Димитър Общи.
Продължение. Виж “Истинският предател на Левски е Димитър Общи”
Тъмният герой и истинския Анти-Левски е Димитър Общи. Това, което се знае за него, не е много:
Роден в село Дяково (сега в Косово), израстнал в Сърбия, където казва “Слугувах при големи хора и прекарвах както можех…”, преместил се във Влашко, после пак в Сърбия в легията на Раковски,(където се е запознал и с Левски), после се върнал в Гюргево, през 66-та отива в Италия като доброволец при Гарибалди, после се озовава в Атина, участва в Критските събития, после пак в Сърбия, пак във Влашко, върти се покрай Панайот Хитов и други стари воеводи.(Разбира се, четническото му CV няма как да бъде потвърдено.) После се свързва с Каравелов, от когото е и изпратен през лятото на 1971 в Българско да помага на Левски, който не е дал съгласието си за това, но вече е късно – Д. Общи е при него. Левски е подозрителен към новия си помощник от самото начало — навярно е имал впечатления от общото им минало на легионери в Сърбия — и не му се доверява много. Заедно обикалят комитетите, но когато имат събрания, Левски го оставя в хана и не го запознава с членовете. Не се държи така Апостола с изпратения също от Каравелов Ангел Кънчев, на когото се доверява изцяло. За разлика от А. Кънчев, който е млад, интелигентен и идеалист, Димитър Общи е авантюрист на средна възраст и неграмотен – налага се да му четат Устава на организацията, защото той не може: “ Извадиха един устав и го прочетоха… Попитаха ме: Разбра ли устава, който се прочете? Понеже беше много дълъг, не можах да го запомня всичкия, та ми го обясниха повторно” – четем в признанията му. Въобще, Левски държи Димитър Общи настрани от много неща. Но пасивната роля, в която е поставен от началника му, не го удовлетворява. Да обикаля села и паланки не е за него – той търси екшън. Оставен за известно време сам от Левски, той започва да действа на своя глава, развихря се. Ето какво Левски пише за него на Каравелов: “Д. Общи ще го извадим из службата му… той излязал отъ границата си и според както виждам по естествения му характер, хвалби, по многото с лъжи, пред съучастниците, но и по кръчмите на хората говорил…” Димитър Общи руши всички правила на революционната дисциплина и устава, в който се е заклел. Лятото на 1972 година Левски свиква всички упълномощени дейци на комитета на събрание, за да разгледат и одобрят новия устав. Между тях не е поканен Д. Общи. Предполагам, че раздиран от наранено честолюбие и ревност по това време, той започва да вижда Апостола като свой личен враг. “Бях сърдит, че не ме взеха със себе си…” казва той.
В започналата вече активна работа, Апостола очертава в едно писмо какви трябва да са качествата на народния водач: “На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Без тия едно да липцува на водачат на тая света работа, то той ще я улайнени както и да е.”
Кои от тези качества притежава Д. Общи? И какво тогава търси той сред читавите? Нямало е достатъчно качествени хора – това е имал Левски, с това се е справял. Месеци преди обира на хазната в Арабаконак, Димитър Общи започва клеветническа кампания срещу Дякона. Към нея се наортачва и още един помощник на Дякона – Анастас п. Хинов. Вторият е поне грамотен, та имаме писма, които доказват опитите да се почерни името на великия българин и дори заплахи за саморазправа. Двамата го обвиняват, че не вършел достатъчно работа и харчел народна пара, и бил “привилегист”. Към тези клевети Левски се отнася сериозно, но нито за миг не пада на нивото на хулителите си. Той борави с факти и цифри и призовава към демократично решение на възникналия проблем. В духа на устава, Левски призовава към събиране на “документите” против него и отиване на съд пред Централния комитет, това е “интрига, която спира ходатъ на народната работа” – пише Левски, оставайки високо над личните обиди. “Ако Вий мен не сте познали, който са таркалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани…” И. Унджиев пише “Това бе борба, в която лекомислието и… безредието воюваха със съзнанието за отговорност пред делото на народа, със здравия разум и дисциплината на организацията.”
