Пътешествие

Интересното цветно езеро се намира на територията на Алжир, близо до град Сиди –бел-Абес, сред живописните хълмове на Атлас. Несъмнено е, че местното население в условията на засушлив климат умее да цени и най-малките източници на вода, но водата на това езеро, макар и да не е солена нито се използва за пиене, нито се отвежда в напоителни канали. Дори по бреговете на езерото никога не може да се види рибар, защото в него и риба няма. Растителност също няма, защото там водата е отровна и не става за нищо друго, освен за писане.

Оказва се, че котловината на езерото е пълна не с вода, а с мастило, и то съвсем истинско – с което наистина може да се пише. Причина за проявата на тази „странност” на езерото са двете рекички, които се вливат в него: водата на едната от тях е наситена със соли на желязото, а другата, протичайки през блатиста месност, носи хумусни вещества. Смесвайки се, те превръщат водата на реката в голяма естествена мастилница. Запасите никога не се изчерпват, тъй като непрекъснато се попълват…

Всъщност местните жители се отнасят към езерото нееднозначно. Едни го смятат за дяволска мания и от там носи и различни наименувания: „Окото на дявола” и „Черното езеро”. Други, които се опитват да извлекат от него някаква полза, го наричат „Мастилница”. Мастило от езерото се продава в магазините за канцеларски материали не само в Алжир, но и в редица други страни.

Става въпрос за група от острови, разположени в западната част на Филипинския архипелаг, на 1 час полет със самолет от Манила. Палаван е най-екзотичния остров от филипинския архипелаг, и във всяко отношение заслужава титлата „най”. Този остров се смята за най-тропическия(по броя на съществуващите в джунглата растения и насекоми); това е най-дългата провинция на Филипините (650 километра от крайната северна до най-крайната южна точка), в която има най-ммного острови и най-голямо количество пещери). Палаван е един от последните неизучени острови в Тихия океан. Изподводен изследовател Жак Ив Кусто си признава, че никъде по света не е видял такива потресаващи морски пейзажи, както на Палаван. Всъщност Палаван представлява мини-архипелаг от девствени острови със зашеметяващи пусти бели плажове, покрити с тропически джунгли планини , опиращи се в небето, непроходими мангрови гори с редки видове животни и природни пещери. Това е великолепно място за гмуркане както с водолазен костюм, така и с шнорхел. Водата около островите изобилства с коралови рифове и стотици видове разноцветни тропически риби. Най-доброто време за посещение на Палаван е сухия сезон (от януари до май). Най- дъждовния период са летните месеци – от юни до септември. Средната годишна температура е 31-32 градуса по Целзий.

Забележителностите, на Палаван в настоящето които са признати за световно наследство от ЮНЕСКО с рифът Тубатаха и най-дългата подземна река.

О539, о540,

В това езеро не може да се плува…. В него не се развъжда риба… Затова пък по Пич Лейк може да се ходи… Това е едно от най-удивителните езера на нашата планета. Разположено е на остров Тринидад и е пълно с … асфалт. И то с много висококачествен асфалт . С него се покриват пътищата на островитяните, и не само те…. Например един от най- силно символически натоварените пътища на света – алеята Пал-Мал, която води към Бъкингамския дворец, е облицована с природен асфалт от Пич –Лейк. Езерото Пич-Лейк се намира в близост до селцето Ла-Бреа Площта му не е голяма – около 40 хектара, но , в интерес на истината, дълбочината му е внушителна- повече от 80 метра. Естествено е , че то не прилича на никое друго езеро – това е котловина, изпълнена с полутечна черна маса… Стотици тонове природен асфалт се черпят всяка година от Пич-Лейк, но нивото му не спада: подземния битумен „завод” работи точно, запълвайки това, което е взето от човека.

Повърхността на езерото е гъвкава и мазна. Ако опитате да „гребнете от неговата „вода”, тя ще започне да се точи на гъсти катранени нишки. Това езеро никога не може да бъде наречено „неподвижно”. В него кипи друг живот, разбира се, съвсем не приличаш на живота в другите езера. В глъбините на Пич-Лейк постоянно нещо бушува…. И изведнъж на повърхността, от центъра към крайщата, започват да се разпространяват странни гъсти вълни, когато новата част катран се издига към повърхността. Или внезапно започва да се пени – така се издигат към повърхността му сернистите газове от глъбините.

Езерото е известно от далечни времена. Още Уолтър Роли , английски мореплавател и организатор на пиратски експедиции през XVI век, използвал местния асфалт, за да покрива корпуса на своя плавателен съд и с удоволствие отбелязвал, че той е по-добър от смола, защото не се топи на слънцето.

Асфалтът на езерото на вид е плътен и напълно може да се използва по предназначение – по него може да се върви и даже да се пътува. Езерото е изпълнено с Ненютоновска течност – тоест, течност, плътна при резки натоварвания, но ако натоварването е меко, и асфалтовата маса също ще бъде мека. Затова не трябва да се заблъждаваме – то е в състояние да погълне , да кажем, животно, наивно скитащо се по неговата несигурна „почва”. Когато са добивали асфалт от Пич-Лейк, са открили в дълбочините му кости от погълнат динозавър…

Как е възможно толкова странно явление? Оказва се, че падината , дълбока около 80 метра, е била някога кратер на вулкан и сега е съединена с неговото ждрело. И нефтът, бавно повдигайки се към повърхността, губи част от летливите си вещества. А след това, реагирайки с част от органичните вещества, попадащи по различни пътища във „водата” на езерото, става същото това вещество, с което така изгодно и удобно се покриват пътища… Колкото и да е странно, в езерото има малки островчета, на които растат хилави дървенца. Видимо, в джобовете между слоевете битум се натрупва с годините онова, което с течение на времето е станало почва, способна да даде живот на растенията в това странно, сякаш непригодно за живот място.

