Кучешки живот

Поредният случай на насилие над животно предизвика позаспалото ни общество да се събуди. 55-годишният Райчо Иванов от Тополово влачи с автомобил собственото си куче под претекст, че животното  „го заслужава”.  По-късно кучето е намерено мъртво в местност близо до селото.

По закон – собственик на животно е заплашен с до  3 години затвор и 5000 лева глоба, но само ако се докаже, че кучето е издъхнало при особено мъчителен начин и  че деянието е извършено на публично място.

Ако се докаже? В социалните мрежи едва ли остана потребител, който да не е видял снимката, на която г-н Иванов със собствения си автомобил влачи собственото си куче. Делото не е приключило, а Иванов е освбоден под гаранция, тъй че все още не е ясно дали доказателствата ще доведат до ефективна присъда.

За съжаление това далеч не е единственият пример  за насиле над животни у нас. И ако на запад има енимъл полис, то в България единствената защита, превенция или поне помощ за пострадало животно идва от доброволци…

Приютът за безстопанствени кучета в с. Богров е сред малкото места в страната, където такива животни намират спокойствие, любов и грижи. Много хора биха си казали – защо ни занимавате с помияри, които хапят хора, лаят и пречат на спокойния ни сън. И донякъде са прави. Но именно, за да няма безстопанствени кучета и нападения над хора, трябва да има повече места като приюта в Богров.

Там има около 500 животни в клетки. Огромна част от тях са осакатени, натровени или измъчвани, изоставени, прегзени, малтретирани, преживяли всякакви извращения, преди да попаднат в приюта. Добрата новина – намира се кой да им помогне. Най-впечатляващото в това място, създадено, за да спаси животните, са хората, които се грижат за тях.   Една част от тях работят там, но всеки ден идват и доброволци, които разхождат кучета и правят дарения.

Въпреки всичко, на което стават свидетели в Богров, борбата на хората, обичащи животните, продължава . Всеки ден спасяват поредното изоставено или пребито животно, всеки ден кастрират малки кученца . Всеки ден опитват да намерят място за поне още няколко, за да може на вашата улица да няма помияри.

Адмирации към добрите хора, защото сякаш са на изчезване…

Кучешки живот

Не, не мразя животните. Въпреки това не мога с цяло сърце да се зарадвам на новината за протезите, поставени на кучето Мима – да, онова, жестокостта срещу което разбуни обществото ни преди няколко месеца. Не горя от щастие, не защото не бих искал Мима да проходи отново – тъкмо напротив. Резервите ми се дължат на факта, че парите за нейното лечение бяха събрани единствено благодарение на медийната истерия, разразила се покрай нея.

С други думи, при все че успешно протеклата операция на кучето сама по себе си е повод за радост, обстоятелствата наоколо ѝ предизвикват тревога. На първо място, Мима не е нито първа, нито последна в трагичната си съдба. Обаче е абсолютно малцинство от гледна точка на помощта, която получи.

Още повече се усложнява въпросът, когато се замислим за хората, имащи същата и даже по-голяма нужда от животоспасяваща помощ (а човешкият живот е по-важен от кучешкия), но тлеещи в неизвестност, защото нито една природозащитна организация или медия не се е заинтересувала от тях. Не казвам, че парите за Мима трябваше да отидат за спасяването им, обаче не мога да спра да си мисля, че повечето от дарителите (изключвам онези, които участват в множество каузи, тъй като винаги са малцинство) са направили избор между едно жестоко осакатено куче, което са видели по телевизията, и някой жестоко осакатен човек, който не е имал това щастие.

А безспорно става дума за избор – при това етичен, понеже и аз, и ти сме наясно, че живеем в държава, в която няма достатъчно пари за всеки.

