МОМЕНТИ

– … да тепнете нещо?

– Какво?

– Викам, – повтори човека на хижата, който ни изпращаше – да ви дам една пушка, ако видите нещо, да го тепнете.

– Не, не, ние сме природозащитници – умерено възмутения отговор на видели всякакви безобразия хора.

– Ние също, ама требва да се яде…

А пък сиренето било с пари напук на всички приятелства и прочие градски размишления, качени по незнаен начин до хижа на точно 2300м.н.в. Също така непривично като присъствието на мотор с рибар върху него – и двамата забранени в националния парк, за който явно само ние сме чували. Човекът изглежда беше счел стотината метра (без денивелация) до езерето за непреодолима дистанция с безмоторни средства и шумно криволичеше към него с поклащаща се въдица в ръка.

При все че винаги изпитвам известна вина, когато разпъвам палатка в парка, бягайки от пиянските крясъци по хижите, няма как да не се изненадам, че за рибарите не съществува никакво притеснение. Рибни езера са опасани от въдичари, а на Смрадливото стои малък лагер от въпросните природозащитници. Претенцията им да са пазители на природата много напомня ония владетели на Русо, който пазят народа, за да го разкъсат.

– Водим война с властите – оплаква се един от тях, притеснен от усиленото преследване, което може да бъде забелязано само от много запален, търпелив и последователен бракониер. Изглежда охраната на парка не се притеснява от улова в езерата, но зарибяването на реките им идва в повече. Няколко дружинки пускат купища непривични за средата хищни риби по потоците, които изяждат всичко живо, докато сами не се озоват на някое природозащитно барбекю.

На чешмата пред хижата е сложена кофа с току що уловени пъстърви, готови за разселване по целия парк, преко волята на полумитичните власти. Бегъл поглед в кухнята от нещотърсещ на лавката турист веднага му показва сгънатата вътре мрежа. Требва да се яде. Хижата дори не се стопанисва от БТС, няма отстъпки за членовете, няма нужда да се спазва никакъв устав, нито дори правилата на парка, оставени на съзнанието на посетителите, което пък от своя страна е оставено на незнайно какво. Универсалното образование, което все повече хора не завършват, маркетинговите телевизии или всепроникващия морал на бързата далавера без оглед на последствията. Наистина, защо да се чувстват виновни, хората, които ловят дребни риби в планината, като истинските едри хищници долу в градовете унищожават всякакво разнообразие в човешкия вид и устойчивостта на местообитанията. Ако успееш да откраднеш цяло царство/богатство и в република ще те направят крал.

На премка между Канарата и Йосифица пък ни чака истински каубой – ловно облекло, шапка за езда, бинокъл и пушка – може би тази, която предложиха и на нас. Един заблуден турист му подвиква укорително – все още е невникнал в правилата на тази джунгла, в която се пази природното състояние на отношенията между човек и животно отпреди края на деветнадесети век. Ловец и жертва.

– Аз съм пазач, гледам за бракониери – рецитира той подготвеното стихче, което разбира се не може да демонстрира в документална форма. Няма и нужда – той гледа в напълно неправилна посока към Канарското езеро, докато бракониерите остават точно зад гърба му или под носа му, ако предпочитате – долу в хижата. Разбира се, той не е видял нищо натам, както по-късно се оплакваше пред малка публика на пейките пред хижата, където вече нямаше нужда да е пазач, тъй като беше сред свой.

Дивите кози, последни неизбити, но удобни за обстрел обитатели на тези височини, ги бях изгонил рано сутринта, когато изкачвах Черна поляна, а вездесъщия пазител трябва тъкмо да е водил тежка психологическа война с властите и махмурлука, но в никакъв случай със съвеста си. Изтракаха камъни (че какво ли друго да изтрака) и изведнъж десетина от тях скочиха и побегнаха. Фотоапаратът ми също скочи, но от Павлев връх трудно би видял някакви подробности, за разлика от окото, което в първия момент се притесни, че по тези отвеси някоя коза ще се пребие и то само заради сутрешната ми авантюра встрани от определения маршрут. И наистина, те скачаха една по една, отляво и отдясно в улей, изпълнен със сипеи и наклон, от който ми се зави свят след като погледнах в него по-късно. Не бих се спуснал там и с хеликоптер. Козите обаче пропадаха по десетина метра надолу и метър напред като положително няма как да са виждали къде ще се приземят. Това никак не ги притесняваше. Броени секунди луд бяг и от подножието на върха потънаха в клека далеч долу, където навярно са се укривали като бежанци през останалата част от деня.

