100:0! Да, сто на нула! Колкото и да звучи налудничаво, действително има такъв резултат. Сигурно някои от вас помнят историята… Беше преди година-две. Девическият отбор на тексаския Ковенант мина през съперничките си от Далас Акaдеми като руски пехотен батальон през фабрика за водка. На полувремето резултата вече бе 59:0! Това е шокиращо, разбира се, но още по-необяснимо беше, че при 60:0, 70:0 и дори 90:0 момичетата от Ковенант окуражавани от лоботомирания си треньор Майк Граймс, пресираха по цялото игрище, налитаха като оси към коша на смутените си съпернички и дори мятаха тройка след тройка в последните секунди. Целта им очевидно беше да се доберат до трите цифри. За някои хора стоте точки означават много. Баскетболистките и треньора на Ковенант не се интересуваха, че играят срещу отбор в който тренират само осем състезателки, а в цялото училище има едва 20 момичета. Отгоре на всичко повечето ученички в Далас Академи са диагнозирани с дислексия и други увреждания. При 98:0, Граймс бе пуснал в игра най-добрите си басктеболистки. Те успяха да откраднат топката И да вкарат в последните секунди: 100:0!
Парадоксалният резултат обиколи света и бе отразен и от българската преса. Ето, че почти две години по-късно имам повод да си спомня за този мач днес и причината е в изтичащата 2010-а. Както отиващата си година, така и този мач ме карат да се сещам за странни неща, като магьосникът от Уестууд например, построената от него загадъчна пирамида и най-вече за някои вечно изплъзващи ни се въпроси свързани с Негово величество смисълът на живота.
Сетих се и за една стара притча, разказвана за легендарния треньор Джон Уудън. Казват, че веднъж, още преди неговият UCLA да се превърне в непобедима династия, отборът му водел със смазващ резултат и бил на път да отбележи заветните 100 точки, което по онова време било фрапиращо постижение. Екзалтираната публика искала с цената на всичко да види трите цифри на таблото. Но Уудън дръпнал играчите си в зона и дори взел прекъсване, за да им каже тихичко, така че да не го чуе съперникът, да намалят оборотите. Въпреки това, UCLA продължавали да мачкат и стигнали до 99 точки. В този момент треньорът извадил най-добрите си играчи. Той просто вярвал, че това е най-правилното и човешко решение. Не е ясно какво е казал на резервите, но те не отбелязали нито точка повече. Великият треньор знаел, че когато мачът вече е спечелен, трите цифри са без значение. Съперникът е победен. Унижавайки го, пилееш собственото си достойнство. Публиката си тръгнала смълчана, осъзнавайки, че е получила урок по доблест и живот.
Когато Джон Уудън е навършил 6 години баскетболът е бил съвсем малко по-стар от него. „Хей, Джони-бой,“ попитала го майка му: „Какво искаш за рождения си ден?“ „Искам топка…“, отвърнал светкавично малчугана „Баскетболна топка!“ Фермерското семейство било много бедно. Майка му натъпкала каквито парцали успяла да намери в огромен чорап и това станала първата топка в живота на бъдещото светило. Кошът бил щайга за домати с избито дъно, която баща му заковал на стената на хамбара.
Виждал съм Джон Уудън на живо един единствен път. Беше преди години в прочутата зала на UCLA „Паули Павилиън“. Бившият треньор седеше тихичкo на втория ред директно зад скамейката на любимия си отбор. Изглеждаше крехък и дребничък, но някак особено елегантен в скромния си, безупречен костюм с малко цвете на ревера и очила с тънки рамки. Трудно ми беше да си представя този благ, усмихнат и почти незабележим 80-годишен мъж в ролята на вилнеещ звяр на игрището. Но всеки любител на баскетбола знае, че той е бил точно такъв. Като играч в Университета си в щата Индиана Уудън е бил неопазим, всявайки ужас в противниковите защити. В три поредни години е в идеалната петица на САЩ, а последният си сезон като студент донася шампионската титла на своя отбор и е обявен за играч номер 1 на Америка. Дълго преди създаването на НБА му е предложен феноменален за времето си контракт в професионален отбор наречен Ню Йорк Селтикс. Но воден от други амбиции, Уудън отказва и започва работа за десет пъти по-скромна заплата като учител и треньор.