Ето и Левски, в писмо до ЦК: “Бай Димитър, чи е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощава му са на простотията му до сега! Ако да беше учен не можях да потъпча закона (според който неподчинението на Устава се наказва със смърт – б.а.) Бай Димитър не е предател, но неразбран – горделив и говори за работи от себе се, без да знай каде водят…”
Васил Левски.
И тук, мисля, Левски прави грешка и не прилага Устава, в чието написване участва и по чиято буква сам живее. Навярно ахилесовата пета на нашия герой е било неговото великодушие, неговата човечност. Навярно не го е възприемал като враг. Но факт е, че Левски подценява Димитър Общи. Оставя го жив. Е, както знаем, няма ненаказано добро. И равносметката: за по-малко от година мотане из Българско, Димитър Общи успява да въвлече Апостола в подли интриги, извършва своеволно обира на хазната, бива заловен и предава организацията и самия Васил Левски.
В деня след Коледа, Апостолът е заловен в Къкринското ханче и това е съвсем отделна история. Дали поп Кръстю е бил човекът, който го е посочил с пръст, дали е друг (има достатъчно заподозряни в това), за мен няма значение. Защото голямото предателство е ВЕЧЕ извършено. Една от най-драматичните сцени за мен е тази, в която Левски е в Софийския затвор и принуден да застане лице в лице с Димитър Общи. Какво ли е било в сърцето на Апостола? Как е гледал в очите своя антипод?
Левски е светлокос и светлоок, Общи е тъмен. Левски е идеолог-визионер, Общи е мутра-рекетьор. Левски пише, Общи е неграмотен. Левски е комуникативен, Общи- темерут. Левски е великодушен, Общи – отмъстителен. Левски е честен, Общи – лъжец. Левски е търпелив и прагматичен, Общи – припрян и сприхав. Левски е дисциплиниран, Общи не признава ничий аворитет. Левски е всеотдаденост, Общи – егоизъм. Левски е демократичен, Общи е анархия. Има нещо изконно европейско в излъчването на Левски, докато Димитър Общи е прототип на тъмния балкански хайдутин.
Накратко: Васил Левски и Димитър Общи екстернализират двете начала на национална ни идентичност – конструктивното и разрушителното. И едното може да бъде осмислено само в съпоставката си с другото. Фигурата на поп Кръстю в случая е нерелевантна и не добавя нищо към образа на Левски. Този образ на Левски, който мечтая да оживим отново, за да е разбираем за децата ни, за техните деца и за останалия свят.
П.С. От всички затворени в София на смърт са осъдени само двама: Димитър Общи и Васил Левски. Последните думи на Общи били: “Ах, излъгаха ме”. За последните думи на Левски не се знае нищо със сигурност. “Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки” – публикува И. Унджиев спомена на един старец. Има няколко версии – в една е полумъртъв, в друга декламира, в трета достойно мълчи, а в четвърта пее. Няма как да знаем коя от тях е вярна. Когато дебелия палач Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, наоколо българи е нямало.
От блога на Захари Карабашлиев (Zaro)
——————————
* Авторът е български писател, роден във Варна, завършил българска филология в Шумен, живее в САЩ от 1997 г. със съпругата и дъщеря си. Сега е в Сан Диего, Калифорния.
Захари Карабашлиев. Снимка: Личен архив
Работил е като фотограф, барман, завършил е курсове за кинопродуценти в Лос Анджелис, пише на български и на английски, негова пиеса е поставяна в САЩ (виж за него повече тук). Първият му роман „18% сиво“ печели няколко награди в България и е преиздаван е няколко пъти. Втората му книга — сборник с разкази „Кратка история на самолета“ — печели наградата „Хеликон“ за 2009 г. Пиесите му „Аутопсия“ (2004), „Неделя вечер“ (2006) и „Откат“ (2008) са публикувани и отличавани на фестивали и конкурси. „Неделя вечер“ печели наградата Аскеер и е номинирана за Икар.