Няколко седмици по-рано наблюдавах едно от малкото обстоятелства, което може да ги накара да излязат привечер от скривалищата си. Пронизителния крясък на орлите изглежда действа на такава честота, че ги побърква от страх. А въпросният орел трябва да е умирал от скука, понеже щом видеше, че след кратък, но безумен бяг козата се скрива в нов храст, той отново надаваше писък, при все че такава плячка не би му отивала на размерите. Той нямаше ловни намерения, а просто упражняваше властта си, с която природата го е дарила и която незнайно как се пръква сред уж културните хора. Не можех да видя едрата птица, трябва да е била някъде в гнездото си на скалите под мен и сигурно показваше на малките си кой е господарят на тези висини. Веднъж щом се разотидат ловците. Те не стоят до късно, защото, както е добре известно, на лова най-хубавото му е пиенето.

Предната вечер след дълъг преход бързах да разпъна палатката в съседния циркус и да изляза от него преди залезът да свърши с рисунките си. След дневния преход от Баба през Дъбрава, Теодосиеви караули, Рилец и Кьоравица сега пак следваше катерене и то трябваше да стане бързо. Над мен стърчеше правилната пирамида на Мермер и бях адски любопитен как би трябвало да се подходи към този връх, за да се пребори човек с всички отвесни скали и гъстите клекове. Навярно щях да пробвам още тази вечер, но Аладжа слаб, който бих снимал отгоре, беше потънал в облаци и примигваше от мълниите, така че залезът изискваше друг вид маневри.

Надлъгването с вечерното слънце е едно от най-характерните преживявания на любителя фотограф в планината. Един особен лов, напълно природосъобразен, а и в общия случай – с далеч по-справедливо разпределение на силите от традиционните форми на ловуване.

Крачка след крачка, нито миг покой, лудо задъхване, бунт на сърцето право в слепоочията и смаляващата се палатка край Синьото езеро, обърната към Чернатишките. Само няколко минутки и на превала се подават златните кубета на Йосифица, който ослепяват със светлината и сиянието си очите, привикнали на циркусния мрак. Няколко пиянски вика се разнасят от Рибни езера, но бързо са премазани от надвисналата тишина и потъват дълбоко в езерото.

Задачата е да се натика в същото езеро, колкото се може повече светлина преди затворът на фотоапарата да щракне. Това изисква твърде много маневри, ако си забравил филтрите в бързането. Все пак статива веднага опира на ръба на Стражите, там където аз не бих стъпил, и започва почти любовното търсене на съвършения кадър. Той, разбира се, не съществува, но какво по-смислено от това да го преследваш с всички сили.

Жълтата украса на Йосифица става оранжева, после червена и започва да избледнява. На югозапад долината на Илийна полилавява и въображението неволно вгражда всички шарки в Мермерското езеро, което подтиква краката сами да тръгнат към следващия връх. Палатката долу се слива с клека и скоро изчезва в мрака. Както винаги, нужно е още едно усилие, още една гледка, ако ще и целия свят да пропадне в мрака.

Почти всички маршрути в Земенския пролом минават през скали, гори и храсталаци, където липсват каквито и да е пътеки, още по-малко маркирани туристически. Затова и дефилето, въпреки минаващия влак, е почти изолирано, почти ненаселено и напълно непознато.

Едно от най-красивите места в района е скалната композиция, която се вижда най-добре от махала Хайдуците, както и от самия влак. Интересно е изкачването на най-масивната и издадена скала, наречена Сарая.

Сарая е заобиколен от десетки по-малки, но все пак внушителни, пирамиди, ритловидни скали и др., всъщност – каквото си поискате да видите. Всички скали са с много характерна форма и някои носят имена, написани в старите пътеводители за Земенската планина. Нови няма.