Сигурно сте запознати с изумителните му постижения в UCLA и рекордите, които едва ли някога ще бъдат подобрени. Уудън печели колежанската титла 10 пъти за 12 години, превръщайки отбора си в неподражаема династия. Когато има звезди в отбора си, като Карийм Абдул Джабар или Бил Уолтън, треньорът успява да подчини егото им на отборното начало. Когато няма звезди, намира начин да свие всичките петима на игрището в един общ, унищожителен юмрук. Прочутите му зонови преси се превръщат в бич за противника и теоретична класика. В един момент UCLA нареждат невъзможните 88 поредни победи, а четири от сезоните им преминават без да регистрират нито една загуба! Невярваща на очите си, американската общественост му дарява прякора „Магьосникът от Уестууд“.
Но още по-впечталяващото в случая е, че за Джон всички тези постижения не са нищо повече от строителен материал. Уудън, виждате ли, гради нещо много, много по-голямо. Нещо с формата на пирамида. Нещо, трайно и значимо, което да докосне живота на милиони и което всеки да може да открие за себе си без да е необходимо да ходи в Египет. Cтруктурата, към която се стреми този амбициозен архитект, е по-огромна и по-неразрушима дори от пирамидите на Имхотеп.
Джон слага край на кариерата си неочаквано – в деня, в който печели десетата си титла. След което, на 64-годишна възраст…се захваща за работа. Уудън винаги се е интересувал не толкова от баскетбол, колкото от моделирането на човешкия характер и пълната реализация на неговия потенциал. Уудън обичаше да казва, че е треньор по баскетбол, но преподавател по живот.
Едва ли е случайно, че когато го попитат с коя титла се гордее най-много, той неизменно отговаря, че най-големият му триумф е, че всичките му играчи завършват колеж и постигат успехи в живота, независимо от избора на професия. Един от неговите състезатели напуснал преждевренно университета и Уудън му досаждал 20 години, докато не се върнал, за да завърши.
Като треньор личният подход на Джон към състезателите му винаги е бил базиран на коректност и взаимно уважение. Няма крещене, няма псувни, няма ексцесии.
Като млад легендарният Бил Уолтън е бил крайно независим, дори луд бунтар. Хипарската му натура често влизала в жестоки конфликти със стройните морални принципи на Уудън. Но години по-късно, дори той осъзнава колко формиращи са били уроците на треньора и започва да изпраща собствените си синовe всеки ден на училище с напечатани цитати от Уудън в джобовете. Когато Джон формулира и публикува своята станала легендарна „Пирамида на успеха“, малко от хората, които го познават са изненадани.
Пирамидата е привидно симплистична мотивационна система, но зад опростената й структура се крие цял един свят. Тя е кредо на поведение и печеливш подход към всеки един от няколкото милиона момента, от които се състои един човешки живот. Пирамидата на Уудън се крепи върху 15 изграждащи блока и комбинация от принципи. На върха на пирамидата, педагогът поставя „състезателното величие“, което описва по следния начин: „Да даваш най-доброто от себе си, тогава когато ситуацията го изисква. Ситуацията го изисква винаги!“ В основата на пирамидата са претенции към характера, които все по-често биват забравяни от днешните звезди. Неща като целенасоченост, трудолюбие, лоялност и самоконтрол. Човек не може да се изкачи до върха и ако първо не е стъпил върху основата. С други думи, пирамидата не може да бъде обърната наопаки, така както се опита да направи треньорът на тексаския Ковенант.
Стените на пирамидата се крепят и върху принципите на Уудън. Един от тях гласи: „Стреми се да превърнеш всеки следващ ден, в своя най-голям шедъовър.“ Това малко изречение съдържа в себе си толкова много от тайните на магьосника и обяснява почти всеки един от смятаните за необясними негови успехи.
