– … да тепнете нещо?
– Какво?
– Викам, – повтори човека на хижата, който ни изпращаше – да ви дам една пушка, ако видите нещо, да го тепнете.
– Не, не, ние сме природозащитници – умерено възмутения отговор на видели всякакви безобразия хора.
– Ние също, ама требва да се яде…
А пък сиренето било с пари напук на всички приятелства и прочие градски размишления, качени по незнаен начин до хижа на точно 2300м.н.в. Също така непривично като присъствието на мотор с рибар върху него – и двамата забранени в националния парк, за който явно само ние сме чували. Човекът изглежда беше счел стотината метра (без денивелация) до езерето за непреодолима дистанция с безмоторни средства и шумно криволичеше към него с поклащаща се въдица в ръка.
При все че винаги изпитвам известна вина, когато разпъвам палатка в парка, бягайки от пиянските крясъци по хижите, няма как да не се изненадам, че за рибарите не съществува никакво притеснение. Рибни езера са опасани от въдичари, а на Смрадливото стои малък лагер от въпросните природозащитници. Претенцията им да са пазители на природата много напомня ония владетели на Русо, който пазят народа, за да го разкъсат.
– Водим война с властите – оплаква се един от тях, притеснен от усиленото преследване, което може да бъде забелязано само от много запален, търпелив и последователен бракониер. Изглежда охраната на парка не се притеснява от улова в езерата, но зарибяването на реките им идва в повече. Няколко дружинки пускат купища непривични за средата хищни риби по потоците, които изяждат всичко живо, докато сами не се озоват на някое природозащитно барбекю.
На чешмата пред хижата е сложена кофа с току що уловени пъстърви, готови за разселване по целия парк, преко волята на полумитичните власти. Бегъл поглед в кухнята от нещотърсещ на лавката турист веднага му показва сгънатата вътре мрежа. Требва да се яде. Хижата дори не се стопанисва от БТС, няма отстъпки за членовете, няма нужда да се спазва никакъв устав, нито дори правилата на парка, оставени на съзнанието на посетителите, което пък от своя страна е оставено на незнайно какво. Универсалното образование, което все повече хора не завършват, маркетинговите телевизии или всепроникващия морал на бързата далавера без оглед на последствията. Наистина, защо да се чувстват виновни, хората, които ловят дребни риби в планината, като истинските едри хищници долу в градовете унищожават всякакво разнообразие в човешкия вид и устойчивостта на местообитанията. Ако успееш да откраднеш цяло царство/богатство и в република ще те направят крал.
На премка между Канарата и Йосифица пък ни чака истински каубой – ловно облекло, шапка за езда, бинокъл и пушка – може би тази, която предложиха и на нас. Един заблуден турист му подвиква укорително – все още е невникнал в правилата на тази джунгла, в която се пази природното състояние на отношенията между човек и животно отпреди края на деветнадесети век. Ловец и жертва.
– Аз съм пазач, гледам за бракониери – рецитира той подготвеното стихче, което разбира се не може да демонстрира в документална форма. Няма и нужда – той гледа в напълно неправилна посока към Канарското езеро, докато бракониерите остават точно зад гърба му или под носа му, ако предпочитате – долу в хижата. Разбира се, той не е видял нищо натам, както по-късно се оплакваше пред малка публика на пейките пред хижата, където вече нямаше нужда да е пазач, тъй като беше сред свой.
Дивите кози, последни неизбити, но удобни за обстрел обитатели на тези височини, ги бях изгонил рано сутринта, когато изкачвах Черна поляна, а вездесъщия пазител трябва тъкмо да е водил тежка психологическа война с властите и махмурлука, но в никакъв случай със съвеста си. Изтракаха камъни (че какво ли друго да изтрака) и изведнъж десетина от тях скочиха и побегнаха. Фотоапаратът ми също скочи, но от Павлев връх трудно би видял някакви подробности, за разлика от окото, което в първия момент се притесни, че по тези отвеси някоя коза ще се пребие и то само заради сутрешната ми авантюра встрани от определения маршрут. И наистина, те скачаха една по една, отляво и отдясно в улей, изпълнен със сипеи и наклон, от който ми се зави свят след като погледнах в него по-късно. Не бих се спуснал там и с хеликоптер. Козите обаче пропадаха по десетина метра надолу и метър напред като положително няма как да са виждали къде ще се приземят. Това никак не ги притесняваше. Броени секунди луд бяг и от подножието на върха потънаха в клека далеч долу, където навярно са се укривали като бежанци през останалата част от деня.
Няколко седмици по-рано наблюдавах едно от малкото обстоятелства, което може да ги накара да излязат привечер от скривалищата си. Пронизителния крясък на орлите изглежда действа на такава честота, че ги побърква от страх. А въпросният орел трябва да е умирал от скука, понеже щом видеше, че след кратък, но безумен бяг козата се скрива в нов храст, той отново надаваше писък, при все че такава плячка не би му отивала на размерите. Той нямаше ловни намерения, а просто упражняваше властта си, с която природата го е дарила и която незнайно как се пръква сред уж културните хора. Не можех да видя едрата птица, трябва да е била някъде в гнездото си на скалите под мен и сигурно показваше на малките си кой е господарят на тези висини. Веднъж щом се разотидат ловците. Те не стоят до късно, защото, както е добре известно, на лова най-хубавото му е пиенето.
Предната вечер след дълъг преход бързах да разпъна палатката в съседния циркус и да изляза от него преди залезът да свърши с рисунките си. След дневния преход от Баба през Дъбрава, Теодосиеви караули, Рилец и Кьоравица сега пак следваше катерене и то трябваше да стане бързо. Над мен стърчеше правилната пирамида на Мермер и бях адски любопитен как би трябвало да се подходи към този връх, за да се пребори човек с всички отвесни скали и гъстите клекове. Навярно щях да пробвам още тази вечер, но Аладжа слаб, който бих снимал отгоре, беше потънал в облаци и примигваше от мълниите, така че залезът изискваше друг вид маневри.
Надлъгването с вечерното слънце е едно от най-характерните преживявания на любителя фотограф в планината. Един особен лов, напълно природосъобразен, а и в общия случай – с далеч по-справедливо разпределение на силите от традиционните форми на ловуване.
Крачка след крачка, нито миг покой, лудо задъхване, бунт на сърцето право в слепоочията и смаляващата се палатка край Синьото езеро, обърната към Чернатишките. Само няколко минутки и на превала се подават златните кубета на Йосифица, който ослепяват със светлината и сиянието си очите, привикнали на циркусния мрак. Няколко пиянски вика се разнасят от Рибни езера, но бързо са премазани от надвисналата тишина и потъват дълбоко в езерото.
Задачата е да се натика в същото езеро, колкото се може повече светлина преди затворът на фотоапарата да щракне. Това изисква твърде много маневри, ако си забравил филтрите в бързането. Все пак статива веднага опира на ръба на Стражите, там където аз не бих стъпил, и започва почти любовното търсене на съвършения кадър. Той, разбира се, не съществува, но какво по-смислено от това да го преследваш с всички сили.
Жълтата украса на Йосифица става оранжева, после червена и започва да избледнява. На югозапад долината на Илийна полилавява и въображението неволно вгражда всички шарки в Мермерското езеро, което подтиква краката сами да тръгнат към следващия връх. Палатката долу се слива с клека и скоро изчезва в мрака. Както винаги, нужно е още едно усилие, още една гледка, ако ще и целия свят да пропадне в мрака.