От гара Земен се стръгва на запад към пролома, като при моста за кариерата, реката се пресича. Оттам по десния й бряг се върви по широк път. Скоро се стига до разклонение вдясно, което води към скалните ниши, обитавани някога от монах на име Агапии. Там има скална арка, която също се вижда от махала Хайдуците и дори от този път, ако човек надникне между дърветата. Пътят за Сарая продължава напред и скоро стига до водна станция. Ако не видите станцията, погледнете зад купчината бутилки от алкохол – тя трябва да е там. Пътеката продължава зад станцията, плътно следвайки реката до жп-мост, откъдето се върви по линията до Кантон 21. Там пътеката продължава вдясно към изоставена махала с изгубено във времето име и собственици, но със запазени няколко къщи, плевни, един мотор и – разбира се – кантон. Малко след махалата, отбивка в дясно води към скалата Кулата, а напред скоро се достига до останките от Беловския манастир.

Останките не предствавляват зрелище, дупка в земята и зидове в храстите – това е историята на целия този край на България. Над „манастира“ е запазен каптажа на някогашния водоизточник в основата на отдавна пречупено огромно дърво, по всяка вероятност – дъб. Стотина метра след останките пътеката вече едва се забелязва, но в дясно като от нищото се появява широка и добре очертана пролука в гъстата гора.

Това, разбира се, е илюзия, тъй като пътеката скоро изчезва. От нея, обаче, може да се види позицията на Сарая – най-близката, най-горната и най-голямата скала – целта е да се излезе над нея. Тази цел се осъществява чрез промъкване през гъсти дъбови гори при голям наклон.

Успешното достигане в горния край на скалата извежда на учудващо просторна поляна, оградена отвсякъде от високи отвесни скали. Не пропускайте да погледнете от ръба надолу – точно под вас ще се видят множество скални форми, зрелищната махалата срещу скалния комплекс, а на югозапад – Близнаците и дори крепостната стена на Землънград със самотния цер, издигащ се край нея.

Спускането надолу се прави в източната страна на скалата, в самата й основа. Само няколко крачки и се разкрива една от най-зрелищните гледки в дефилето – халката Окното. Гледана от „правилна“ позиция, тя има форма на човешка глава с голям нос, каквито са тукашните носове. В диаметър халката е над 3м. Спускането продължава покрай много зъбери по ронливия сипей с много остри камъни.

Под Сарая може да се продължи без пътека надясно(югозапад), минава се през малък дол и гора и се стига до нова скална арка в другия край на комплекса, само на около двеста метра. Близо до нея има и още една по-малка халка, широка едва метър. Отново без пътека се слиза до жп-линията и по спокойните меки пътища край реката се стига до Земен. Целият маршрут отнема 5-6 часа, не заради разстоянията – тежкият терен не позволява бърз ход, а и при всички гледки, едва ли някой би бързал.

Всички буки са идеално жълти

Около реката растителността остава зелена докрай

Любим вир…

Буките със странна форма нямат край

Топлите цветове напълно контрастират с леденостудената планинска вода

Един интересен праг, на земята всичко е зелено, а отгоре са надвиснали жълтите клони

Листовъртеж!

На връх Кюнек вали и водоскоците се радват на обилни подкрепления

Защо му е на някой да строи хотели, ски-писти и лукозни жилища в подножието на Рила при положение, че планината вече е солидно урбанизирана и по-нататъшното й застрояване ще отблъсне хората? Още повече, че те идват тук да се порадват на тишината, спокойствието и дивата, недокосната от човешки ръце, красота на най-високата ни планина. Искат да избягат от прашните градски кафенета и монотонните, вечно еднакви, строени като армии сгради в кварталите, от шума на клаксони и гужвата, която ако не да те стъпка, иска поне да те изпревари, ама на всяка цена.

Сигурно се заблуждавам. Още на чайната ни посрещат огромни реклами на водка и ракия. Тези, които идват тук просто, за да консумират въпросните напитки водят със себе си онези 13 хиляди легла над Говедарци и Искровете. 57-те км ски-писти ще са мъчно използваеми на тази надморска височина. Да не повярваш, че още има „бизнесмени“, дето да смятат, че строителството е най-бързия начин да си изпереш парите – не видяхте ли празните хотели? Не видяхте ли как ги събарят в Испания? Ще видите…

Влизаме триумфално в Националния парк. Малко след входа откривам дълбоки коловози, а движението на МПС е забранено. Но няма проблем, нали на 40 мин. има хижа и тя трябва да бъде снабдена с порядъчно количество алкохол и храна – добри пари падат. А вечер планинските хижи стават неизползваеми за неалкохолизирани непростаци, които не могат да се наспят за намислените преходи от нестихващата цяла нощ музика и викове, иначе забранени след 22:30.

