Продължават приключенията на Чарли Бъкет, господин Уили Уонка, Дядо Джо, господин и госпожа Бъкет, Ланселот Р. Гилиграс, Президент на САЩ, госпожица Тибс, червейестите книди, шантавите шаради и умпа-лумпите.
Чарли Бъкет печели шоколадовата фабрика на Уили Уонка и предстои да получи наградата си. Изведнъж се чува страховито свистене, докато пътува с Големия стъклен асансьор. Така Чарли и семейството му се озовават в земната орбита.
Започва вълнуващо приключение, а единственият, който знае какво да се направи, е господин Уили Уонка.
През юли ще пристигнат още от вълнуващите истории на Роалд Дал – „Семейство Тъпашки”, отново от издателство „Ентусиаст“.
Полет с Големия стъклен асансьор
***
При последната ни среща Чарли летеше високо над дома си с Големия стъклен асансьор. Малко по-рано господин Уонка му бе съобщил, че цялата огромна и прекрасна шоколадова фабрика принадлежи на него, на Чарли. Сега нашият малък приятел се завръщаше заедно със семейството си, за да получи наградата. В асансьора пътуваха (само за да си ги припомните):
Чарли Бъкет, нашият герой.
Господин Уили Уонка, ексцентричен производител на шоколад.
Господин и госпожа Бъкет, бащата и майката на Чарли.
Дядо Джо и баба Джоузефин, родителите на господин Бъкет.
Дядо Джордж и баба Джорджина, родителите на госпожа Бъкет.
Баба Джоузефин, баба Джорджина и дядо Джордж все още се намираха в леглото си, което останалите успяха да натъпчат в асансьора малко преди излитането. Дядо Джо, както си спомняте, бе станал от леглото, за да се разходи с Чарли из шоколадовата фабрика.
Големият стъклен асансьор се носеше на височина триста метра и все повече набираше скорост. Небето беше кристално синьо. Всички на борда бяха направо във възторг от мисълта, че отсега нататък ще живеят в прословутата шоколадова фабрика.
Дядо Джо пееше.
Чарли подскачаше нагоре-надолу.
Господин и госпожа Бъкет се усмихваха за първи път от години насам,
а тримата старци в леглото показваха с доволни лица един на друг розовите си беззъби венци.
– Какво, за бога, крепи тази щуротия във въздуха? – попита баба Джоузефин с прегракналия си глас.
– Госпожо – рече господин Уонка, – това вече не е асансьор, защото, както знаете, асансьорите се движат единствено нагоре и надолу вътре в сградите. Сега, след като ни изстреля в небето, той се превърна в АСАНСЬОР. Това е ГОЛЕМИЯТ СТЪКЛЕН АСАНСЬОР.
– А какво го крепи все пак във въздуха? – повтори баба Джоузефин.
– Въздушни куки – отговори господин Уонка.
– Не мога да повярвам – каза баба Джоузефин.
– Скъпа госпожо – подхавана господин Уонка, – явно ни познавате отскоро. Ако бяхте прекарали с нас повече време, нищо нямаше да ви учуди.
– Тези въздушни куки – продължи баба Джоузефин, – предполагам, че са закачени с единия си край за тази джаджа, в която се возим. Нали така?
– Точно така – съгласи се господин Уонка.
– А за какво е закачен другият им край? – попита баба Джоузефин.
– Оглушавам с всеки изминал ден – отбеляза господин Уонка. – Моля ви, напомнете ми да се обадя на ушния си лекар веднага щом се върнем.
– Чарли – започна баба Джоузефин, – струва ми се, че нямам особено доверие на този господин.
– Нито пък аз – влючи се баба Джорджина. – Май е някаква шушумига.
Чарли се наведе над леглото и прошепна на двете старици:
– Моля ви, не разваляйте всичко. Господин Уонка е невероятен човек. Той ми е приятел. Обичам го.
***
Баба Джоузефин нададе ужасен вик и се скри под завивките на леглото, баба Джорджина така се вкопчи в дядо Джордж, че едва не го смачка. Господин и госпожа Бъкет стояха заловени един за друг и не можеха дума да проронят от страх. Само Чарли и дядо Джо запазиха умерено спокойствие. Доста дълъг път бяха изминали в компанията на господин Уонка и вече очакваха какви ли не изненади. Но тъй като Големият асансьор продължаваше да лети с бясна скорост и все повече да се отдалечава от Земята, дори Чарли започна да усеща лекичко притеснение.
