In memoriam: Тодор Живков

6
Добави коментар
djsupermax
djsupermax

Тома Захариев
07.11.2010, 20:09 (обновена 11.11.2010, 12:01)

Благодаря на автора ви Петър Николов, който ми взе няколко думи от устата с текста си за кумира на нашия премиер – Тодор Живков. Не съм съгласен само с едно: че „на днешните 20-годишни думите на Борисов за това какъв титан е Тато са забавни.“ Ами – не са (въпреки, че съм малко над двайсет).

На Мартин Карбовски не благодаря, че с част от интервюто си на тема „Борисов-Живков“ (навръх Мъжка задушница) отново повлече стадото към тази гръмка, непрестанно предъвквана и толкова шегаджийски, че чак добронамерено окарикатурявана носталгия към „последния български комунистически владетел“. И то само два-три дни преди големия 10 ноември.

10 ноември 1989 година много не си го спомням – освен с това, че в тия дни нашите гледаха телевизора някак ококорено и мисля, че всеки – тогава второкласник – също не си го спомня.

Само 3 три години по-късно обаче имах късмета за пръв път да изляза извън България с крайна дестинация Швеция – минавайки през страни доскоро разделени от Желязната завеса (трип, който продължи в продължение на шест лета).

Основните ми спомени са свързани с пътищата тип летящо килимче след като напуснеш границите на България и Румъния, изобилието от евтин течен шоколад, фен четките за зъби на футболните отбори, наистина 70-процентовите намаления на дрехи и шарените рекламни билбордове. По това време в България не бях пипвал дори списание с твърда корица.

Но най-същественият ми детски спомен е, че между градове като Братислава и Бон нямаше кой знае каква разлика – като модерни сгради, модерни хранителни верги, модерно изглеждащи хора, въобще – първосигнално усещане за поп културен рай, който сякаш отдавна беше завзел и източната част на Европа.

Затова неаргументираното не-дясно подмятане на притежаващия вродено чувство за популизъм господин Бойко как „доста неща били направени по Живково време“ – все едно слушам някоя бабичка от квартала – ми звучи грозно: като пътищата и сивотата, по които усещах, че вече съм в България през 1992-а.

Добре, да оставим настрана това, че Бойко толкова си може и летвата му е Тодор Живков. Но ако медиите, тези пропагандисти (колкото и тоталитарни асоциации да навява думата), искат да вкарат мисленето на стадото в по-„западна“ посока, биха попитали Бойко Борисов знае ли как латвийският му колега Валдис Домбровскис официално сложи край на рецесията в страна, ударена най-тежко от кризата. Защо избирателите в бъдещата еврочленка отхвърлиха популизма?

Или най-малкото – ако Карбовски беше оня Карбовски от 90-те, щеше да попита премиера знае ли коя е столицата на Латвия. Ей така – на майтап. Нали и това за Тодор Живков беше на майтап? Или поредният обезоръжаващ сеир за мрънкащото объркано стадо, което изпитва глупава носталгия по някакъв черно-бял живот – „ми явно няма да стигнем европейците, а как хубава беше оная Татковина…“ (Що да не върви Батковината към Татовина…)

Имам чувството, че медиите сами подпомагат Бойко Борисов да надмине постиженията си в популизма. Самите те не му дават възможност да покаже дали е склонен на някакви други постижения освен да докарва поданиците си до състояние, в което се чувстват все едно ги дундурка на бащините си колене – с прекалената толерантсност, с която влизат в антиелитарния му тон. И задавайки му въпроси, които смятат за провокативни – а те просто изработват маргиналното съгласие и примирение на стадото с това, че толкова си можем.

Затова поне на 20 и… годишните тая тема за Борисов и Живков не ни е забавна. Тя ни напомня за една притча за един хълм – някои хора стоят в подножието му, без никога да са мърдали, други го изкачават и виждайки, че има и други хълмове продължават, а трети – като видят, че има още хълмове, слизат обратно. Дори да им коства 21 години.