Прескачаме първата тераса и една твърде интересна водна каскада на реката – така се блъска в сякаш нарочно поставени скали, че като се загледаш по-продължително ти се струва като да си се пуснал по водна пързалка. На втората тераса оглеждаме с покорителски пламък в очите непристъпните улеи между отвесните скали. После мълчим край камъка за мълчание. Традиционният път до Еленино езеро печели, предвид липсата на популярни алтернативи. С издигането нагоре се разкрива една от най-красивите рилски гледки. Втората тераса зеленее точно под краката ни, а множество ръкави на и без това лъкатушещата река отразяват бледото синьо небе в ярки цветове. Хаотично разпръснати са гигантски скали, които приличат на камъчета – нахвърляни от деца – на фона на заобикалящите ги отвсякъде високи върхове. По цялата тераса неуморно щъкат нейните собственици – десетина коня, които кротко пасят – и посетителите й, хиляди туристи – повече могат да се видят само на Седемте езера.

Намираме забравен фотоапарат, а по-нагоре и притеснения му собственик. Връщам се заедно с Вулкан от Ниш и му показвам мястото, където си е починал и се е разсеял под главозамайващите висини. Успокоявам го, че няма кой да му вземе апарата тук, а той ми отговаря, че са му откраднали цяла раница в Сърбия. Разделяме се с неговата група, а и с колегите от ТД“Мазол и пришка“ на Еленино езеро. Ние поемаме по най-десната пътека, минаваща през Северния ръб на Мальовица. Гледаме ту нагоре към върховете, дълбоко забили се в разтопеното от горещина небе, ту надолу към неестествено синьото езеро на фона на цялата следобедна бледота.

С първите крачки по тая стръмна пътека вече се чувстваме герои от филма „Лавина“, а още малко усилие и вече сме под паметните плочи, оставени от истинската лавина. Наклона се усилва, а с него и черният хумор – „приготвихте ли си табелките“- подхвърля някой, а друг уточнява, че 70 процента на върха ще се счита за добра успеваемост. Започваме да търсим двамата „обречени“ в групата и така достигаме до Прозореца между Мальовица и Орлово гнездо.

Оттук вече се виждат и трите езерца в циркуса под върха. На изток е нашата крайна цел от билото – прозореца между Елени връх и Орловец, откъдето мислехме да се спуснем. Засега само запълзяхме нагоре по Северния ръб, следвайки нещо, за което приехме консенсусно все пак да наричаме пътека. На десетина метра от нас алпинисти премятаха въжета през клинове по отвесната скала и напредваха бавно нагоре. И ние нямаше да откажем въжетата, но се задоволихме с тревите – много са здрави на тази височина. И така напредвахме яхнали странното животно, наречено Северен ръб с най-дългите крака – безкрайни пропасти от двете ни страни, нагазили в дребни локви – иначе просторни езера.

Една малка тераска почти накрая на изкачването е идеална за кратък отдих и равносметка – задължително извършвани с лице към изминатия път. Да, ама не – от изминатият път не се вижда много – една нежно загатната от небрежен художник тесна пътечка, скоро изчезваща в пропастта. Последен напън по вече голата напукана скала на ръба и ето, че изкачаме на върха направо от бездната и там изненадваме Вулкан от Ниш. Той забелязва, че съм се препасал с фотоапарати и ми връчва още десетина – на цялата сръбска група – да ги снимам. Закачам ги всичките на ръката си, обръщам се към тръпнещата в очакване да бъде заснета група, после се врътвам в обратна посока и си тръгвам – всички прихват да се смеят при вида на отдалечаващите се фотоапарати.