– Господин Уонка – опита се да надвика шума той, – не разбирам защо трябва да се спуснем надолу с подобна невероятна скорост.
– Мило момче – отговори господин Уонка, – ако не се спуснем с невероятна скорост, изобщо няма да можем да минем през покрива на фабриката. Не е лесна работа да пробиеш дупка в такъв як покрив.
– Но в него вече има дупка – отбеляза Чарли. – Пробихме я, когато излетяхме нагоре.
– Тогава ще се наложи да пробием още една. Две дупки винаги са по-добре от една. Всяка мишка би се съгласила с това.
Големият стъклен асансьор фучеше с бясна скорост все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая започнаха да виждат под себе си държавите и океаните на Земята като на разтворена карта. Всичко беше много красиво, но когато си застанал върху стъклен под и гледаш надолу, усещането е леко неприятно. Сега дори Чарли се бе уплашил. Той стисна силно ръката на дядо Джо и впери тревожен поглед в старческото му лице.
– Страх ме е, дядо – пророни момчето.
Дядо Джо го прегърна през раменете и го притисна до себе си.
– Мен също, Чарли.
– Господин Уонка – извика момчето, – не смятате ли, че вече сме достатъчно високо?
– Почти – отговори господин Уонка. – Но не съвсем. Не говорете, моля. Не ме разсейвайте. За момента трябва да контролирам нещата много внимателно. Налага се всичко да е точно разчетено до последната секунда, момчето ми. Виждаш ли този зелен бутон. Трябва да го натисна в най-точния момент. Ако се забавя и с половин секундичка, ще отлетим прекалено нагоре.
– Какво ще стане, ако отлетим прекалено нагоре? – попита дядо Джо.
– Спрете да приказвате, ако обичате, и ме оставете да се концентрирам! – отсече господин Уонка.
Точно в този миг баба Джоузефин подаде глава изпод завивките и погледна през ръба на леглото. През стъклото видя целия континент Северна Америка, отдалечен на разстояние от близо триста киломера. Това го правеше да изглежда не по-голям от блокче шоколад.
– Някой трябва да спре този ненормалник! – изхриптя баба Джоузефин, протегна сбръчканата си старческа ръка, сграбчи господин Уонка за фрака и го издърпа назад върху леглото.
– Не, не! – завика господин Уонка и размаха ръце в опит да се освободи. – Пуснете ме! Трябва да внимавам! Не разсейвайте пилота!
– Откачалка такава! – пищеше баба Джоузефин и го разтърси толкова силно, че чертите на лицето му се размазаха. – Моменталически да ни върнеш вкъщи!
– Пуснете ме! – викаше господин Уонка. – Трябва да натисна бутона, или ще отлетим прекалено нависоко! Пуснете ме! Пуснете ме!
Но баба Джоузефин се беше впила в него.
– Чарли! – изкрещя господин Уонка. – Натисни бутона! Зеления! Веднага, веднага, веднага!
Момчето се метна през целия асансьор и удари с палец зеления бутон. Но още в мига, в който го направи, асансьорът изпращя оглушително, катурна се на една страна и свистенето спря. Настъпи зловеща тишина.
– Твърде късно – проплака господин Уонка. – О, божичко, сега я втасахме!
***
Големият стъклен асансьор на господин Уонка далеч не беше единственото нещо, което се носеше по това време в орбита около Земята. Само два дни по-рано Съединените американски щати бяха открили официално първия си космически хотел – гигантска капсула с формата на наденица, дълга не по-малко от триста метра. Наричаше се космически хотел „САЩ” и представляваше чудото на космическата ера. Вътре имаше тенис корт, плувен басейн, гимнастическа зала, детска площадка за игри и петстотин луксозни спални, всяка със собствена баня. Освен това беше изцяло климатизиран. Снабден бе и с машина за произвеждане на гравитация, така че на хората да не им се налага да плават из въздуха. Просто можеха да си ходят нормално, стъпвайки по пода.
В момента това изумително съоръжение летеше в орбита около Земята, отдалечено от нея на височина от 390 километра. Гостите се посрещаха и изпращаха с помощта на малки капсули, които работеха като таксита и излитаха от Кейп Кенеди на всеки кръгъл час от понеделник до петък.