убиец – прошепна той.
Тя не трепна. Само го гледаше с широко отворени очи.
– Никой не знае това.
Погледът ѝ се взираше занесено в бледото му лице, преполовено от шапката.
– Преди шестнайсет години убих сестра си. Тя беше на осем, а аз на шест. Много обичаше да ме дразни. Буташе ми ръката с лъжицата, а после майка ми ми се караше, че съм изцапал покривката. Пълнеше ми джобовете с пясък. Такива неща. Детски глупости. После ни бяха оставили да играем в плиткото на морето. Нашите седяха под един чадър наблизо. Много хора имаше наоколо. Аз отпуших пояса на сестра ми. Отначало не стана нищо, после тя потъна и изчезна под вълните. Бяха едни такива пенести вълнички, каквито стават всички вълни до брега. Потъна с гръб към мене, без да разбере какво става. В последния момент размаха ръце. Отначало се разсмях, защото беше много смешна. После, като не се показа отново, се развиках. Майка ми дори тогава не ме чу. Гледаше към мен, но спореха нещо с баща ми. Хората край нас крещяха, смееха се. Аз бърках наоколо във водата, но не напипах нищо. Очаквах всеки момент сестра ми да ме дръпне за крака или да се покаже на пясъка, или да се хване за моя пояс. Нищо такова не се случи. Извадиха я чак на другия ден. Веднъж се опитах да кажа на майка ми какво съм направил, но тя ме прекъсна и ми каза, че говоря глупости и че не мога да си спомня какво се е случило толкова отдавна, когато съм бил съвсем малък. Но аз бях на шест, а тя беше… колкото тебе. И помня всичко. Все по-ясно го помня. Не знам как да живея по-нататък.
Тя си отпуши ушите.
– Аз не съм на осем!
Изплези му се и се качи обратно на колелото. Направи няколко кръгчета около пейката му и се отдалечи към блоковете.
– По-внимателно! – извика Данаил след нея.
– Човек не пада, докато се движи – достигна до него гласът от мъглата.
Вероятно го казваше на всеки, който я предупреждаваше, че ще падне. Тишината след нея като че ли беше много по-силна от тишината преди идването ѝ. Няколко улични лампи наоколо светнаха и образуваха матови кръгове около глобусите си. Данаил изтръска сака си от скрежа и се изправи да си върви. Мушна ръце в джобовете си и напипа нещо ръбато и малко.
Запушалка от спасителен пояс.

От сборника Тайният път на мастилото