След малко снимките за спомен са направени и е време за истински важните неща – пилешко филе, лют айвар, овкусено сирене и сусамена питка. И за финал течен шоколад, истинска панацея за и без това постоянно разтапящият се твърд вариант. Кратка почивка и се отправяме към Елени връх. От дясно се появява долината на Рилска река и манастирът, но маранята пречи на гледката. За сметка на това, отляво езерото седи синьо и свежо – бегъл поглед към него веднага те пренася от нажежените остри камъни на мекото зелено полуостровче впито навърте в свежестта на планинската вода.

Елени връх трябва да се посети, даже преди Маьовица. През него не се отива наникъде, понеже свършва с безумен отвес. А гледките във всички посоки са идеални за перото на Вазов:

Сега съм у дома. Наокол планинии върхове стърчат; гори високи, дивишумят; потоците, кристални и пенливи,бучат – живот кипи на всичките страни. Орловец насреща с малката Халка, Партизанска поляна в ниското и лъкатушещия път за Рибни езера – над тях море от върхове. С усилие се откъсваме от ръба и се връщаме до разклона за Прозореца под върха. Промъкваме се покрай скалите и гледаме долината на Рилска река и стъчащите Игли. Един грамаден Обелиск сякаш подпира Партизанска поляна. В най-ниската чат от седловината можело да се поеме към втората тераса.

Спускаме се в бездната…

След час ходене, ентусиазмът се смъкна в краката, които натежаха от това и взеха да се влачат. Времето не даваше признаци да се оправя и може би щеше да вали още, да изпробва издръжливостта на нашата воля и палатката ни.

Взех да премислям обстоятелствата понеже още имаше време да се върнем. Но нямаше обратен път назад – представих си изтерзаният автобус 68, чакащ на сфетофара на прашното околовръстно, след това задръстванията, мрачните смачкани от живота пасажери, мръсните изподраскани сгради, нервните шофьори – нямаше нищо в планината по-страшно от това… Завиждам на хайдутите, комитите, партизаните, че едно време са имали дързостта да отхвърлят самоубийственото статукво на стихийното си общество и са посрещнали убийствената му буря горе в планините при нечовешки трудности. Така направил и бистричанинът Никола Крушкин, известен като Шопския апостол, чийто паметник седи в центъра на селото. „Аз роб ще умра, но народът свободен ще живее“ – казал той и го направил. В храстите нещо помръдва – предполагам, че е заек. не приготвям фотоапарата, понеже мракът е твърде плътен за снимки на пъргави животни. Пляскам с ръце и от храстите изскача сърна, пробягва по полувълшебен начин до близката висина. Там поспира и се извърта към нас като ни поглежда по онзи начин, по който може да те погледне само едно диво животно, което за пръв път гледа човек в очите…

Вировете ставаха по-дълбоки и водоскоците по-високи, пътеката по-стръмна и върховете по-далечни. Но поне вече ги виждахме. На паметника на Романски се отказах да нощуваме чак на Черни връх, поради комплексната метеорологична обстановка горе. Пък и там имаше голям риск нищо да не видим от изгрева на Първи юли, името на този връх въобще не е случайно. Насочихме се към Камен дел, около час отклонение на запад, но затова пък даваше хубава гледка към евентуалния залез и към София. Столицата изглежда добре отвисоко – от много високо. През проширяващите се блата на Торфено бранище и образуваните специално за нашето минаване реки и езера се запромъквахме към скалистия връх. Трябва да отбележа, че почти не може да се намери по-зловещо време да се разходиш край и без това плашещия торфен резерват – хладни дълбоки дупки с вода, които изобщо не се виждат от буйната растителност, присъща повече за плиоцена, отколкото за нашето време… По-зловещо е в една късна зимна мъгла, когато минавам край него на път за Черни връх. Мъглата е гъста и едва се виждат коловете от зимната маркировка – добре, че ги има! Крачка встрани и започват ями и кал, някой още покрити с лед, други не. Пронизващ вятър носи последни заблудени снежинки кой знае откъде, само за да ми ги бута в очите…

Отърсих се бързо от спомените, когато стигнахме до залон „Ушите“. Въпреки че има табелки указващи пътят към него, той е заключен и с надпис:“Не е хижа“. Това е нещо, което може да се види само на Витоша, където туристическите идеали са прегазени от новите джипове на пазарната икономика и грозните й хотели. Има места в планините, където хората си оставят вилите отключени, за да приютят някой заблуден турист, какъвто съм бил в целия си смислен живот. Минахме край хижа Алеко час по-рано – друг паметник на витошкия туризъм, който си седеше все така срутен, неразчистен – явно строежите там се забавят от финансовата криза. Ех, ако можеше да дойде година по-рано, сигурно още щеше да има хижа тук.