Пътешествие в каменния век

Племето живее в Папуа Нова Гвинея – Индонезия. Товa са истински туземци, които ходят голи, а мъжкото си достойнство привързват с връвчица към пояса си, след като го омотаят с бамбукови листа.Жилищата си строят направо на дърветата, на височина има- няма 13 метра. „Небостъргачите” са построени с цел защита от всеки неканен гост. В своите въздушни жилища диваците се качват по греди със засечки. За безопасност вечер „стълбата” предпазливо се издърпва горе.В такова „небесно село” като правило живеят не повече от 20 -30 души. Тези жилища са построени от бамбукови пръчки.„Поднебеснбото жилище” заедно с хората се обитава от кучета и свине, които вечер грижливо се вдигат горе, а на сутринта отново се свалят на земята.В дъното на колибата на комбаите се оставя малка дупчица, в която на палмови листа, с хитроумно приспособление, се поддържа огъня. Също като нашите древни предци, комбаите добиват огъня с триене. Ловуването става с лъкове, стрели бамбукови ножове, а риболовът им е с помощта на харпун. От палмова сърцевина правят вино, като за целта се използват каменни брадви. След това палмовата сърцевина се изцежда, завива се с палмови листа и се изпича и след това се изяжда.Това племе са канибали, но изяждането на себеподобни става твърде рядко – обикновено, когато има някакво престъпление – например, някои е убил някого…Смята се че Комбаи са много щастлив народ, който постоянно се усмигва. Истината е, че те не ходят на работа и единствената им грижа е, да убият храната си, а останалото време употребяват за себе си така, както намерят за добре… Представотелите на тов а племе не живеят дълго: 40-50 години, но пак са щастливи. Явно , на подсъзнателно ниво усещат, че ен е важно колко си живял, а как си живял и дали си удовлетворен от този живот…

Представлявайки личинкова форма на амбистома, аксолотълът се счита за един от най- интерсните обекти за изучаване. На първо място, на личинката съвсем не и е нужно да достигне ниво на възрастен индивид, за да се размножава и претърпява метаморфози. Удивително, нали? Тайната се крие в неотения – явление, при което половата зрелост и привършването на жизнения цикъл стават още на личиково ниво, или казано по друг начин – в „детска” възраст”. При личинките на опашатите земноводни от рода абистом, този процес се дължи на недостиг на хормона тиреоидин, който се отделя от щитовидната жлеза.

Експериментите са доказали, че пониженото ниво на водата при домашно развъждане на тези личинки, както и по- студеният и сух климат, способстват за тяхното превръщане във възрастен екземпляр, който всъшност не се различава особено по размер от личинката. Ако случайно във Вашия аквариум живее аксолотъл, а Вие искате да го превърнете в амбистом, обезателно в храната му трябва да прибавите необходимия му хормон.

Аналогичен резултат се получава и с помощта на инжекция. Като правило, за преобразяването са нужни няколко седмици. През това време личинките променят формата на тялото си и неговата окраска. Освен това, аксолотълът завинаги се лишава от своите външни хриле.

В дословен превод от ацтекски , аксолотъл това е „водна играчка” , което всъщност е в пълно съответствие с неговия причудлив външен вид. На пръв поглед напомня тритон, но се отличава с доста едрата си и широка глава. Отделно внимание заслужава усмихващата се „физиономия” на аксалотъла, дребничките очички –маниста и несъразмерно широката си уста.Що се отнася до дължината на тялото на земноводното, то е около тринадесет сантиметра. Освен това за аксолотъла е характерно свойството на регенерация на изгубените части на тялото. Природната му среда са планинските езера на Мексико – Ксочимайлко и Чолко. Ако внимателно се вгледаме в главата на земноводното, може да забележим шест дълги хриле, симетрично разположени . Те напомнят тънки и гъсти клончета, които личинката от време на време почиства от органични остатъци.

Благодарение на широката и дълга опашка асколотлите са отлични плувци. Въпреки това по- голямата част от времето прекарват на дъното. Пък и защо да се затрудняват с излишни движения, щом храната сама влиза в устата им? Те са хищници и по- голяма част от времето си остават в „засада”. В началото не малко удивление у биолозите предизвикала тяхната дихателна система, защото имат и бели дробове и хриле. Но това е отлична адаптивна реакция, защото ако водата , в която живеят е бедна на кислород, личинките много бързо преминават към дишане с дробовете. Това, естествено не се отразява много добре на хрилете, и те постепенно атрофират. И не на последно място трябва да се отбележи окраската, която е много оригинална: малките черни петънца равномерно покриват зеленото телце, макар че коремчето му си остава практически бяло.В природата, макар и рядко, се срещат и съвсем бели представители на този вид земноводни. А може би се „умихват” в очакване на своята вечеря?….