„Ще ловим вещици и ще ги даваме на правосъдието, за да възтържествува правдата“, рече премиерът Борисов, но вещиците продължават си стоят в сараите и нито една не е усетила правдата на гърба си.
Министър Дянков направи изявление, че президентът Първанов не бил млад милиардер, онзи се обиди, а шестакът „Наско“ (Нидал Алгафари) обобщи надлежно спора им в „Здравей, България“.
Името на Иван Костов се спряга в докладна записка на Националната служба за сигурност заради контрабанден внос на сурово кафе.
Нататък:
„Наглите“ стават още по-нагли.
Улиците още по-издупчени.
Метрото – мръсно и тягостно.
Медиите – лигави и услужливи.
Полицията – разпантена и криминализирана.
Бюрокрацията – високомерна и хищна.
А хората? Хора няма. Има пепелява и озлобена маса, която западната преса не спира да иронизира и подиграва.
След изреденото дотук се сещам за онази жена на европейското летище, която без да е социолог или политолог, направи най-безкомпромисния (и дискусионен) анализ на българската действителност, който някога съм чувал.
Публикувам отново нашия разговор с убеждението, че осъзнаването на един народ идва от непрекъснатото повторение на истините за него, колкото и горчиви да са те. Особено ако този народ никога не е имал своята унгарска революция или „пражка“ пролет.
***
Летище Дюселдорф. Чакам кротко самолета за Гьотеборг и изучавам хората наоколо. Един с вид на фирмен счетоводител пише на лаптоп, като си мърда пръстите и устата едновременно. Мъж и жена се държат за ръцете и нещо си бъбрят, по-точно жената разказва, а мъжът я слуша и отвреме навреме усмихнато се съгласява. Застаряващ бонвиван дискретно флиртува с някого по телефона. Друг чете книга, внимателно разлиства страниците и, колко странно! – не си плюнчи пръстите.
Чисто, тихо, спокойно – няма на какво да си закачиш окото и ти иде да подремнеш. Докато не се появява елегантно облечена възрастна дама върху черни обувки на висок ток, с кокетна шапка на главата, маркова чанта през рамо и дълги, стилни обици. Острите движения, изправената стойка и жизнеността на жената са в пълен контраст с кротката и непретенциозна зала. Лукс, изисканост и енергия раздвижват въздуха.
В този момент съобщават за закъснения на полетите поради лошото време. Дамата бързо се осведомява за ситуацията, поглежда си часовника, клати недоволно глава, сетне сяда на свободното до мен място, с изглед към пистите. Прави бърз преглед на присъстващите в салона, не й е интересно. Бръква в голямата си чанта и изважда…! – измачкан български вестник. Преглежда го хаотично, на една от страниците спира за малко, измърморва „Боже, Боже“ и продължава нататък. Изведнъж чувам собствения си глас:
– По едно време пишех в този вестник.
– А така-а-а! Ама вие българин ли сте? – реагира светкавично възрастната жена. Сетне поглежда пренебрежително към вестника:
– Комунистически! Тук имам още един – казва тя и изважда друг вестник. – И той е комунистически. Ами то в България само такива вестници продават.
– И в него съм писал. Имах страница за свестните българи – пак се похвалвам.
– А така-а-а! Ама да не сте и вие… ?
– Не съм – изпреварвам края на въпроса й.
От дума на дума се заприказваме. Жената е доволна, че я слушам с внимание. Аз съм доволен, че е терк, на какъвто отдавна не бях попадал.
– Казвате, за свестните българи сте бил писал. Че къде ги видяхте тия свестни българи? Мошеници, крадци и бандити – това са днешните българи, господине. И до един са комунисти. То в България май други няма, освен цигани и комунисти? А пък онези, дето ужким не бяха комунисти, излязоха по комунисти от комунистите. Сега обаче всички станаха капиталисти. И бодигарди. Не им цепя басма аз. Бодигарди били! И кого пазят? Пикльовци са това, никакви бодигарди. Викам му на един, какво, ще ме набиеш ли? С мен ли ще се биеш, пикльо с пикльо? Със старата жена. Пикльо с пикльото, му викам, защо не отидеш да се биеш с Холифийлд? Защо не отидеш с Шварценегер да се биеш? Защото не ти стиска. Защото ще те смачкат.