Да взривиш Алеко! – това може да направи само един истински бай Ганьо. В наше време даже ще му ръкопляскат.

Продължихме към Камен дел и скоро се изкачихме на 1862м., където просто надвиснахме над столицата и взехме да търсим ключови обекти от архитектурата й. На запад небето се поразчисти и слънцето я огря, както и нас. Очакваше ни огнен залез във всички топли цветове, които и най-новият ви джиесем не притежава. Приготвихме лагера на бърза ръка и облякохме сухи дрехи в отговор към падащите като камък от Камен дел тeмператури.

Палатката закрепихме на скромна боровинкова полянка между скалите, а в огромното разнообразие по размер и форма на камъните намерихме лесно маса с три стола. Така вечеряхме на вип-ложата на столицата с песните – логично – на Висоцки. Небето реши да се пошегува и цялото се разчисти като по него блеснаха безброй звезди, а малко по-късно и Луната изскочи иззад Малък Резен. По този повод си легнах извън палатката – пообиколих любимите обекти по летното небе и проследих няколко шпионски сателита – нищо по-приспивно от това… Сигурно от студа се събуждам. Хилядите ярки звезди ме смайват, понеже не ги очаквам. Някъде в долния край на спалния чувал се подава столицата. Мека нощна светлина облива скалите наоколо и пресъздава лунен пейзаж – винаги така съм си го представял. Понеже бързо съобразявам, че не се намирам на Луната, решавам да я потърся с поглед. На запад виждам ярко червено петно – като кръв, но светещо. Понадигам се, понеже решавам, че е сигнална лампа на загубил се турист. Замалко да ида да му покажа пътя, но се сещам, че именно това е Луната. Моментално заспивам…

Утрото беше сиво, студено, влажно. Сив и студен стоеше и хоризонтът. На Камен дел вече звучеше Джулай морнинг, когато на източния фронт се появи нещо ново – една ивица от облаците се прокъса и почна да се оцветява в оранжево-лилави отенъци. Едва за няколко секунди слънцето надникна в процепа, който само си бе отворило, усмихна ни се и си замина задълго като депутат на лятна почивка. Събрахме набързо лагера и потеглихме към витошкия първенец. По пътя минахме край други туристи, които явно не бързаха да стават. Към десет часа достигнахме горе, посрещнати от профила на Щастливеца – невзривен засега – гледащ от гигантска скала пред чайната. Чайната не работи – дежурния метеоролог ни обяснява, че не било изгодно да работи, та той щял да ни направи чай. Да затворят тази сграда на Черни връх след всичките десетилетия с икономически аргумент беше нещо, което и да обясните на Алеко не би ви разбрал, през ум не му е минавало. Това също е нещо, което може да ти се случи само на Витоша. По-късно стана още нещо достойно за тази рубрика – на хижа Физкултурник се оказа, че няма чай, което е недопустимо според устава на БТС и никога не ми се беше случвало. Причината била, че лафката не работела. Това ни обясни порядъчно дебел шоп, който си пийваше хладна бира.

Метеорологът на върха ни разпита за преживелиците ни набързо и след кратък премисъл възкликна: „Абе, вие сте много печени“ – чувствахме се на точно обратния температурен полюс – „Тука горе всички сме чалнати“ – добавя той и никой от нас не възразява, поради липса на сериозни аргументи. Черни връх започна да работи за името си и потъна в гъста мъгла, която ни гонеше по целия път нагоре. След малко се гмурнахме в нея и поехме по безкрайния път към Железница.

Малък черен път въвежда в тесната долина

Реката е пълна с такива водоскоци, а също и притоците й

Денят в стръмната долина е по-кратък и е винаги прохладно, водата се спуска от близо 2000м.

Нощта се спуска по урвите, а диво прасе ме гледа любопитно от една от тях

Седем дървени моста има по течението на реката над с.Жиленци

За щастие, кюстендилския кмет още не е решил да покрива тази река и да строи над нея.