Романтичната красота и древният произход на камелията са се превърнали в източник на множество митове и загадъчни истории, свързани с това цвете…
Според легендите камелията е красиво, но бездушно цвете – символ на хладина и коравосърдечност в чувствата; емблема на красивите, но студени жени, чиито сърца не могат лесно да бъдат покорени.
За появата на камелията на земята съществува следната легенда:
Ерос (Амур), преситен от любов и плътски страсти бил посъветван от майка си Афродита (Венера) да отиде на друга планета. Той послушал заръката ѝ и заминал към Сатурн. Там чул хор от ангелски гласове и се втурнал в посока на прелестните звуци. Видял изумително красиви жени с нежна бяла кожа, сребристи коси и лазурни очи. Те пеели, възхвалявайки Господа, че ги е дарил с тела от лед, който успокоявал страстите и погасявал всички плътски желания. Погледнали към Ерос, възхитили се на красотата му, но не се влюбили в него. Напразно той пускал стрелите си… Изпаднал в отчаяние, младият бог се оплакал на Афродита. На свой ред тя се разгневила и възмутила от бездушието на тези странни жени и решила, че подобни безчувствени създания не заслужават да бъдат хора. Махнала с изящната си ръка и ги превърнала в цветя, които били отнесени на Земята… Оттогава насам красивите им тела и хладни души са заключени в нежните камелии…
Белгийският поет Норберт Корнелисен написал през 1820 г. поетична приказка за появата на камелията в Европа. Действието се развива на Олимп, където боговете се отдавали на не по-малки слабости и увлечения от простосмъртните.
Амур скучаел и започнал да разпространява всякакви сплетни за майка си Венера. Разгневената богиня заповядала на слугите си да накажат сина ѝ, като го набият с розови стъбла. Надявала се по този начин той дълго да си спомня за неуместното си бърборене. Узнавайки за грозящата го опасност, изплашеният Амур помолил богинята Флора да го избави от позорното наказание или поне някак да го смегчи. Тя заповядала на Зефир да отлети веднага до Япония и да донесе оттам японска роза.
– Веднага ще я разпознаеш – му казала тя. – Нейните клонки са покрити с прелестни, блестящи като изумруд листа, а цветовете ѝ наподобяват дива роза и са ароматни. Растението е лишено от бодли и няма начин да те нарани. Боговете я наричат „Anacanthis“ (лишена от шипове).
Зефир заминал скоростно и след няколко часа донесъл нужното растение. То било обилно покрито с цветове. Когато Флора го поднесла на слугите на Венера, за да изпълнят наказанието на Амур, цветето се усмихнало и всички изпаднали във възторг. Украсили се с него. За съжаление, независимо от това, заповедта трябвало да бъде изпълнена. Да, но по тялото на Амур не останала и най-малка драскотина…
Узнавайки за това, Венера страшно се разгневила, но какво можела да стори?! Наказанието така или иначе било изпълнено – с роза, макар и без бодли. Безсилна в яда си, тя изляла целия си гняв върху растението и го лишила от чудния му аромат. Проклела го то винаги да расте само и единствено в Япония. Оттогава розата останала недостижима нито за Грациите, нито за Музите, докато най-накрая от тежкия ѝ плен не я спасил йезуитът Камелий. Донесъл я в Европа и макар че не можел да възвърне чудното ѝ ухание, той я култивирал и създал от нея множество различни, красиви цветя.
История на Мари Дюплеси – „Дамата с камелиите“
В основата на романа на Александър Дюма-син „Дамата с камелиите“ лежи истинската история на героинята Маргьорит Готие, известна като Мари Дюплеси (истинското ѝ име е било Алфонсин Плеси). В произведението нашето цвете играе немалка роля. Дюма е създал Арман и Маргьорит, сякаш въплътявайки в техните образи себе си и Мари.
Мари Дюплеси е била известна френска куртизанка, любовница на Александър Дюма-син, първообраз на главната героиня в неговия роман „Дамата с камелиите“. Популярността на Мари е била толкова голяма, че тя лесно можела да си позволи да похарчи 100 000 франка на година (за сравнение, годишната заплата на един чиновник е била 1500 франка). Съвременниците ѝ описвали Мари като „изключително привлекателна млада жена с дребничка фигура и чаровна усмивка“).
Без да е получила в детството си никакво образование, мадмоазел Дюплеси се увличала по литературата и поезията, учила музикално изкуство, придобила изящни маниери и станала най-елегантната дама в Париж. Нейния салон са посещавали Йюжен Сю, Алфред дьо Мюсе, Роже дьо Бовоар и други.
Мари умира на 23-годишна възраст от туберкулоза (навремето това е била неизлечима болест).
Освен първообраза на Маргьорит Готие в романа на Александър Дюма-син „Дамата с камелиите“, историята на Мари е използвана и в операта „Травиата“ от Джузепе Верди.
Весела, цинична, обичаща шампанското и скъпоценностите, мъжете и развлеченията, Маргьорит Готие се запознава в театъра с младия Арман Дювал и известния светски лъв барон де Варвие. Арман бил красив, но беден… Идеализирал Маргьорит… Баронът също оценявал хубостта ѝ и макар че бил стар и грозен, той притежавал онова, което Арман нямал – богатство. Благородникът бил готов да удовлетвори всеки каприз на Маргьорит в замяна на нейната благосклонност… И двамата мъже я обичали по своему. Младата жена направила трудния избор в полза на бедността. Не било съдено обаче плановете за щастлив семеен живот да се сбъднат. Бащата на Арман горещо умолявал Маргьорит да остави сина му, за да не погубва кариерата на младежа. Влюбената жена трябвало да направи жертва в името на любовта…
Мари Дюплеси била изключителна красавица, известна в цял Париж. Обичала да носи със себе си букет от чудни камелии, без които не се появявала никъде. При това цветята не били в еднакъв цвят. В продължение на 25 дни от всеки месец те били бели, а през останалите 5 – червени. Никому не е известна причината за този своеобразен ритуал, той си останал забулен в тайна… Маргьорит не обичала никакви други цветя и никога не е била виждана с нещо по-различно от любимите ѝ камелии. Нежното растение красяло всички нейни стаи и най-вече будоара.
Тази постоянна страст към въпросните цветя заставила доставчицата на цветя м-м Баржон да нарича Мари „La dame aux camelias“ (Дамата с камелиите). Впоследствие цял светски Париж възприел прозвището и неотменно го свързвал с мадмоазел Дюплеси.
Цветята не изоставили Маргьорит и след нейната смърт. Целият ѝ гроб бил обсипан с камелии и обкичен с разкошни венци, изплетени от красивите растения. Великолепието от цветове дотолкова силно подействало на многочислената публика, присъствала на погребението, че в продължение на цяла година след мрачното събитие, богатите парижанки украсявали с букети, венци и китки от камелии могилите в гробището Монмартр. А един от приятелите на Маргьорит, отсъствал по време на погребението, написал в нейна памет стихотворение, оставил го на гроба ѝ и го обкръжил с гирлянди от дивни червени камелии.
Когато Арман прочел предсмъртното писмо на любимата си и узнал, че заради него тя е направила саможертва, покрил целия ѝ гроб с бели камелии, сред които се виждала само мраморната плоча, указваща името на Маргьорит. На местния градинар било заръчано да поддържа свеж покрова от цветя, независимо от сезона и цената…
