Екслибрис на Павел Вежинов
Да си спомним за писателя Павел Вежинов, отишъл си от този свят на 20 декември 1983 г.
Противоречива съдба. Той е сред комунистическата и писателска върхушка години наред. От снимките, които разгледах, ми се струва, че е бохем по душа. А и хобитата му го доказват – карти, риболов, спорт, разходки…
Харесвам Вежинов, но се обърквам – прекалено много въпроси си задавам. Първият му роман излиза през 1947 – „Синият залез“. Написан е няколко години по-рано. Тогавашната идеологическа критика го унищожава. Нарича го фройдистки, буржоазен, родеел се със сензационността и загадъчността на Друмев и Вазов (затова бил младежки и пионерски) и в същото време се поставя до „Осъдени души“ и „Поручик Бенц“, а и до диаболизма на Светослав Минков, Георги Райчев и Чавдар Мутафов. На мен ми е интересно друго – през целия си живот Вежинов твърди, че ще преработи първия си роман в „правилна посока“, но за разлика от Димитър Димов („Тютюн“) не го прави. Отказва да говори за своя начален по-обемен текст, криволичи, нарича го несъвършен, извинява се – но го оставя в същия вариант. Романът се изземва от библиотеките.
Следват години на доказване – писане „по схеми“ и клишета. Набиране на скорост и установяване в йерархията. (Някак си това ми напомня на днешната ситуация у нас, която е по-коварна и подмолна – писането ти трябва да отговаря на нечии трактовки и разбирания, за да бъде „допуснато“… Каквото и да значи последното.) Та, Вежинов написва доста „срамни“ неща – „В полето“, „Златан“, „Втора рота“ и пр. Куп са. Как обаче се съхранява и стига до „Нощем с белите коне“ и „Бариерата“ едва през 70-те? Умишлено ли създава партизанските клишета, съзирайки в себе си силата на писателя и твореца и разбирайки, че не може да оцелее, ако не премине през конюнктурата и официалната политика?
Още нещо ми направи впечатление – става главен редактор на по-сериозно литературно издание едва през 1973 г. – изданието е „Съвременник“. Случайно ли е изтласкван от подобен род списания, които налагат естетика, вкус и „звучат“ (поне за времето си)? Взел си е своето – няма две мнения – не е дисидент. Въпросът е, че има нещо у Вежинов, което го отличава от глуповатостта на партийните другари. Да речем, в едно интервю споделя, че преди българската класика е прочел чуждата, преди Йовков е прозрял Достоевски. Оттам идва и изненадата на Елин Пелин, който иска да се запознае с младия Вежинов, впечатлен, че се появява автор, който намира сюжетите си в градската действителност. В този ред на мисли и „Синият залез“ представя тъмната страна на човека – пак под влиянието на Достоевски.
Вежинов е дразнеща фигура в оста на тогавашната върхушка (но пък и галеник в същото време), малко неща му се прощават в началото, а първия роман никога. Критикуван е от доста малоинтелигентни парвенюта и нагаждачи.
„С дъх на бадеми“ (1966) представя частния случай и отделния човек с неговата история. Фуко би казал, че това е доказателство за „пропускливостта“ на системата, спрямо която трябва да се наложи личен натиск. Животът „преди“ и „сега“ е устроен от властови ресурс, сякаш нарочно зададен заради добрите писатели, които го пренебрегват малко конфузно, но не преработват романите си. И изместват своите цели във времето.
Между другото, малко са кадрите с Вежинов (но пък е автор на не един сценарий за киното). Почти няма такива. Сякаш той има ясното съзнание, че оставя своята духовна биография, не с личните си думи и присъствие, а с творчеството си. Можем много да научим за писателя и за времето, ако проследим криволиченето в създаденото от него – желанието му за излизане извън идеологемата и… невъзможността да го стори в повечето случаи. Оттам идват и провалите му, между които не е „Синият залез“.
Твърде дълго Вежинов не успява да излезе от клишето за добрите и лошите, нашите и другите… Дълго излизане (от дупката на посредствеността) за един човешки живот.