Според мен е важно да разберем, че „пирамидата на успеха“ е не само педагогическа, но и екзистенциална структура. Това е така, защото ако изключим религията, тя ни дава това което най-много ни липсва – траен смисъл. Често идва момент в живота, в който човек си задава вледеняващия въпрос: Защо въобще съм тук? Погледнете в огледалото. Знаете ли, че точно в този момент, в който гледате лицето си, клетките в тъканите му умират завинаги. Да, ние всички сме в състояние на влудяващо бързо разлагане. Всички се движим по едно и също еднопосочно платно. Ако действително сме тук само колкото да разрошим тревата…една недоловима въздишка във вятъра, то какъв е смисълът?
Може би, казва Уудън, смисълът е просто в това да откриеш потенциала си и да не спреш да го развиваш до последния момент: независимо дали си монтьор, зидар, учен или лекар. Ако всеки следващ ден е твоят най-голям шедьовър представете си каква ще бъде изложбата в самия край. Не е случайно, че големият треньор наскоро заяви с усмивка, че смъртта вече не е едно от нещата, от които се страхува. Уудън никога не се възползва от славата си. Заплатата му бе 35 000 долара и за 28 години веднъж не поиска повишение. Отказа се да тренира Лейкърс, отказа се от огромните контракти, от примамливите предложения за консултантски позиции в големи корпорации. Джон не стана милионер и казват че от 20 години живеел в малко апартаменче в Енсино. Стаята му е пълна догоре с любимите му книги. Четенето, това изчезващо изкуство, бе жизнено важно за великия треньор и бе дълбоко вплетено в неговата пирамида. В епохата, в която все повече хора изхвърлят книги от дома си, Уудън бе стигнал до извода, че колкото повече книги има в малката си стая, толкова по-голямо ще става жилището, което обитава на този свят. Бившият играч на UCLA Енди Хил бе казал, че Уудън е сто пъти по-велик като човек отколкото като треньор. Нека спрeм за миг и се опитаме да вникнем в тези думи. Най-великият треньор в историята е сто пъти по-велик като човек!
Колкото повече мисля върху голямото послание на стария магьосник, толкова повече осъзнавам, че по всяка вероятност смисълът на живота е в това да вложиш смисъл в живота си.
Днес, милиони хора по целия свят използват „пирамидата на успеха“. Нямат брой тези, които са се изкачили на върха й, но най-голямата й реклама е животът на нейния създател. Джон Уудън е преживял две световни войни, жестока бедност и Великата депресия; оцелял е четири години сред куршумите в армията; станал е първият човек приет в залата на славата като играч и като треньор; спечелил е всичко което е можел да спечели; променил е лицето на баскетбола; съсипал е всеки рекорд; създал е великолепни играчи и още по-великолепни личности; написал е книги и учебници; вдъхновил е милиони и разбира се, е построил най-внушителната пирамида. Тя е някъде там, леко различна за всекиго, в очакване да бъде открита и зависеща от нашите собствени принципи и намерения. Истината е, че Уудън e нейният архитект, но строителят е всеки един от нас. Ще издигнеш ли и ти, своята пирамида на успеха някъде вътре в себе си? Ако успееш, знай, че в самото й сърце, в изящен саркофаг почива нейният митичен фараон. Да, така е. 2010-а се оказа последната в забележителния живот на великя Джон Уудън.
Но когато на 4 юни научих, че един от най-големите ми идоли е отпътувал, тъгата ми намери начин да се усмихне през танцуващо перде от сълзи. Магьосникът от Уестууд бе роден през 1910-а и почина през 2010-а. Напусна ни само седмици преди да отбележи 100, създавайки своята странна, последна метафора. Най-добрите знаят точно кога да излязат от игрището. Трите цифри са без значение, когато си разбрал, че вече си спечелил най-голямата игра. И публиката отново е смълчана, защото е получила поредния урок по доблест и живот. За Магьосника от Уестууд смъртта бе просто поредният съперник. Съперникът, скъпи мои египтолози, е напълно победен.