Дори това не е всичко. Мима бе спасена, но дебатът в обществото ни, който аха да вземе да почне покрай осакатяването ѝ, така и не се състоя. Да, имаше ги природолюбителите, настояващи за криминализиране на насилието над животни, и те дори представиха някои валидни аргументи в полза на искането си (например, че човек, способен да направи подобно нещо на куче, едва ли ще се поколебае при следващия спор със съседа), и да – появиха се гласове, че простото спазване на съществуващото законодателство ще бъде достатъчно.

Обаче нищо повече не се случи. Уличните песове все така продължават да са проблем в страната (и най-вече в столицата), извергите все тъй си стоят на свобода, а любителите на животни – същите, които подкрепят строгото наказателно законодателство – все още не обръщат внимание на закона, стане ли дума за техните кучета.

Впрочем, ако може да се вярва на webcafe, МВР и прокуратурата за пореден път демонстрираха изключителния си професионализъм, прекратявайки случая „Мима”, тъй като експертизата не е успяла да докаже човешка намеса при осакатяването ѝ (все едно тя не беше видна от пръв поглед).

Или накратко, на едно куче евтаназията му се размина. Викай  „ура”. Нито един друг проблем, повдигнат от насилието срещу него и обществената истерия, обаче, дори не бе помръднат. Затова ще използвам скромната си трибуна, за да ти задам въпросите, които ме вълнуват. Първо, морално ли е събирането на пари за лечението на Мима, при положение, че има статистически валидно количество хора, в помощ на които никой не си мърда пръста? Второ, трябва ли да бъде криминализирано насилието над определени видове животни и до какви последици ще доведе това? И трето, докога ще търпим насилието от животните и пълното незачитане на закона от страна на техните собственици и няма ли най-накрая държавата (в частност столична община) да свърши работата, за която ѝ плащаме?

Бонус: как да повярвам, че „моята полиция ме пази”, като не може да разбере със сигурност дали лапите на Мима са отразяни от човек (от кого тогава, Бога ми – сръчно боравещ с ножа павиан?), не може да събере доказателства, за да задържи в ареста поне един от „престъпниците”, които хваща ежедневно, и дори не може да уцели правилния адрес за провеждане на поредната си акция?

Сподели във Facebook

News.bg публикува мненията ви без редакция.

Кучешки живот – такъв живот живеем у нас. Повече обичаме ничиите кучета, отколкото се обичаме помежду си. По-важна е сигурността на уличното куче, отколкото на човека. И не преувеличавам. Чуйте случката и ще разберете, че не преувеличавам.

Мястото:

Адресът е Цариградско шосе 105. Място, в което, за да влезеш с колата си, минаваш през бариера. Наоколо няма жилища, тук е работен комплекс – заводи, печатници, агенции и офиси. Или това е известната бивша трикотажна фабрика „Лиляна Димитрова“. Наоколо – в пространствата между сградите, има шляещи се и лаещи кучета. Те не са на никого. Нямат собственици. Няма кой да поеме отговорност за тях.

Случката:

На 15 април, някъде към 15 часа, аз и майка ми, която също има офис в района, отиваме към най-близкото кафене да обядваме. Докато минаваме през паркинга, който е точно пред въпросното кафене, едно от кучетата започва да лае. Кучето е бяло-жълто и всички го наричат Краси. Краси започва да лае, тръгва към майка ми, тя незнайно как реагира много хладнокръвно – нито го удря, нито прави резки движения, нито крещи. То скача върху нея и я ухапва в горната част на дясното бедро. Излизат и други хора от близките сгради.

Една жена почва да вика кучето по име – „Краси, Краси, спокойно бе“. Краси не се успокоява особено, жената, която го вика и също се стряска. Все пак успяваме да влезем в кафенето. Аз съм категорична, че на секундата трябва да отидем до спешния кабинет за ваксинации в Първа градска.

Обаждаме се и в общинското предприятие – „Екоравновесие“. Разказваме им случая. Обясняваме какъв е адресът и как се стига. Те поемат случая. Ние отиваме в Първа градска за инжекция против тетанус. Майка ми взима и медицинско. Междувременно, когато почуква на вратата на спешния кабинет на Първа градска, оттам се подава жена, която заявява – „Обядваме!“ и отново затваря вратата. Добре, че друг доктор минава по коридора в този момент. Та имаше и ваксина. И медицинско и то бързо.

