В едни далечни, блажени времена, времената на детството…
Нямаше тогава играчки. Нямаше телевизия, интернет. Нямаше кой да ти мисли за”езиково-говорното развитие.”За правилното “речево дишане.”Това дали си пораснал, дали има с какво да се похвалиш, зависеше и от умението да свириш с уста.
Да, точно така. Пасяме кравите и надувахме бузи. Все някога се получаваше. А който пък се и научеше да свири с пръсти, то беше вече нов етап в развитието му. По- късно идваше умението да се правят свирки. От какво ли не. От върба, бъз, сламка, перо от лук, листо от круша…
Съхраних това умение. Но то ми създаде и неприятности по- късно в дългогодишната ми работа с деца с проблеми.
Пролетно време, когато върбата имаше вече мъзга, вземах ножчето и дялках. Върбови свирки за малките ученици. Правех много – по двайсет-трийсет. Към мен се приближи голям ученик:
– Искам и аз свирка!
– Виж сега, ти си вече голям, мога да те науча как се прави, но както виждаш аз правя само за малките! Пък и ръката вече ме заболя. Странни са понякога реакциите на детето с увреждане. Та и този ученик сърдито и троснато ми заяви:
– Ще кажа на директорката!
Отива той, без да чука влиза и от вратата кой знае защо заявява:
– Пък, госпожо, господина каза да ми направиш свирка! Говори на “ти.”
Странна е понякога и реакцията на някой властолюбив и комплексиран началник…Или по- точно – началничка…
Донякъде е и обяснимо, защото по наше време “свирката” си беше нещо, с което се свири. Нямаше телевизия, интернет. Нямаше чалга, масова порнография, явна проституция.
Да, менят се времената…
Опитвам се да коригирам трудности в писането. В моята професия – логопед, това се нарича “дисграфия.” Случи ми се веднъж две деца да избухнат в смях като продиктувах думата “чукам.” В контекст: “чукам на вратите.”
Да, ама децата бяха гледали филми по телевизията. Те бяха други деца, от друго време. И все пак – деца. Които имаха много време, за да научат прякото и преносно значение на много думи. Те бяха деца, голяма част от които нямат уважение към свещената в миналото институция – училище. И една част от тях със сигурност след време попадат в тъй наречените “асоциални групи.”
Впрочем, съвсем наскоро по една телевизия видях моя бивша ученичка, която “се труди” на магистрала Тракия. Оплаква се, че полицай я е изнудвал за пари. И пак – думата “свирка.” Зададох си въпроса “защо?” И си отговорих. И причината не беше в училището. Или най- малко в училището.
Веднъж, пак наскоро, поставям задача на едно момче. Трудно му е и аз го насърчавам, като му казвам, че трябва повечко да помисли. А то ми казва:
– Т ва мисленето е гадна работа!…
Няма да са малко хората, които днес биха ми казали: “Абе, свиркай си!”И хич не са малко възрастните, които “си свиркат.”
И от това масово”свиркане” държавата ни “бавно и полека”дойде на тоя хал.
И без да се усетя хуморът ми става тъжен…
Ангел Шеев – Шею, октомври 2010 г.
Сподели във Facebook
Още в:
Шенлик
Нямате право да публикувате коментари в момента.
