Добрите стопани
Автор: Асен Разцветников
Край речица на полянка Мързелан и Мързеланка си живеели в къщурка ниска като костенурка. Ала дъжд ли се извие, къщичката ще ги скрие. Зимна буря ли завей – вкъщи ален огън грей. Имали си те козица с бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета. Крехко в трема тя врещяла, с ясен звън ги веселяла и ги хранела с попара щом тревицата покара.
Късно сутрин Мързелан дръпвал вехтия юрган и побутвал Мързеланка: – Ставай, пиле! Стига нанка! Но невястата кротува и се прави, че не чува. – Ставай, мари Мързелано! – Луд ли си, бре, толкоз рано!
Най-подире къмто пладне те надигали се гладни и си хапвали попара във гаванката си стара. После със въже в ръката той отивал във гората и събраните дърва сам отнасял във града. А невеста Мързеланка тежко сядала на сянка с почнатата от неделя – чужда прежда и къделя.
Тъй минавали им дните, тъй живели те честити. Но се случило веднъж, че козицата им бяла, що свободно си пасяла, в къра там на шир и длъж, се объркала в тъмата и изчезнала в гората. – Бре, къде ли е, ваджишка! рекла булката с въздишка. Потърси я, Мързелане! – Нищо няма да й стане! Ти ще видиш, че самичка ще си дойде таз козичка! – Ще й видиш ти рогата на полянката в гората! – Я недей ми вдига врява! кипнал Мързелан тогава. Щом ти трябва, прав ти път! Хе полето, хе лесът! – Браво! Тъй, ами че как аз ще тръгна в тоя мрак да лудея по гората, ти пък скрий си тук главата и очаквай под юргана за попарата зарана!
И разсърдени тогаз легнали си те завчас и сънували на сън, как се гонят с меден звън две стада кози навън. А в далечен пущинак, де не стъпва кози крак, Вълчо срещнал сам-самичка просълзената козичка, па любезно се засмял и за вчас си я изял.
Дигнали се пак по пладне нашите ленивци гладни. Но не яли веч попара във гаванката си стара. – Ех въздъхнал примирен Мързелан след някой ден, като имаме къщурка, въженце и пъстра хурка криво-ляво щем прекара на света и без попара!
А занизали се дните, вечерите и нощите. И семейството лениво заживяло пак щастливо. Но веднъж над божи свят рукнал едър дъжд и град: изпочупил класовете, смачкал всеки плод и цвете и на къщицата крива счупил керемида сива. – Слушай, мъжо, Мързелане, няма то така да стане рекла грижната съпруга трябва да поставиш друга! На, отново падна капка на съдраната ти шапка! – Не съпругът й отвръща, – грижата за всяка къща на стопанката се пада! Я скочи ти като млада и доде те видя аз, всичко поправи завчас! – Боже рекла Мързеланка, – станала съм вече сянка! Делник, празник, сряда, петък шетай пусти женски шетък, а сега за Мързелана и зидарка ли да стана!
Никой труд си не направил и вредата не поправил. А дъждовната вода текла, текла за беда. Гнили ден из ден гредите и рушили се стените. И когато над света долетяла есента и един намръщен ден ревнал вятърът студен, в миг къщурката прогнила до основи се срутила.
Изпод купището жалко се измъкнал подир малко, цял във прах и пот облян злополучни Мързелан. А с оскубана глава изпълзяла след това и нещастната стопанка – пъргавица Мързеланка. И приседнали тогава те на жълтата морава, поспогледали се криво, па заплакали горчиво, че си няма ни козица с рогчета и брадица, ни въже, нито пък хурка, нито нисичка къщурка.