На другия ден отново сме в офиса. На майка ми й се обаждат от някаква организация за защита на кучетата да я убеждават, че кучето иначе си е много добро и така, някак по случайност я е ухапало. Иначе то не е такова куче, разбирате ли…

Отново звъним в „Екоравновесие“. Те ни обясняват, че по закон в такива случаи подават сигнал първо до някоя неправителствена организация, която защитава правата на животните. Но ще поемат случая в свои ръце. След няколко часа идват. Запознаваме се. Показваме им медицинското. Показвам и кучето Краси. То отново се мотае около същото кафене. Те се опитват да го уцелят, за да го приспят и да го приберат.

Всяко агресивно куче трябва да се прибере и да бъде наблюдавано 15 дни. За да не би да прояви симптоми на бяс. Кучето обаче, стреснато избягва, заобикаля една от сградите, влиза в нея, търчи по коридора, само скача и отваря една врата, през която излиза и хуква към близкия двор на някакво частно предприятие. Хората от „Екоравновесие“ отиват да го приберат. Е да, но след 10 минути се връщат да ни кажат, че в този частен терен има хора, които твърдят, че познават кучето от години и то не е такова куче. Дето да хапе. Случайно е. Защо пък да го прибират? „Екоравновесие“ казва – това е частен терен, не можем насилствено да вземем кучето. От офиса им казват – ами щом е така, тръгвайте си. „Екоравновесие“ искат да си свършат работата и не могат.

Престрашаваме се да поемем риска и да отидем в частния терен при хапещото куче, за да се разберем с тези хора, които не искат то да бъде прибрано. Качваме се на колата, защото аз пеша през онзи кучешки двор не смея да мина. Питаме хората там – чие е това куче. Кой е собственикът. А те отговарят – ами няма собственик. А тогава защо не давате на „Екоравновесие“ да го приберат?! Ами, защото това е Краси, то е добро куче. След като си покрещяхме в опит да обясним нашата гледна точка – че не бива кучето, което веднъж вече е хапало, да се мотае на свобода, се разбираме – от „Екоравновесие“ ще приберат кучето за 15 дни, ще го кастрират, за да не е агресивно и ще им го върнат.

Всички в района много жалеха това куче. И не можеха да проумеят как така е ухапало някой. И не искаха да го оставят в ръцете на „лошите“ от „Екоравновесие“, които няма да го върнат. Това куче, което е ничие, но иначе е много добро.

Представете си колко безпомощна ситуация. „Екоравновесие“ не може току така да прибере куче, което хапе, щом едни така толерантни хора не го пускат. Ама те нямат документи за собственост? Ама те не поемат отговорност, че това куче няма да ухапе някой друг отново? Но не дават държавата да се погрижи за него. Ние не можем да се справим с кучетата, а чакаме да се справим с престъпниците. Как точно да стане това?

Благодаря на „Екоравновесие“, че си свършиха работата. Взеха Краси. Изтърпяха всичките викове и истерията. Очевидно спазваха някакви закони. Които на мен ми приличат на закони, които пазят повече кучетата, отколкото хората.

Не ме разбирайте погрешно – не искам безпричинно да убиваме животни. Никой нормален човек не иска това. Но не може да чакаме някой да бъде изяден, за да се тюхкаме после, че е можело да бъде другояче. И чак тогава да приберем кучето. Не може държавата да няма силата да се справи с глутница кучета.

Не може гражданите на една европейска столица да се страхуват да отидат на работа, за да не изскочи ядосаното куче Краси от някой ъгъл. Не може колективната безотговорност да жали кучетата, но не и хората. Не може да махваме с ръка и да се чувстваме безпомощни.

Всъщност очевидно може. НО НЕ ТРЯБВА.